ИДВАЩИЯТ БУНТ – част 2

Безизходицата на настоящето, наблюдавана отвсякъде, е отричана навсякъде. Никога толкова много психолози, социолози и литератори (без да говорим за пелтеците от окаяната журналистика) не са били използвани така интензивно, всеки със своя специализиран жаргон, на който най-вече липсва заключението. Достатъчно е да се вслушаме в песните на епохата, на синигерчетата на “новата френска песен“, в която дребната буржоазия излива своите душевни терзания, или в декларираната от политиците беззъба и безкръвна “война срещу мафията“, за да ни накарат да повярваме, че “мирното съвместно съществувание“ между тях скоро ще престане и че “решението на проблемите ни“ е близко.

Тази поредица от статии е подписана от един въображаем колектив “във Франция“. Нейните редактори не са авторите ѝ. Те се задоволиха само да внесат малко ред в общите места и проблеми на епохата, в това, което се мърмори около масите в кафенетата и бистрата, в домашните компании или зад затворените врати на спалните. Те само са фиксирали необходимите истини, тези, чието непризнаване пълни психиатричните болници и погледите на тълпата с мъка и безнадеждност. Те са само летописци и хронисти на узрялата ситуация. Това е привилегията да живеят в радикалните обстоятелства, чиято безпогрешност ги води логично към революцията. Достатъчно е само да се изрече онова, което имаме пред очите си, и да не се отклоняваме от заключението.

ПЪРВИЯТ КРЪГ:

„АЗ СЪМ ТОВА, КОЕТО СЪМ“.

„Аз съм това, което съм“. Това е последният принос на маркетинга в света, последният стадий на рекламната еволюция. Тя е отишла толкова напред в призивите си “да бъдем различни, да бъдем самите себе си“ и да пием кока-кола. Концепциите за “Аза“, развивани в течение на десетилетия, стигнаха до чистата тавтология: Аз = Аз. Проблемите му, с които ни занимават? Той тича върху подвижната пътека пред едно огледало в неговия гимнастически клуб, а тя се връща от работа със своята кола “Смарт“. Дали ще се срещнат?

“Аз съм това, което съм“. Моето тяло ми принадлежи. Аз съм си аз, ти си ти. Колко дълбоко! Това е масовата персонализация. Индивидуализация на всички условия – на живот, на труд, на нещастия. Една всепроникваща шизофрения. И завладяващата ни депресия. Атомизирането ни на елементарни параноидни частици. И истеризирането на контактите. Колкото повече искам да бъда Аз, толкова повече чувствам празнотата. Изразявайки се, аз пресъхвам. Колкото повече тичам след себе си, толкова повече се изморявам. Аз държа, ти държиш, ние държим нашето Аз като една досадна сергия. Ние сме се превърнали в търговски пътници на самите себе си – това е странната търговия с индивидуалността ни, която накрая заприличва на ампутация. Ние се разрушаваме с помощта на една повече или по-малко замаскирана глупост. В очакване, аз търся себе си и намирам моя блог, моя апартамент, последния вик на модната глупост, семейните или гъзови истории и протезите, които са ми нужни в тоя свят, за да удържам своето Аз. Ако “обществото“ не бе станало тази окончателна абстракция, то би приело очертанията на екзистенциални патерици, които ми се подават, за да си позволя да се влача още, натоварен с множеството зависимости, които договорирах срещу цената на своята самоличност. Инвалидът е техният модел на гражданина на бъдещето. Не случайно асоциациите, които го експлоатират, искат понастоящем за него един “доход за оцеляване“.

Повсеместната повеля “да бъдеш някой“ поддържа патологичното състояние, което прави това общество необходимо. Повелята да бъдеш силен произвежда слабостта, чрез която то се поддържа до степен, при която всичко приема терапевтичен аспект, дори това да работиш или да обичаш. Всички тези “Как си?“, които си разменяме непрекъснато, са имитация на загриженост като измерването на температура, което си назначаваме един другиму в това общество от пациенти. Социалното общуване днес се изгражда от хиляди малки ниши, от хиляди малки огнища, където се топлим. Където сме по-добре, отколкото на студа отвън. Където всичко е фалш, понеже всичко е само претекст да се сгреем. Където нищо не може да се случи, защото сме заети с това да зъзнем заедно. Това общество скоро ще се държи само на устрема на всички свои социални атоми към едно илюзорно оздравяване. То е като една централа, чиито турбини се въртят от една гигантска река от сълзи, готова във всеки момент да се разлее.

“Аз съм това, което съм“. Никога господството не е намирало по-малко подозрителен лозунг. Поддържането на Аза в едно постоянно полуразстроено състояние, в една хронична полунемощ е най-строго пазената тайна на днешния обществен ред. Слабият, депресиран, самокритичен, виртуален Аз е по същество онзи безкрайно приспособяващ се субект, който се нуждае от едно производство, базирано върху обновяване, ускорена амортизация на технологиите, постоянния хаос на социалните норми и всеобщо огъване. Азът е едновременно най-хищният консуматор и – парадоксално – най-производителният „Аз“, който се нахвърля с растяща енергия и жажда върху най-дребните проекти, за да се върне след това към своето първоначално състояние на амеба.

Тогава „Какво съм Аз“? Обливан от детството си с потоци мляко, миризми, звуци, истории, идеи, привързаности, пресметливости, субстанции, жестове, впечатления, погледи, песни и плюскане. Какво съм Аз? Обвързан от всички страни с месторождение или местожителство, със страдания, предци, приятели, любови, събития, езици, спомени, от всякакви неща, които очевидно НЕ СА АЗ. Всичко, което ме привързва към света, всички връзки, които ме формират, всички сили, които ме изпълват, не могат да изтъкат самоличността, която ме подтикват да размахвам като знаме. Това може да стори само едно оригинално, социално, живо съществувание, от което на моменти, на едно или друго място, ще се появи това същество, което казва “аз“.

Нашето чувство на неустойчивост е резултат от наивната вяра в постоянството на “Аза“ и от безгрижието, с което се отнасяме към това, което го формира. Може свят да ни се завие, когато видим върху един небостъргач в Шанхай кацнала същата тази “мъдрост“: “Аз съм това, което съм“. Западът напредва повсеместно с Троянския кон на тази убийствена антиномия между Аза и света, между индивида и групата, между привързаността и свободата. Свободата не е жестът, с който унищожаваме своите привързаности, а практическата способност да въздействаме върху тях, да ни подтикнат към дела, да ги заздравим или отстраним. Семейството съществува като такова – тоест като един ад – само за онзи, който отказва да отстрани отслабващите му механизми или не знае как да го направи. Свободата да се изтръгнем винаги е била фантомът на свободата. Не можем да се освободим от оковите на нещо, без в същото време да изгубим онова, върху което бихме могли да упражним силите си.

Следователно, “Аз съм това, което съм“, не е една обикновена измама или рекламна кампания, а една военна операция, един боен вик, насочен срещу всичко, което свързва съществата, против всеки, който циркулира неразличимо, срещу всичко, което ги сближава невидимо, всичко, което е бариера срещу пълното отчаяние, против всичко, поради което ние съществуваме и поради което светът все още не е заприличал на една магистрала, на един дисниленд, на една менажерия или на един от новите градове: чиста досада, без страсти, добре подредено празно и заледено пространство, през което могат да преминат само дамгосаните със затворнически номера върху раираните рубашки, автомобилните молекули и “идеалните стоки“.

Франция не е отечеството на успокоителните, раят на антидепресантите, Меката на неврозите, без да бъде едновременно европейски първенец в почасовото (нормираното) производство. Болестта, умората, депресията могат да се възприемат като индивидуални симптоми на това, от което трябва да се излекуваме. Те работят за поддържането на съществуващия ред, за моето омекотено приспособяване към идиотските му норми и за модернизирането на патериците ми. Те маскират избраните от мен, залязващи опортюнизъм, конформизъм, производителност, конкурентоспособност и всичко, което трябва да изпратим в гробищата на миналото. “Трябва да знаем да се променяме, нали?“ Но моите слабости, взети като факти, могат също да доведат до разпад на хипотезата за Аза. Тогава те се превръщат в актове на съпротива в започналата война. Те стават център на енергията и на бунта срещу всичко, което заговорничи, за да ни “нормализира“ и ампутира. Не Азът у нас е в криза, а матрицата, която искат да отпечатат върху ни. Искат да ни превърнат в ограничени, добре изолирани, класирани, класифицирани, кастрирани и преброени – накратко: контролирани и контролируеми „Азове“, докато ние сме творци сред творците, оригинали сред себеподобните ни, жива плът, от която е изтъкана плътта на света.

Противно на това, което ни повтарят от детството, интелигентността не е в това да се приспособяваш (а ако това е интелигентност, то тя е тази на роба). Нашата неприспособимост и нашата умора са проблеми на гледната точка на онези, които искат да ни ги наложат. Те сочат по-скоро една отправна точка за обединението ни за едно необичайно съучастничество. Те ни задължават да видим един доста по-разпокъсан, но безкрайно по-споделен пейзаж, отколкото всички фантасмагории, които това общество поддържа за своя сметка.

Ние не сме депресирани, ние сме в стачка. За този, който отказва да бъде управляван, “депресията“ не е състояние, а едно преминаване, едно сбогуване, една стъпка в посока на откъсването ни от политиката. От тук нататък няма друго помирение/усмиряване, освен медикаментозното или полицейското. Именно затова обществото не се страхува да обуе “ританките“ на своите прекалено живи деца, да ги направи зависими от фармацевтиката и да претендира, че от три години е открило “смущаващи симптоми в поведението им“. Защото вече навсякъде се пропуква хипотезата на “Аза“.

НЕВИДИМИЯТ КОМИТЕТ

(Следва)

Адрес на статията
Етикети: ,

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*