Как се трупа начален капитал

Често ни сочат САЩ като пример за това как хората, произвеждащи нещо полезно за останалите, забогатяват въпреки пречките на държавата. Случайно тези дни ми попадна цитат от една книга, който добре показва на кого и как служи държавата, включително и американската.

Цитатът е част от историята за „закупуването“ на земята на племето юта от американското правителство. Явно думите на участниците в преговорите са преразказани според протоколите от разговорите. Откровенността на комисарите си заслужава вниманието. Друго, което заслужава внимание, е ролята, която комисията определя на „лидера“ на индианците.

Истинските американски рейнджъри

Въпреки това ограничение   миньорите продължаваха да извършват нарушения. Между тях бе Фредерик Питкин, янки от Нова Англия, който се подвизаваше в планините Сан Хуан и бързо спечели богатство чрез добив на  сребро.  През   1872 г.  Питкин стана водеща фигура сред собствениците на големи и богати дялове в рудодобива. Тези хора искаха да прибавят областта Сан Хуан – една четвърт от резервата на ютите – към територията   Колорадо. Като  се  преклони   пред   желанията   на   собствениците,   Бюрото  по   индианските въпроси изпрати  специална  комисия,  ръководена  от Феликс Брунът, да преговаря с ютите за отнемането тези земи.

В агенцията Лос Пинос през септември 1873 г., комисията на Брунът се срещна с Урай и с представителите на седемте племена на ютите. Брунът каза на вождовете, че Великия баща го помолил да дойде и да разговаря с тях да се откажат от правата върху някои от земите в резервата им. Той ги увери, че не иска та за себе си и че не е дошъл да им диктува какво да правят, а да ги чуе какво имат да кажат по въпроса. „Понякога е много по-добре да направим нещо,  което не ни се харесва точно сега – посъветва ги Брунът, – щом смятаме, че то ще е добро за децата ни.“

Вождовете искаха да знаят как децата им ще бъдат облагодетелствувани, ако се откажат от земите си. Брунът обясни, че правителството ще задели голяма парична сума за ютите и всяка година племето ще получава нейните лихви заради отстъпената земя.
„Не ми харесва частта от съглашението относно лихвата – заяви Урай. – По-добре е да имам парите в банката“ След това той се оплака, че правителството не е спазило договорното си обещание да отстранява белите хора, заловени да прекосяват резервата на ютите.
Брунът отговори откровено, че ако правителството се опита да прогони миньорите, това ще доведе до война и ютите ще загубят земята си, без да получат каквото и да е в замяна. „Най-добре ще е, ако можете да задържите планините, да  ги продадете и да  получавай за тях всяка година   по нещо“ – каза той.
–  Миньорите  малко  ги   е  грижа   за  правителството и не се   подчиняват   на   законите    – съгласи    се Урай. – Те сами казват, че не ги е грижа за правителството. То се намира далеч в Щатите и те твърдят, че човекът,   който  ще дойде  да  сключи  договора,  ще се върне в Щатите и всичко ще бъде отново така, както те искат.
–  Да  предположим,  че     продадете  планините продължи Брунът – и в тях няма злато, тогава вие ще спечелите. Ютите ще получават пари за тях, а американците ще се махнат. Но ако тук има мини, няма начин да се избегнат неприятностите.  Ние не можем да спрем хората.
–  Защо да  не  можете да   ги     спрете?  –     заши Урай. – Не е ли правителството достатъчно силно, за да спазва съглашението си с нас?
– Аз бих желал да ги спра – каза Брунът, -Урай знае, че това е трудно.
Урай заяви, че е склонен да продаде планините, но не и цялата хубава ловна територия около тях.
Белите могат да дойдат, да вземат златото и да си отидат. Ние не искаме те да строят къщи там.
Брунът отговори, че не вярва това да стане. Ни начин да се накарат миньорите да напуснат територията на ютите след като веднъж са дошли и изкопали мините си там.
–  Ще поискам от Великия баща да прогони миньорите – обеща той, – но хиляда други мъже ще му кажат да  ги остави на мира. Може би той ще направи това, което му кажа, а може би няма.
След седемдневни разисквания вождовете се съгласиха да приемат предложението на правителството за двадесет и пет хиляди долара годишно срещу четири милиона акра съкровища. Като добавка Урай щеше да получава годишна заплата от хиляда долара в  продължение  на  десет  години   „или  толкова  дълго, колкото той бъде главен вожд на ютите и запазва мира със Съединените щати“. Така Урай стана един от елита и трябваше да запази статуквото.

В агенцията Лос Пинос през септември 1873 г., комисията на Брунът се срещна с Урай и с представителите на седемте племена на ютите. Брунът каза на вождовете, че Великия баща го помолил да дойде и да разговаря с тях да се откажат от правата върху някои от земите в резервата им. Той ги увери, че не иска та за себе си и че не е дошъл да им диктува какво да правят, а да ги чуе какво имат да кажат по въпроса. „Понякога е много по-добре да направим нещо, което не ни се харесва точно сега –- посъветва ги Брунът, – щом смятаме, че то ще е добро за децата ни.“

Вождовете искаха да знаят как децата им ще бъдат облагодетелствувани, ако се откажат от земите си. Брунът обясни, че правителството ще задели голяма парична сума за ютите и всяка година племето ще получава нейните лихви заради отстъпената земя.

Не ми харесва частта от съглашението относно лихвата – заяви Урай. – По-добре е да имам парите в банката“ След това той се оплака, че правителството не е спазило договорното си обещание да отстранява белите хора, заловени да прекосяват резервата на ютите.

Брунът отговори откровено, че ако правителството се опита да прогони миньорите, това ще доведе до война и ютите ще загубят земята си, без да получат каквото и да е в замяна. „Най-добре ще е, ако можете да задържите планините, да ги продадете и да получавай за тях всяка година по нещо“ каза той.

Миньорите малко ги е грижа за правителството и не се подчиняват на законите – съгласи се Урай. – Те сами казват, че не ги е грижа за правителството. То се намира далеч в Щатите и те твърдят, че човекът, който ще дойде да сключи договора, ще се върне в Щатите и всичко ще бъде отново така, както те искат.

Да предположим, че продадете планините продължи Брунът – и в тях няма злато, тогава вие ще спечелите. Ютите ще получават пари за тях, а американците ще се махнат. Но ако тук има мини, няма начин да се избегнат неприятностите. Ние не можем да спрем хората.

Защо да не можете да ги спрете? – заши Урай. – Не е ли правителството достатъчно силно, за да спазва съглашението си с нас?

Аз бих желал да ги спра – каза Брунът, -Урай знае, че това е трудно.

Урай заяви, че е склонен да продаде планините, но не и цялата хубава ловна територия около тях.

Белите могат да дойдат, да вземат златото и да си отидат. Ние не искаме те да строят къщи там.

Брунът отговори, че не вярва това да стане. Ни начин да се накарат миньорите да напуснат територията на ютите след като веднъж са дошли и изкопали мините си там.

Ще поискам от Великия баща да прогони миньорите – обеща той, – но хиляда други мъже ще му кажат да ги остави на мира. Може би той ще направи това, което му кажа, а може би няма.

След седемдневни разисквания вождовете се съгласиха да приемат предложението на правителството за двадесет и пет хиляди долара годишно срещу четири милиона акра съкровища. Като добавка Урай щеше да получава годишна заплата от хиляда долара в продължение на десет години „или толкова дълго, колкото той бъде главен вожд на ютите и запазва мира със Съединените щати“. Така Урай стана един от елита и трябваше да запази статуквото.

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*