Нещото, което днес ме впечатли при обичайната ми обиколка из електронните медии е тази снимка на маститите радетели за правата на трудещите се. Тези лица десетилетия наред съпътстват всички социални трусове на обществото. Не знам защо, но по нищо не приличат на пролетариата, чиито права „бранят” със зъби и нокти от самото начало на демократичните промени у нас. Единственият резултат от дългогодишната им борба е натрупаната подкожна лой, която сполучливо заличава следите на времето, запълвайки бръчките по мазните им физиономии. Ексцентричните им мъжки аксесоари, викат в съзнанието ми онази паметна бригадирска балада на Трендафил Акациев, в която лирическият герой иска да е потник на гърба на млад работник. В нашия случай вълка отдавна е захвърлил овчата кожа, но продължава да блее и лежи на гърба на стадото.
Синдикатите у нас не са нищо повече от едни умели рекетьори, извиващи ръце със знамето на трудещите се. Докато техните ризи пращят по шевовете, българският работник бавно линее и бере душа. Резултата от дългогодишните усилия на въпросните господа оглавяващи синдикатите е на лице. Нашия труд е най-нископлатения в цяла Европа и както изглежда само у нас гладния вярва на сития. Крайно време е трудещите се да разберат, че лойта сериозно уврежда тяхното здраве, както и това на семействата, които издържат!
