Работниците в САЩ тогава и сега

Преди трийсет години над 25% от всички служители в САЩ членуваха в синдикати. Днес членуват по-малко от 13% според Бюрото за трудова статистика. През 1950-те години синдикатите в САЩ печелят почти три четвърти от всички свои инициативи за формиране на работнически организации по места. В началото на 21 век те печелят по-малко от половината.

Разрастването на предградията и „деиндустриализацията“ подкопават традиционната база на организираните синдикати. Автоматизацията и глобализацията междувременно оставят милиони на улицата, а корпорациите разработват нови планове за ограничаването на правата на онези, които все още имат работа. Заедно с разрастването на секторите без синдикални организации, усилената международна конкуренция и увеличената мобилност на капитала, тези промени подкопаха авторитета на синдикатите като основно средство за натиск за подобряване на стандарта на живот, увеличаване на свободното време и съпротива срещу експлоатацията. Това изпадане в немилост всъщност е вид колективна амнезия, причинена от налагане на културни стереотипи и противопоставянето на консуматорските ценности и индивидуалните постижения срещу участието и сътрудничеството. Синдикатите днес нашироко се представят като една от многото лобистки групировки, редовно заклеймявана в традиционните медии като корумпирана, егоистична или и двете. Истинската и до голяма степен пренебрегвана история на работническото движение обаче говори за друго: продължителни и целенасочени усилия, често въпреки безмилостно противодействие, за намаляване на работното време, получаване на достойно заплащане, премахване на детския труд и безработицата и извоюване на такива придобивки като общественото осигуряване, равните права и всеобщото здравеопазване.

Първите работнически общества в САЩ, преследвани като нелегални съзаклятия, са се борили за минимална надница и десетчасов работен ден. Каква наглост – скърцали със зъби тогавашните властници. Въпреки това първите предложения на синдикатите – като безплатните общински училища и премахването на затвора за задлъжняване – стават закони още преди Гражданската война (1861-65). С разгръщането на индустриалната революция обаче началниците отвръщат на удара. Наемат се шпиони и провокатори, детективски агенции се използват за разбиване на стачки, работниците се принуждават да подписват клетвени декларации, че няма да членуват в профсъюз, а потенциалните организатори се държат далеч от работните места с черни списъци.

Железопътният магнат Джей Гулд изразява цинизма на онези времена:

„Мога да наема половината работническа класа да избие другата половина“

Към края на 19 век конфликтът между бизнеса и труда достига връхната си точка в кампанията за осемчасов работен ден. Както един от мъчениците на движението, Албърт Парсънс, заявява пред конгресната комисия, разследваща „трудовия въпрос“ през 1879 г.: „Ние искаме да намалим най-лошото отражение на бедността, като намалим часовете работа; като разпределим работата по-равномерно между работниците и в последствие намалим конкуренцията за възможността за труд“.

Дуелът в Чикаго

Днес Чикаго е един от най-„охраняваните“ градове в света. Неговите улици, влакове и автобуси са под постоянното наблюдение на хиляди камери. Нещата определено са се променили от 1886 г., когато е бил най-радикалният град в САЩ. Тази епоха на бърза индустриализация, съчетана с масова имиграция, създава напрегната обстановка, в която исканията на собствениците на фирми и потребностите на работниците неминуемо се сблъскват. Работническата класа в този нововъзникващ търговски и промишлен център е разнолика и в много отношения разделена. Разликите в квалификацията, професията, езика и културите създават съществени пречки пред единството, въпреки споделяните от мнозинството работници тежки условия на труд и живот. Все пак работническото движение увеличава своето влияние с кампаниите за намаляване на работното време, създаването на работнически партии и разрастването на профсъюзите.

Огромна част от икономическия ръст на града се дължи на невероятния ръст на населението. Ирландските, скандинавските, чешките, английските и германските имигранти преобладават в редиците на „сините якички“. Германците първо и второ поколение са 33% от цялото население на града. Те имат свои вестници, включително Арбайтер Цайтунг, най-големият радикален всекидневник в Чикаго, а техните водачи са сред най-красноречивите радетели за промяна.

Буржоазната преса нарича тези недоволни мъже и жени „комунисти“ и „социалисти“, като рядко има представа какво всъщност означават тези думи. През 1880-те години се прибавя и понятието „анархист“ като опит да се дамгосат работническите активисти като врагове на всички закони. Мнозина работници обаче с готовност приемат този етикет, а често дори го носят като почетно отличие. За тях анархизмът означава свобода, равенство и братство. Те си представят свободно общество, основано на кооперативната организация на производството, и съзнават, че мирната промяна е изправена пред жестока съпротива.

За това има ярки доказателства. Стачките и мирните демонстрации редовно се разпръскват от тежко въоръжени полицаи, които бият и понякога убиват невъоръжени хора. Вестниците настояват за жестоки репресии. Бизнесмените формират и използват частни армии за потушаване на синдикалните акции.

Изправени пред силата, някои водачи съветват работниците да се въоръжават и даже да приемат динамита като средство за самоотбрана. „Един човек с динамитна бомба се равнява на един полк въоръжени главорези, ако я използва когато и където трябва“, обявява Аларм, радикален вестник, редактиран от Парсънс.

Един от малцината американци по рождение, повели чикагските работници, Парсънс е обаятелен и умел оратор, който често говори за социалната революция и необходимостта да се подготвим за нея. Макар и скептичен за изгледите за мирна реформа, той се включва в ръководството на кампанията за осемчасов работен ден – основното искане на труда по това време.

На 1 май 1886 г. над 300 хиляди работници в цяла Северна Америка оставят инструментите, единни в своето искане за осемчасов ден. В Чикаго стачкуват 40 хиляди. Парсънс и съпругата му Люси повеждат 80 хиляди работници по Мичиган Авеню, докато по покривите полицаи и цивилни залягат зад карабините, готови да стрелят по команда. Кръвопролитието на този първи Първи май е избегнато, но до трагедията остават броени дни.

Бомбата на Хеймаркет

На 3 май следобед Аугуст Шпис, редактор на Арбайтер Цайтунг, тръгва към южните квартали на града. Той е поканен да говори пред стачкуващите работници от синдиката на товарачите на дървен материал. Денят е понеделник, но с пустите улици и замлъкналите фабрики прилича на неделя.

Наблизо други стачници негодуват пред портала на завода за косачки Маккормик. Те вече трети месец стоят без работа. Сблъсъците с полицията и наемните гавази на Маккормик стават все по-ожесточени с всеки изминал ден.

Също като Парсънс, Шпис е оратор, който умело призовава към радикални действия. Родом от Ландек, Германия, той емигрира в САЩ през 1872 г. и успява да направи малка работилница за мебели със свои близки. Основното му занятие обаче е редактирането на вестника и организирането на работническата класа. Свободно говорещ английски и немски, 31-годишният мъж изкусно съчетава прозорливата критика с хапливия сарказъм. Заедно с Парсънс, той е ръководител и на Международната асоциация на трудовите хора (МАТХ), разрастваща се, предимно германска, федерация на синдикални групи. През този ден той говори за движението за осемчасов работен ден. Преди да приключи обаче е прекъснат от подновените стълкновения пред завода на Маккормик. Работниците от живата верига започват да освиркват стачкоизменниците. Полицейските коли се врязват в редиците им, а блюстителите на реда се нахвърлят върху тях с палки. Под дъжда на камъните те вадят револверите и започват да стрелят. Двама работници са убити, а мнозина други – ранени.

Шпис се втурва към канцеларията си и набира пламенна листовка на немски и английски: „Ако сте мъже – пише той, – ще се вдигнете с цялата си херкулесова мощ и ще сразите страшния звяр, който иска да ви погуби. На оръжие, ви зовем, на оръжие!“

Въодушевеният словослагател при прочитането на шпалтата решава да добави и още по-крещящо заглавие: „МЪСТ“. Същата нощ в града са разпространени над 2000 екземпляра от по-късно нареченото „Писмо за мъст“. На следващата сутрин се насрочва масов протестен митинг срещу убийствата. Организаторите, сред които са Адолф Фишер и Георг Енгел, двама германски членове на ултрарадикалната „автономистка“ фракция, очакват да съберат 20 хиляди души вечерта на площад Хеймаркет.

До 8 часа вечерта на 4 май обаче се събират едва 3 хиляди души. Шпис е единственият присъстващ оратор. Той неохотно се обръща към множеството и призовава за сдържаност. Междувременно изпраща свой приятел да намери Парсънс на друг митинг наблизо. Кметът на Чикаго Харисън, който е сред присъстващите, определя събитието като спокойно и организирано.

Парсънс накрая пристига и говори цял час, като повтаря предупреждението на Шпис. „Това не е конфликт между отделни хора – отбелязва той, – а за смяна на системата. Социализмът се цели в причините, които създават просяка и милионера, а не в живота на отделни хора“.

На колата на ораторите след него застава Самюъл Филдън, товарач на камъни от Англия, известен със своята простичка, но пламенна реч. Докато Филдън говори, нощта става ветровита, надвисва тъмен буреносен облак. Тълпата оредява до около 300 мъже, жени и деца. След броени минути всичко е на път да приключи.

Полицейският инспектор Джон Бонфийлд, който чака с близо 200 полицаи в участъка на съседната улица, обаче има друг план. Той винаги търси повод да се отличи, като разбие поредната демонстрация. След като научава, че Филдън отправя гневни думи, той вижда своя шанс и нарежда на подчинените си да нахлуят сред хората. Изправени пред въоръжените полицаи, на протестиращите е наредено „незабавно и мирно да се разпръснат“.

„Ние сме мирни“, възразява Филдън, но все пак скланя да закрие събранието. Когато слиза от колата обаче, сред полицаите е хвърлена бомба. Взривът разтърсва улицата, полицаите започват да стрелят бясно срещу разпръскващите се хора. Преди стрелбата да приключи, десетки са ранените и убитите, сред тях и осем полицаи, убити от бомбата или от куршумите. Повечето от полицаите са убити от собствените си колеги.

Самоличността на хвърлилия бомбата остана неизяснена, но буржоазията и истеричната преса крещи за възмездие. Животът в Чикаго, работническото движение в страната и образът на анархистите ще претърпят драматични и трайни промени. Стереотипът за анархиста като луд чужденец с обезумял поглед и бомба в ръка остава запечатан в общественото съзнание до ден днешен. Бомбата е последвана от жестоки репресии. Полицията нахлува в канцеларии, зали за събрания и частни домове. Арбайтер Цайтунг и Аларм са спрени, а вестниците на бизнеса излизат с крещящи заглавия като „Кръвожадни гадове“, „Червени обесници“ и „Динамархисти“. Също като в месеците след 11 септември 2001, обществото е обхванато от дълбока паника.

През следващите седмици десетки са арестувани, разпитвани и понякога изтезавани. Пресата и съдебната система са съгласни, както заявява един съдия, че „анархизмът трябва да бъде спрян“. Сред арестуваните са Шпис и Филдън, който говори на Хеймаркет през онази вечер; Енгел и Фишер, двама от организаторите на събранието; Михаел Шваб, помощник-редакторът на Шпис във вестника; Оскар Неебе, отличен организатор и ръководител на Международната асоциация на трудовите хора (МАТХ); и Луис Линг, запален млад анархист, пристигнал в САЩ едва десет месеца по-рано. Албърт Парсънс първоначално се укрива, но по-късно се връща за процеса. Тези осем души са набелязани да утолят хорската жажда за мъст. От осемте обвиняеми за Хеймаркет шестима са германци.

Малко са общите неща, освен радикалните възгледи, които свързват осмината, но те стават удобна мишена за държавното възмездие. Макар малцина от тях да са присъствали на събранието и нито един да не е пряко свързан с бомбата, всички са обвинени в убийство. Очевидно не техните действия, а техните възгледи са изправени на съд. Прокурорът Джулиъс Гринел е пределно ясен на процеса:

„На съд е законът… На съд е анархията“

Обвиняемите разбират обстановката и не вярват справедливостта да възтържествува. Повечето обаче не подозират, че всички освен един ще бъдат осъдени на смърт. Дори тези радикално мислещи хора подценяват параноята и отмъстителността на наплашеното общество.

Процесът срещу обвиняемите от Хеймаркет е едно от най-срамните събития в съдебната история на САЩ. От самото начало – подбора на съдебните заседатели, които ясно признават своята предубеденост – почти няма съмнение, че обвиняемите ще бъдат осъдени. През целия процес съдията Джоузеф Гари демонстрира своята враждебност към подсъдимите. В своите указания към съдебните заседатели той решава съдбата им, като заявява, че ако обвиняемите някога са говорили за насилие, те са виновни в убийство – дори ако извършителят не е намерен.

След присъдата – смърт чрез обесване за всички освен един от осмината – обвиняемите говорят пред съда. Повечето от тях отбелязват, че държавата предава идеалите, залегнали в основата на САЩ. Шпис заявява, че те са осъдени, „защото не са изгубили своята вяра в окончателната победа на свободата и справедливостта“. Парсънс посочва препоръчваното от вестниците насилие, включително с динамит, за решаване на трудовите спорове. А непримиримият Линг казва на съда: „Презирам вашия ред, вашите закони, вашата власт на силата. Обесете ме за това!“

Въпреки тяхната непримиримост е организирана мащабна кампания за помилването им. Много хора, които не споделят идеологията на анархистите, съзнават въпреки това, че смъртните присъди са несправедливи. Макар обжалването пред Върховния съд на САЩ да е неуспешно, везните на общественото мнение започват да се накланят. Губернаторът обмисля помилване, но влиятелни бизнесмени го притискат.

Междувременно обречените се примиряват със съдбата си. Парсънс, който сам се предава, за да застане пред съда, след като шест седмици успява да се укрие, продължава да пише от килията. Той отхвърля възможността да получи помилване, като изпрати писмо с покаяние до губернатора. Като мнозина от другите, той отстоява своята невинност и отказва да проси милост. Шваб, Филдън и Шпис в крайна сметка приемат да подпишат писмо с молба за помилване. Шпис обаче по-късно се отмята, като вместо това настоява губернаторът да обеси него и да пощади останалите.

На 10 ноември 1887, само ден преди насрочените екзекуции, губернаторът в крайна сметка решава да се намеси. Намалява присъдите на Филдън и Шваб на доживотен затвор. Останалите ще бъдат обесени на следващия ден. Всички освен Линг. На същия ден той се самоубива в килията с динамит, тайно внесен в затвора от негов приятел.

На 11 ноември, Парсънс, Шпис, Енгел и Фишер застават на бесилките. С примки около врата, те се обръщат към света: „Ура за анархията! – извиква Фишер. – Това е най-щастливият миг в живота ми“. Изпод качулката Шпис добавя: „Ще дойде час, когато нашето мълчание ще бъде по-силно от гласовете, които душите днес“.

И накрая Парсънс: „Ще мога ли да говоря, о, мъже на Америка? Нека да говоря, шериф Матсън! Чуйте гласа на народа, о,…“ Не успява да довърши изречението.

Едва шест години по-късно истината започва да излиза наяве. Друг губернатор, Джон Питър Алтгелд, преразглежда доказателствата и стенограмите от процеса месеци наред, преди да обяви, че е извършена ужасна несправедливост. В гневен доклад той заклеймява властите и оправдава мъчениците. Оцелелите трима са освободени. С това блестящата политическа кариера на Алтгелд за малко не приключва.

Събитията от Хеймаркет имат широко и дълбоко отражение. Десетилетия след това мъчениците от Чикаго се превръщат в символ за работниците и радикално настроените хора по цял свят. Героизмът и достойнството им вдъхновяват безброй други да се борят за своите идеали. Процесът и бесилките показват слабостите на демокрацията в САЩ. През 1886 г. корпоративни и държавни интереси обединяват усилията си, за да смажат идеи, които считат за опасни. Бомбата просто дава повода, а причините остават в сила и до днес.

Хеймаркет е повратна точка не само в историята на работническите движения, но и в историята на надеждите и грешките на човечеството. Мъчениците може и да са грешили в приказките си за оръжия и динамит, но обществото предава само себе си, като осъжда, от страх, хората, които представляват яростния копнеж на бедните за справедливост.

За щастие този опит да се задуши недоволството не успява. В крайна сметка Шпис се оказва прав, когато заявява на процеса: „Тук стъпквате една искра, но там и там, пред вас, зад вас и навсякъде ще лумнат пламъци. Огънят гори под земята. Такъв огън не се гаси. Пламнала е земята, на която стоите“.

Дългото шествие продължава

Парсънс съзнава, че спечелването на осемчасовия работен ден е временна мярка. Фактически той познава как ще отвърне бизнесът: „Работодателите ще вкарат заместващи човешкия труд машини да работят вместо по-скъпите работници. След това работниците, по същите причини, поради които намалиха работния ден до осем часа, ще трябва да го намалят до шест“. Той свързва вътрешната борба и със световните тенденции. Тогава елитът смята, че заетостта може да се увеличи само с намиране на нови чужди пазари – това означава, че заплатите трябва да се поддържат ниски, за да се поддържа международната конкурентоспособност. Парсънс и другите обаче възразяват с аргумента, че това единствено ще намали покупателната способност и в крайна сметка ще ликвидира работните места както в страната, така и в чужбина.

Повече от век по-късно неговият анализ продължава да бъде верен. Под ударите на глобализираната „свободна търговия“ и увеличената автоматизация, милиони хора остават без работа. Още преди последната икономическа криза тежестта се усещаше в огромните фирмени съкращения, замразяването на назначенията и изнасянето на цели производства. Междувременно, въпреки техническия напредък, средната продължителност на работния ден за повечето хора се увеличи. Скорошно изследване разкри, че две трети от работниците работят над 40 часа седмично, а 40% работят над 50 часа на седмица. Ако тази тенденция се запази, служителите в САЩ скоро ще прекарват толкова време на работното място, колкото и през 1920-те години.

Ако човек чете бизнес страниците на местните вестници, може да остане с впечатлението, че въпреки периодичните „рецесии“, системата като цяло работи. Зависи обаче чии факти и статистика предпочитате. Непълната заетост е хроничен проблем, а почти 20% от всички работници в САЩ получават заплащане под социалния минимум. Разликата в доходите между мъже и жени отново нараства, както и броят на домакинствата с жена глава на семейството. Тези фактори, заедно с липсата на социални придобивки за близо половината от временно назначените, засилват феминизацията на бедността.

Компютрите и другите „заместващи човешкия труд“ машини позволяват на фирмите да премахват цели категории труд, като назначават по-малко работници на по-дълъг работен ден. Дори когато плащат 50% отгоре за извънреден труд, пак ползата остава за тях. В останалите все още заводи в САЩ работното време се увеличава, а броят на работниците постоянно намалява. В Европа, където безработицата обикновено е по-висока, тази тенденция доведе до лозунга „По-малко работа и всички работят“. Ръководителите на бизнеса в САЩ обаче продължават яростно да се противопоставят с твърдението, че „конкурентоспособността“ изисквала да се работи още по-дълго.

Като отзвук от кампанията за осемчасов работен ден, едно движение за намаляване на работната седмица може да помогне на синдикализма да си върне общественото доверие. Защо? Преди всичко, защото липсата на свободно време се превърна в сериозен проблем за родителите и населението като цяло. Според някои изследвания една трета от децата в страната са оставени да се оправят сами. Заедно с намаленото време, което родителите отделят на децата си, се появи и „синдромът на изоставените“, който се проявява в увеличаване на детските депресии, хулиганството, насилието, наркоманията и дори самоубийствата.

Много жени в САЩ работят на две смени – една на работа и една у дома. Не е чудно, че те са особено възприемчиви за идеите за по-малко работа и повече свободно време.

По-малката работна седмица ще доведе до икономии в обезщетенията за безработица и социалните помощи. Отражението върху културата, търговията и семейния живот ще бъде още по-дълбоко. Ако организираните работнически движения успеят да подобрят своя авторитет, все още има шанс за промяна на курса, преди пораженията да станат необратими.

Хенри Демарест Лойд, един от първите критици на монополите и верен поддръжник на синдикалните движения, обобщава положението още през 1893 г. Като защитава правото на организиране и осемчасовия работен ден, той отбелязва, че обединяването на хора с обща кауза е закон на живота. „Индивидуалността става възможна единствено при сдружаване – обяснява той. – Изолираният човек е човекът-звяр… Всяка нова връзка обаче дава нова индивидуалност. И всеки опит от страна на купувачите на труд да попречат на продавачите да се обединяват, за да издигат и защитават своите интереси, е опит да се обезчовечи работникът и да се децивилизова светът“.

За щастие обезчовечаването не е приключило. И въпреки отстъпленията дългата борба за цивилизоване на света на труда все още може да бъде спечелена.

Грег Гума, САЩ

1 май 2010 г.

Адрес на статията
Етикети: ,

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*