Бай Ганьо – пазарен фундаменталист!

Или колко разлики има между неолибералния гуру и партийния пропагандатор

Ако човек си направи труд да проследи икономическите коментари из родните медии – било то печатни или електронни – би останал с впечатлението, че единствените компетентни по тези въпроси специалисти са от “Отворено общество” и Института за пазарна икономика. Отвориш вестник – Гошко Ангелов призовава да се приватизират здравеопазването, образованието и детските площадки; Пуснеш си телевизора – Гошко Ганчев обяснява защо най-доброто, което държавата може да направи за социално слабите е да не им дава помощи, тъй като намесата в пазарната регулация само ще ги направи по-бедни и незаинтересовани да се развиват; Седнеш пред компютъра и някое друго мазно юпи – храненик на Сорос ти обяснява, че благодарение на него и себеподобните му световната криза свършва, като доказва тезата си с диаграма на двупроцентовото увеличение на оборота на баничарниците в Каспичан…

Ако искаш да прочетеш някое различно мнение по въпросите на политикономията ще трябва да прибегнеш до издания от сорта на “Култура” или “Дума”/но е за препоръчване само веднъж месечно – когато излиза притурката на “Монд Дипломатик”/ Такова идеологическо единодушие едва ли е виждано след времената на зрелия социализъм, и вероятно прави страната ни едно от малкото места по света, където неолибералните концепции не са подложени на многостранна критика относно олимпийските им постижения в областта на произвеждането на мизерия в глобален мащаб.

Нашенските рицари на свободния пазар имат още един повод да се гордеят с родината си – благодарение на усилията им тук беше приложен един от свещените фетиши на пазарния фундаментализъм – плоският данък. Ако някой дори плахо посмее да оспори абсолютната гениалност и несъмнено съвършенство на това тяхно върхово постижение, то тези иначе така културни момчета скачат като лъвове и започват да ръсят обиди, достойни за прогимназиални гамени. Неверниците биват оприличавани на видиотени интелектуални вкаменелости, участващи в пъклен план да се спре пътят към светлото бъдеще и да се накаже всеки успял /под “успял” вероятно имат предвид лайна като себе си, изградили успешни кариери като платени пропагандатори./

Залети от неолиберални клишета и мантри от нас се очаква да повярваме, че няма по-висша житейска справедливост от това всеки да плаща еднакъв процент данък върху доходите си. Всеки, който не е лоботомиран обаче лесно може да направи преценката как се отразяват на стандарта на живот 10% на тези, които взимат по 500 лв. и как на тези, които взимат по 5000… “Идеалният” налог също така ни се представя като някакво доказано постижение на пазарната икономика, същевременно обаче компания в този експеримент ни правят само страни като прибалтийските републики и съседна Румъния, които в последно време успяха да счупят няколко рекорда по икономически спад… Бойците на О.О. и И.П.И. все пак си правят труд да покажат и някакви числа и статистики, но всеки сравнително информиран по въпроса знае, че тези фискални успехи са резултат от други положителни тенденции на растеж, които бяха започнали 10-на години преди въвеждането на плосък данък и свършиха скоро след това… Всъщност единственото обективно оправдание за връщането на десятъка е нежеланието или невъзможността на държавата да изгради ефективна данъчна система, а за успеха на начинанието се разчита на благоволението на заможни люде, които биха решили да си платят данъците, след като са им ги намалили наполовина.

Единственото, което би постигнала тази мярка е същото, което постигат и останалите неолиберални безумици – богатите стават по-богати, а бедните – по-бедни. Навсякъде, където последните 20-на години неолибералните стратези получиха шанс да напътстват прехода към “демокрация и пазарна икономика” – било то в Източна Европа, Южна Америка или пък ЮАР – картинката е една и съща: растящо социално разслоение, безработица, мизерия, деиндустриализация и превръщане на неща като здравеопазване и образование в лукс. Голямото постижение на либералния капитализъм се свежда до това, че успя да върне социалната структура и достъпа до обществени услуги до нивата от началото на 20 век.

Разбира се никакви примери от реалността не биха могли да разколебаят неолибералния мъдрец в правотата му, дори що се отнася до трудни за пренебрегване неща като световната икономическа криза, пак рожба на същата идеология. Това е особено характерно за нашенските представители на породата, които показват завидна способност да не възприемат реалността, когато не им изнася. Те продължават без всякакъв свян с рецитациите на теории и формули от неолибералните им букварчета, и го правят със същия хъс и увереност, с която преди няколко десетилетия едни други хора са рецитирали “Наръчник на агитатора”. Всъщност, ако сравним фанатизирания либерал с фанатизирания болшевик трудно бихме открили някакви функционални разлики. Основната насока на мисленето им е да принизяват едни факти и да хиперболизират други, за да натикат насилствено реалностите в подредените и удобни схеми, около които се градят идеологиите им. Не ги притеснява, ако само преди седмица са давали диаметрално противоположни оценки на някое събитие или процес. Дават нещо като пример за емпирично доказателство на идеите си, но в момента, в който се сгромоляса се оказва, че то всъщност не било истински либерализъм, съответно социализъм. Щото всъщност имало прекалено много държава, или съответно – прекалено малко. В краен случай казват, че съответното общество не е достатъчно узряло – пазарно или класово. И най-вече – много обичат да се представят като единствена алтернатива един на друг. Или бесен капитализъм, или тоталитаризъм – няма мърдане. Твърде обезсърчаващ избор, на който бих отговорил с един подходящ за такива диалектически клопки цитат, чийто автор мисля е революционера Е. Малатеста: “Ако ме накарат да избирам между бесилото и разстрела, бих им казал, че предпочитам живота”.

Адрес на статията
Етикети: , ,

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*