Не падайте духом, поручик Куприн!

Валерия Новодворская

Когато телепатриотите се събират в кръг по всички канали и започват хорово да вият, нежно взирайки се в държавата и възхвалявайки нейните подвизи в афганско-чеченско-грузинската кампания, неволно се радваш на това, че в тяхната глутница няма не само големи, но и средни писатели. Не се поддава руската литература да бъде превърната в сервитьор с кърпа: „Какво ще обичате?“ И как да не си спомниш тук най-социалния и най-политизирания наш класик Александър Иванович Куприн, който се е родил преди 140 години, на 7 септември 1870 година. Никой от неговите събратя по перо няма като неговото антимилитаристично и антишовинистично послание. Меката и ярка светлина на неговия сочен и умен реализъм ни показва всички ъгълчета, всички килери, всички скелети в шкафовете на Руската империя като живи картини. Рибари-лестригони от Балаклава, войничета, ту измъчени, ту юначни, юнкери, кадети, чиновници, бедни пехотни офицери от затънтени гарнизони, революционери, проститутки, полицейски служители, студенти, аристократи, японски шпиони, едри търговци – всички се тълпят по неговите страници със своята истина и своята лъжа.

Куприн бил майстор по изкарване на съпротивляващи се скелети от заключените руски шкафове. Половината от неговите разкази са художествени журналистически разследвания, водещи до големи скандали. Той бил поет на любовната тайна („Суламит“, „Гранатовата гривна“, „Звездата на Соломон“), но бил и гражданин – и съвсем не по задължение, а по призвание. Той карал Русия да замира от ужас пред разкритите от него обществени язви. Зад блестящите еполети, зад звуците на медните тръби той показвал със страст и гняв тъпотата, грубата дресировка и невероятната жестокост на армейския живот в „Дуел“, „На армейския прапоршчик“, „Дознание“, „Нощна смяна“ и „Сватба“.

Единствен той от всичките наши класици в епохата на погромите, процентната норма * и границата на уседналост ** е възпял с благоговение еврейския народ в „Еврейката“ и „Сватба“. Направил е на пух и прах осакатяващата децата система в кадетските корпуси.

Той (отново единствен от своите събратя по перо) посочил зверството и корупцията на тогавашната полиция – нашия днешен ориентир, и осмял жандармите (тогавашните спецслужби). През 1905 година той порицал безпрекословно в свой очерк адмирал Чухнин за жестоко смазаното въстание на „Очаков“, което му струвало 10-дневен домашен арест и изгонване от Крим.

В „Гамбринус“ Куприн подлага на пълно унищожение погромаджиите и издевателства над царския химн, завиждайки и на текста, и на контекста на английския („Никога, никога англичанинът няма да бъде роб!“), и нарича Русия страна, „обременена от вечно робство“.

Разбира се, Куприн не се разбрал с болшевиките и бил принуден да избяга във Франция. Нямало я вече Русия и в емиграция той възпял и нейната армия („Юнкери“), и даже нейната монархия. В „Нос Хурон“ той се застъпва за селяните, подложени на унищожение, за резачите на трупи, „изкарващи“ по три рубли на ден: „Тях отдавна са ги отправили на оня свят. И как не! Дребни боржуа! Кулаци!“ И този метежен текст се прокрадна дори в зелените събрани съчинения, които получихме през 1957 година.

Но най-съществени са плесниците, който той зашлевил на руския милитаризъм и ура-патриотизъм. Руско-японската война била опасна и долнопробна глупост – и в разказа „Щабскапитан Рибников“ Куприн е на страната на японския шпионин. В „Бълнуване“ той се нахвърля срещу участниците в наказателния отряд, който унищожава поляците в името на целостта на държавата. В „Дребна шарка“ Куприн удря по зъбите ура-патриотите, прославящи „руската твърдост“ и „руското търпение“, купени с „ужасите на робството“ и „по кървав път“, и вместо юначество чува в руската песен „болезнен стон и пиянско хълцане“.

Нека творчеството на Куприн да бъде наш противогаз срещу задушаващия имперски и милитаристичен смог, който обгърна преди десет години страната ни.

* Законодателно ограничение за приемане на евреи във висшите и средните учебни заведения, действащо в Русия от 1887 г. до 1917 г.

** На руски: „черта оседлости“ – граница на територията, зад пределите на която от 1791 г. до 1917 г. се забранява постоянно жителство на евреи (с изключение на търговци от първа гилдия, занаятчии и др.).

Превод от руски: Павел Николов

Адрес на статията
Етикети: ,

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*