Става ли мизерията за туристическа атракция?

Туризмът сред бедността има дълга история – в края на първото десетилетие на 19 век опашки от богати нюйоркчани се виели по улица „Бауъри” и из квартал „Лоуър ийст сайд”, за да видят „как живее другата половина”. Но с бързото увеличаване на градското население в развиващия се свят се появи невиждана възможност и глад за запознаване с бедността от първа ръка. Горещите точки са Рио де Жанейро, Мумбай – благодарение на филма „Беднякът милионер”, след който започнаха хиляди туристически пътувания- и моят дом „Кибера” – бедняшки квартал в Найроби, може би най-големият в Африка.

Туризмът сред бедността има своите защитници, които казват, че той насърчава изграждането на социално съзнание. А и носи добри пари, които помагат на местната икономика. Но е недостоен. Той превръща бедността в забавление, в нещо, което може да бъде преживяно за миг, а после да избягаш от него. Хората си мислят, че наистина са „видели” нещо, а после се връщат към своя живот и оставят мен, семейството ми и общността ми точно там, където сме били преди това.

Бях на 16, когато за първи път видях туристическа обиколка сред бедността. Бях край къщата си от 9 кв.м и миех чинии, гледайки съдовете с копнеж, защото не бях ял от два дни. Изведнъж една бяла жена започна да ме снима. Почувствах се като тигър в клетка. Преди да мога да кажа нещо, тя беше продължила нататък.

Когато бях на 18, открих организация, предоставяща образователни, здравни и икономически услуги на жители от „Кибера”. Режисьорка на документални филми от Гърция ме интервюираше, разпитвайки ме за работата ми. Докато обикаляхме по улиците, минахме покрай един старец, който се изхождаше насред града. Жената извади видеокамерата си и каза на помощника си: „Я, погледни това”. За миг видях дома си през нейните очи: изпражнения, плъхове, глад, къщи, разположени толкова близо една до друга, че не може да се диша. Осъзнах, че не исках тя да вижда това, не исках да й дам възможността да съди общността ми за бедността – състояние, което малцина туристи биха могли да разберат, независимо колко добри намерения имат.

Други жители на „Кибера” тръгват по различен път. Един мой бивш съученик започна туристически бизнес. Веднъж го видях да води група в дом, където раждаше млада жена. Те стояха и гледаха, докато тя пищеше. В крайна сметка групата продължи обиколката си с камери, заснели раждаща жена. Какво научиха? И спечели ли нещо жената от това преживяване?

Ако трябва да бъдем честни, много чужденци идват в бедняшките квартали с желанието да разберат бедността и си тръгват с вярата, че са получили по-добра представа за отчайващо бедните условия, в които живеем. Очакването сред посетителите и организаторите на туристическите обиколки е, че преживяното може да подтикне туристите към действие, след като се върнат у дома. Също толкова вероятно обаче е една обиколка да не доведе до нищо.

Все пак да видиш условия като тези в „Кибера” е разтърсващо преживяване и предполагам, че много посетители смятат за достатъчно това, че просто са станали свидетели на такава бедност. А и посетителите нямат реален контакт с нас. Като изключим случайните коментари, няма установяване на диалог, няма започване на разговор. Туризмът сред бедността е еднопосочна улица: те правят снимки, ние губим част от достойнството си.

Бедняшките квартали няма да изчезнат, защото неколцина американци или европейци са си направили сутрешна разходка из тях. Нашият проблем има решения, но те няма да дойдат с туристически обиколки.

По БТА

*Роденият в гетото Кибера край Найроби Кенеди Одеде е основател на благотворителната организация “Изгряваща надежда”.

Адрес на статията
Етикети: ,

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*