Боливарската революция

Развитието на Боливарската революция, което до днес с институционални средства успя да постигне задоволяване на човешките нужди и разви известни възможности за хуманно поведение, отчита три основни препятствия – остатъчни капиталисти, остатъчни олигархични власти и остатъчни водещи медии.

Много хора гледат на Венецуела като на утвърдено общество на бъдещето и се питат „Добре, кои са неговите характерни черти, какви са предимствата и загубите от тях, струват ли си, отговарят ли на най-възвишените ни стремежи?“ Това е грешка.

Революцията изисква време да извърши гигантските трансформации на поведение, на навици и на структури. Обикновено минават много години, дори десетилетия, за да се достигне до народна ангажираност и да се оформи народно съзнание, както и да се постигнат стабилни подобрения, които накрая да достигнат до повратна точка, при която съзнанието на масата е достатъчно високо, желанието е достатъчно силно и вследствие на това се организират движения, които са способни на пряко развитие по-нататък, не като опозиция, а като движение, основано на притежаването на организирана сила.

Във Венецуела нещата стоят различно. Боливарската революция е период на мащабни борби и съперничество, насочени към издигане на съзнанието и увеличаване на отговорността, докато не се постигне политика, посрещаща нуждите. Тази политика до голяма степен започва, когато Чавес оглавява правителството или дори по-точно – когато по-късно се превръща от популистки прогресивен реформатор в революционен президент.

Във Венецуела днес президент и голяма част от федералното правителство се застъпват за това, а не се противопоставят. Тази държавна подкрепа рязко ускорява хода на събитията. Причината е очевидна. Би ли желал да имаш правителство, което да приветства твоята активност и да защитава твоето работно място, или такова, което да се страхува от тях? В случая с Венецуела странният факт, че правителството е част от процеса, а не му се противопоставя, също драматично намалява насилието и кръвопролитните конфликти, въпреки че реакционната опозиция би желала да промени тази тенденция.

От тази гледна точка, Венецуела е огромен врящ котел с разнообразни перспективи – включващ много леви ориентации, но също и собственици, искащи да се върнат назад, медии, които са невероятно реакционни, а също и стари управници, които понякога също са много реакционни, но засега по-често са прогресиращи или сериозно леви, но въпреки това са неспособни да се откажат от собствената си власт. Те схващат себе си като съкровищница на социална мъдрост, мислят, че доброто правителство е авторитарното, а не, че силата на народа представлява успешно управление, което пък от своя страна, разбира се, е препятствие пред желаните облаги.

Препятствията пред успеха

Собствениците пречат на опитите на правителството да задоволи нуждите на населението и да облекчи недоимъка. Има безброй примери, но да вземем например строителните компании, които не искат да строят за бедните, или циментовите заводи, които изнасят стоките си в чужбина, вместо с тях да се построят сгради за бедните у дома. С други думи, не само че тези остатъчни собственици не се откъсват от контрола на своите собствени, все още частни фирми, а и начисляват печалба за себе си, която би следвало да има обществена полза. Факт е, че те също активно пречат на революцията, като отказват достъп до своите активи, а също се опитват да попречат на Боливарските усилия в полза на широката общественост.

Влиянието на мнозина от кметовете и държавниците е подобно, въпреки че сега често не е толкова открито и злостно. Тези чиновници, които принадлежат на стария тип власт, се счита, че работят, за да изградят комунален съвет. Смята се, че те работят, за да увеличат знанието и увереността на избирателите, както и че трябва постоянно да предават повече политическа власт на своите поддръжници, което значи на широкото население, чрез своите местни организации и частично чрез комуналните съвети. Така нарежда федералната конституция, но вместо това много остатъчни чиновници се държат здраво за своите привилегии и парадират с властта си. Някои се държат за олигархичната власт, като бащински вярват, че е по-добре за страната, ако управляват те, отколкото ако населението само трябва да решава съдбата си. Останалите са просто алчни и жадни за власт.

Подобно на това, частните медии също играят своята вредна роля, като отделят оскъдно внимание на истината, за да насаждат страх и съмнение и да манипулират чрез лъжи, като също пречат на развитието на съзнанието и дори се опитват да преобърнат реалния напредък.

Тези препятствия – собствениците, олигархичните управници и медиите – не само че забавят прогреса, а дори застрашават успеха на Боливарската революция.

Обществеността чува прекрасни изявления от президента Чавес и останалите и вижда чудесни новости като литературни и образователни мисии, Боливарския университет, обществените съвети, но междувременно хората започват да се чудят и защо не е направено повече? Защо все още има големи проблеми с престъпността и връзкарството? Защо няма повече нови домове за бедните? Как така аз все още нямам власт? С отлагането на постиженията, рано или късно, надеждата отслабва. От тази гледна точка, страхът, който се предава по медиите, се превръща в движеща сила и подкрепата започва да спада малко по малко, вместо да расте.

На последните избори Боливарската платформа спечели с 55/45, но защо не с 60/40, 70/30 или дори повече? Защо подкрепата не расте? Точният отговор не е, че това е така, защото революцията не може да се разпространи повече. Факт е, че революцията е постоянно подложена на препятствия, ограничавана е, хулена е и обществото не винаги разбира, че именно старите частни собственици, старите олигархични чиновници и някогашните медии са виновните. Всъщност дори тези, които осъзнават източника на забавяне, все още понякога се чудят „Добре, това е спирачка на революцията, но защо тогава революцията не се справи с нея и не продължи напред?“

И така, какво да се прави?

Достатъчно скоро ли ще настъпи промяната, за да предотврати угасването на надеждата поради забавянето на Боливарския процес? Това е големият въпрос. Все още частната собственост трябва да се преобразува. Чиновниците и структурата на все още олигархичната власт трябва да се преобразуват. Медиите от едно време трябва да се преобразуват. И тези три промени трябва да се осъществят, преди да бъдат нанесени прекалено много вреди. Трябва ясна идея в какво да преобразим останките. Кой е най-добрият начин да се справим със собствеността, политическата мощ и комуникациите?

По отношение на собствеността например, представете си недвусмислено постановление, че всяка частна фирма, която отказва да се включи в производството за обществено благоустройство, отклонява своя продукт от обществена употреба или отрича достойното и справедливото отношение към общността и наемните работници, както беше оценено от мрежата на Комуналния съвет на Венецуела, губи частния си статут и се връща на своите работници като нова социална институция.

Що се отнася до държавното устройство или държавните институции, мисля, че във Венецуела има много ясно издигната цел, може би засега дори по-чиста отколкото нейното икономическо копие, споменато по-горе. Целта в този случай е силата на хората, основана на федерация от местни комунални събрания – 50 000 на брой – из цялата страна. Става въпрос за взимане на участие, но и за подготовка – гражданите трябва да имат вярна и практическа информация и средства да обработват тази информация така, че да достигнат до мнения и да агитират за тях и да регистрират желания с реално самостоятелно влияние. Тази стъпка би означавала трансформиране на остатъчни стари олигархични правителствени структури така, че те повече да не пречат на прогреса.

Стигнахме до последния стълб на реакция – медиите. Тук мисля, че е важно да се осъзнае, че свободната реч не представлява малка група от богати хора, управляващи основните органи на комуникация на цялото общество, които превръщат медията в опозиция и целят тя да всява страх и да създава пречки.

Тук е мястото да кажа, че Боливарската революция има най-малко развития изглед за алтернатива. Досега има примери за известна медия във Венецуела, която функционира благодарение на администрация, съставена от обикновени хора от народа, и предава обикновена информация, близка до народа, но също и, а тук предполагам отговорът е ясен, вярна. Това, което трябва да се случи на старата медия, най-вероятно е, че тя трябва да се превърне в новата медия на народа. Това не означава, че всички журналисти и коментатори в опозиция губят своя достъп до медията. Това значи, въпреки всичко, че медията, като институция, става публична. Институциите – телевизията, пресата, радиото са преправени така, че те се движат и организират чрез работнически контрол и потребителски принос също като други производствени съюзи. И, разбира се, гласовете в опозиция ще си останат и може би те дори ще бъдат субсидирани според пропорцията им в обществото. Но цялостният медиен апарат не би трябвало да бъде агенция за всяване на страх и лъжи. Това трябва да приключи естествено. Ще осъзнаем и ще бъде напълно ясно, че ако това се случи, няма да бъде крачка назад от свободата на словото, а крачка към нея. Това или нещо доста подобно на него, би било третият лост на една различна програма за преодоляване на трите главни препятствия пред по-нататъшната Боливарска революция.

Реакционното минало трябва да бъде оставено в историята, настоящото – само в музеите, докато Венецуела пътува към бъдещето.

Майкъл Албърт

със съкращения

http://www.zmag.org/znet/viewArticle/21019

Адрес на статията
Етикети: ,

За Свободна Мисъл

Вестникът е официалният печатен орган на Федерация на Анархистите в България

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*