Без дъно

„Боже! Толкова молитви отправихме към Теб, а непрекъснато губим. Утре отново ще влезем в битка, която ще бъде наистина тежка. В нея няма място за деца. Затова Те моля – не ни изпращай Твоя син. Ела самият Ти.“
Молитва на Кок, вожд на племето грикуаси, който се борил с африканерите през 1876 г.

Моята приятелка В. носи тази молитва в портмонето си. Казва, че си я препрочита, когато й е много тежко.

Последния път я извадила на 15 септември, в двора на училището на сина си – петокласник. Направила го веднага след тържествената част, когато директорката, облечена в еластично бяло трико, под което прозирал черен сутиен, завършила речта си с думите: „На хаирлия да е!“ и

прогърмяла песента на Славка Калчева „Бяла роза“

Докато си шепнела: „Боже…“ и т.н., моята приятелка се заслушала в разговора между две учителки:
– Адски ме кефи тая песен, иде ми да заиграя!
– Ама нали ти казах за трагедията в Пловдив! – отговорила другата учителка и захлипала.

Втората учителка се оказала новата класна на сина петокласник и също като новата зам.-министърка на образованието споделила, че няма никакъв опит, но „притежава визия как да се случат нещата“.  Всичко това обаче се разбрало, след като всички – и учениците, и родителите, изчакали тя да се успокои от „трагедията в Пловдив“, за която В. по-късно потърсила информация в „Гугъл“:
„49-годишната Йорданка Стоянова умря на сватбата на сина си Костадин от инфаркт под звуците на „Бяла роза“. Жената вече имала два инфаркта, които получила на различни празненства под звуците на същата мелодия. Първия път се случило след местните избори през 2007 г., а втория – пак на сватба, но на племенница на близък на семейството.“ Историята била разказана на челната страница и кажи-речи половината обем на водещ всекидневник през август…

На следващия ден чувствителната класна, която щяла да преподава на петокласниците български език и литература, раздала учебниците. Този по литература изглеждал като парцал, но В. защипала разпадащите се страници, после ги подвързала, сложила и етикет. И тъкмо когато се успокоила, отворила на стр. 34 и се зачела в ето тази легенда:
„Eдно време, когато направил Господ света, заповядал да се явят и хората. Явили се първите хора – жидовете. Те изникнали из земята, като гъби. Жидовете били много високи и едри. Като се спънели и падали, пречупвали си кръста и не можели да станат. Най-много ги препъвала къпината, затова взели да й се кланят и да й колят курбан.“

Мисълта дали да се обади на телефон 112 хрумнала на клетата ми приятелка, когато прочела и народната песен „Славки си рожба не трае“:
Славки родила момиченце и му завидяла за хубостта. Затова го нарекла с грозно име – Грозданка, и го държала заключено до навършване на пълнолетие. Когато Грозданка най-сетне била освободена, излязла да мете двора и я видяло Слънцето. То веднага се влюбило в нея и поискало да се оженят. Да, ама коварната майка заповядала на дъщеря си да говее девет години (по-долу било дадено обяснение, че това е народен обичай младата невяста да мълчи след сватбата).

Говяла тя, говяла, но на Слънцето в един момент му писнало и решило да се ожени за друга. Грозданка станала кума. В деня на сватбата обаче тя не само си отворила устата (eстествено, оттам избълвала люти клетви и ругатни), а и подпалила булото на съперницата. Зарадвали се Слънчо и майка й и три дни всички яли и се веселили за победата на Грозданка…

Вечерта В. окончателно се отчаяла, когато чула по новините самопризнанията на няколко министри, направени пред ученици по случай първия учебен ден. „Получавайте шестици, защото

ако имате тройки, ще ви направят министър

Аз бях тройкаджия и вижте какво ме направиха – министър“, развеселено споделил културният министър Рашидов, приглаждайки опушения си от пури мустак. „Правехме двойни джобове, когато ходехме на практика в предприятието „Родопа“, и криехме салами в тях“, с усмивка разказал и колегата му Мирослав Найденов, понастоящем практикуващ в областта на земеделието.

„Това е дъното!“, обади ми се В., но веднага я успокоих, че не е. „Няма дъно“, отбелязах важно, излизайки с теорията, че пропадането е безкрайно, като реене в бездна, и винаги може да стане по-лошо. Накрая бодро посъветвах: „Кажи на сина си да говее, когато го изпитват, за да избегнете всякакъв риск от шестица! И му заший най-сетне двойни джобове!“

Оттогава не сме се чували и нямам представа колко пъти още моята приятелка е препрочела вожда Кок от портмонето си. Междувременно обаче се информирах, че молитвата на племето грикуаси (или грикуа) не вършела работа. Грикуасите непрекъснато се препъвали в къпинаците на историята – веднъж португалски, втори път холандски, и трети британски, нищо че през 15 век били сред водещите племена на империята Мономотапа на територията на днешно Зимбабве.

Но най-лошо потръгнало на техните потомци, когато Зимбабве получава независимост от Великобритания през 1980 г. Министър-председател на страната става Робърт Мугабе, който седем години по-късно заема поста президент. „Само Бог може да ми отнеме властта, казва той, и добавя: Аз никога, никога, никога няма да се предам. Зимбабве е мое!“

Впрочем първата работа на несменяемия диктатор, който тази година навърши 86, е да спре финансирането за училищата. В началото на 80-те страната има най-висок процент на грамотност в Африка (90%) и отделя 17 на сто от БВП за образование, но от 20 години насам

учителите не преподават, а влачат децата по цял ден по баирите

за да берат диви плодове.

Втората работа на Мугабе била да раздаде земите на изгонените от Зимбабве бели фермери на най-верните си хора в партията. Последните, разбира се, нямали никакъв опит. Само за няколко години фермите заприличали на пустини, защото никой не поддържал напоителните системи, нито купувал нови семена и торове. Работниците масово емигрирали в Замбия.

В един момент повечето болници също затворили врати, защото държавата престанала да отпуска пари за лекарства. През 2008 г. били прекратени и редовните имунизации срещу детски паралич, тетанус и морбили. Докато втората съпруга на Мугабе строяла импозантни имения с имена като „Лувъра на Зимбабве“, страната била сполетяна от холера и свръхинфлация.

През целия този период на „преход“ обаче зимбабвийците безропотно търпели издевателствата. Мугабе и поддръжниците му се разпасали напълно, за което спомогнали и овладените междувременно медии. Вестниците тръбели за успехите на властта и подхвърляли дребни пикантерии за разтуха на все по-оскотяващото население. Стигнало се дотам, че когато през 2009 г. Западът заподозрял президента Мугабе в опит за атентат срещу премиера Цвангирай, а Мугабе нахално отвърнал: „Вървете по дяволите! Да горите в ада дано“, хилядно множество излязло на улицата с портрети на диктатора, за да му засвидетелства подкрепата си…

Всъщност Зимбабве е именно метафора за липсващото дъно, осъществена в хипертрофирал вид. Тази липса, както знаем, има далеч по-меки и не толкова опасни варианти, но ако те не получават съответната обществена реакция, свободното падане все по-надолу също е гарантирано. Днес например няма да се възмутиш, че един министър е отишъл подпийнал пред първолаците, за да им наприказва куп глупости. Утре няма да ти направи впечатление, че друг министър сам признава увлечението си към двойните джобове. На следващия ден няма и да се интересуваш

дали премиерът обявява Северна Корея за стратегически партньор

по погрешка, нито колко струва многобройната държавна охрана на новоизлюпен политик, който си позволява да затваря цели заведения, за да си изпие ракията на спокойствие.

„Ама как така ще посрещате децата ни в училище по прозрачно трико, с „Бяла роза“?“, е трябвало да извика на 15 септември моята приятелка. Трябвало е да откаже да подвърже парцала, пълен с дивотии. Трябвало е да поиска и сметка от министъра на просветата как така назначава дама без опит в такъв тежък ресор и по какви точно причини приемането на закон за училищното образование ще се забави до края на годината, при това без да се уточнява коя.

Но В. просто е извадила молитвата. На нейно място аз също щях да направя така. Говеене, заради което живеем така, както живеем.

„Боже, толкова молитви отправихме към Теб, а непрекъснато губим.“ Тази част ми се струва особено поучителна. Грикуасите и техният вожд така и не разбрали, че губят тъкмо заради молитвите. Забравих да кажа, че докато се молели преди битката през 1876 г., африканерите ги сварили без оръжие, паднали на колене…

Адрес на статията
Етикети: 

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*