Достена Лаверн: В България демокрация няма!

Вече писах колко съм впечатлен от изключителната книга на Достена Лаверн “Експертите на прехода. Българските think-tanks и глобалните мрежи за влияние”. Затова и ви представям мое интервю с авторката, нещо, което се случва за първи път в Книголандия. В събота нашето любимо място навършва 1 година и това е добър повод да разчупим шаблона и да засегнем сериозни теми. Защото тук можем да си прекарваме приятно, четейки книги, но светът навън е реален. И от нас зависи дали ще сме наясно какво се случва в него.

– Г-жо Лаверн, какво е общото между антропологията, тинк-танковете и модерната политика?

– Политическата антропология се прилагаше при изостанали в развитието си общества в Африка и Южна Америка, но такива практически вече няма. Затова малко по малко антропологията и нейните методи започнаха да се използват при изследване на модерните общества. Тя се оказва удачна за това, защото политическите науки все повече се оказват научни звена, които подготвят бъдещи политици и администратори, част от системата.

– Мит ли е спонтанното създаване на неправителствените организации (тинк-танкове) като Центъра за изследване на демокрацията, Центъра за либерални стратегии и други?

– Този мит е част от идеологията на гражданското общество, което твърди, че се самозаражда, самоорганизира и представя интересите на обществото като коректив на държавата. Още повече у нас, където става дума за бивша комунистическа държава. Оттук и факта, че през 90-те тези организации работят като генерални щабове на партии, основно СДС, тоест те самите са опозиция.

Истината е, че те възникват с моралната и финансовата помощ на американски донори като USAID и фондация „Отворено общество“, отчасти и с подкрепата на социалистическото правителство на Луканов. Един от идеолозите на прехода, той спомага например Центъра за изследване на демокрацията да получат сегашната си сграда. Които след това започват да действат като опозиция на БСП. Това обаче не е конспирация. Нормално е при трансформация да има облягане на вече съществуващ елит, който в нашия случай се е създал в годините на комунизма. Лидерите, около които се формират най-големите тинк-танкове, са деца на високопоставени членове на партията и номенклатурата. И това е разбираемо – те са имали достъп до чужбина, до определени среди, донякъде са по-възприемчиви към подобни идеи.

– Наистина ли тинк-танковете са „невидимата ръка“ на прехода и „кучета-пазители“ на реформите у нас, както сте ги характеризирали в книгата?

– Искам да стане ясно, че нашият преход не може да бъде разбиран сам по себе си. Той е част от един глобален преход, при който се трансформира политическото, приватизира се общественото пространство, променят се медиите и научното образование. Има движение към едно различно политическо управление извън рамките на демократичната представителност, където частното и общественото, националното и международното загубват границите си и се смесват.

Защитата на частни интереси чрез фасадата на гражданското общество крие много опасности. Подобен процес протича във Франция в момента, където Сорос, „Джърман Маршъл фънд“ и други американски донори започват да спонсорират „гражданското общество“.

– Пишете, че отношението на някои експерти от тинк-танковете към „предмодерния български народ“ е сравнимо с това на антрополозите от 80-те спрямо населението на развиващите се страни…

– Да, те разделят своята собствена съдба от тази на народа. Те се самоопределят като елит, който няма нищо общо с хората по улиците. Присвояват си правото да бъдат медиатори на западния свят, на вкарването на нови технологии и идеи. От друга страна те не са в политиката, но изземват образа на символично избрани от народа, както например при протестите срещу Виденов през 1997 г., когато излиза, че някои публични личности са водили народа като негов авангард.

Не трябва да се забравя и че това е част от същата идеология на гражданското общество, което трябва да замести до известна степен функциите на държавата. Проблемът е, че самото гражданско общество започва да действа от страна на корпоративния или политически интерес. У нас НПО-тата не са познати като тинк-танкове, но на Запад се представят точно като такива, за да получат финансиране и легитимност. Затова и в книгата наблягам така силно на този термин, на това друго тяхно лице, което не е толкова познато в България.

– Финансирането от Запада на българските тинк-танкове влияе ли пряко на продукцията, която създават?

– Факт е, че при срещите ми с представителите на тинк-танковете те изтъкват своята независимост, позовавайки се на диверсификация на източниците си на финансиране. Но тези източници са включени в една обща мрежа! Те са многото лица на едно и също нещо. Цяла Европа има този проблем – нейният елит не съумява да се обособи, да изработи независими позиции, които да защитят европейския социален и културен модел, като се разграничат от този на САЩ.

Важно нещо в книгата е изследването на този „пазар на проекти“, който е проводник на политически технологии. Привидно това е свободен пазар, но всъщност това са много сериозни структури с йерархия, които нямат нищо общо със спонтанни изблици на гражданско общество. Видимата страна на независимостта на тинк-танковете е фалшива.

Когато през 90-те у нас се говори за прехода към демократизацията, НПО-тата подменят този дебат. Те декларират, че водят България към строене на модерни демократични институции, но всъщност се осъществява съвсем различен преход. Става дума не за представителна демокрация, а за изграждане на нов тип управление извън нея. 20 години по-късно Центъра за изследване на демокрацията, Центъра за либерални стратегии и другите продължават да произвеждат експертизи извън рамките на институциите, които са лишени от този потенциал. Така изчезва възможността за демократичен контрол. Като академични структури техните изследвания са почти недостъпни – появяват се веднъж, но после не са налични в библиотеките. Освен това те провеждат изследвания за навън, които са абсолютно различни като дискурси и начин на говорене.

– Възможно ли е чрез документи да се проследят източниците на финансиране на неправителствените организации?

– Такива документи не са публични. Самата прозрачност на тези институции е под сериозен въпрос. В един момент в сайтовете има документи, които обаче после изчезват безследно. Листата на спонсорите се променя и така става невъзможно това финансиране да бъде проследено.

– Само външното финансиране ли осигурява превъзходството на тинк-танковете над академичните и държавни структури?

– Вижте, когато се вкарва капитал, той получава и символно измерение. Престижно е да се работи в тези организации. Интересно е, че те съумяват да черпят легитимационен капитал от академичните институции, примерно включват в проектите си хора от университетите, но не връщат нищо в тях. Така автономните институции биват изсмуквани. Навсякъде в момента тече процес на приватизация на университетското пространство.

– Каква е връзката между тинк-танковете и медиите?

– Медиите легитимират лидерите на тинк-танкове като всезнаещи гурута. Шоута като „Големия избор“ по БНТ 1 и статиите във вестниците са двете лица на една и съща монета – едно е анализ в икономическа медия, друго е в културен, трето е участие в реалити шоу. Но едни и същи имена се появяват и в трите под различни лица и упражняват монопол.

– Изпълниха ли задачите си за прехода българските тинк-танкове?

– Те свършиха много неща, но техните задачи продължават и в настоящето. Тинк-танковете имаха тясна връзка със СДС, после започнаха да работят с левите организации. От 2001 г. насетне подкрепиха Бойко Борисов, защото съзряха силата на популизма като обществено влияние. Няма значение каква сила е на власт, тъй като част от управлението е изнесена извън институциите, което обезсмисля противопоставянето ляво-дясно.

Адрес на статията
Етикети: 

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*