Малко марксистки мисли за „българския мързел“

Стара и непреходна традиция е българите да унижават себе си.
Една от линиите на това тотално себеразтърсване е наслагваният от години мит, че българинът (както всяко обобщено понятие и това е максимално грешно), видите ли, е толкова мързелив, че може да служи като мерна единица за това.

Но така ли е наистина?
Когато Орхан Памук пише за Истанбул, той споделя с читателите, че основната черта на жителите на този град е тъгата. Според него това е тъгата да живееш на място, което носи следите от една империя, но по време, когато тази империя се е разпаднала и вече изглежда нереална като сън.
Ако тръгнем от неговите мисли, българите се характеризират с постоянния си комплекс, че са малоценни и ненужни. Оттам идват и повечето ни беди като нация.
Защото дори и национализмът във вида, който ни се представя днес, е толкова комплексарски, колкото обърканият мозък на тийнейджър, открил с ужас, че му изникват пъпки.
Българите всъщност са изключително трудолюбиви хора.
Когато наш сънародник попадне в чужбина, той работи упорито, усилено и никога не жали енергия и ентусиазъм.
Естествено, изниква въпросът защо у нас не е така.
Ами отговорът е прост – доходите.
Един от синдромите на българския начинаещ бизнесмен е неговото разбиране, че може да плаща на хората по 150 лв. на месец, но да очаква от тях непосилна работа. Плаща им мизерни пари и очаква да си скъсват гърбовете за него. Дава им подаяния, а иска всичко от тях. Това е класическо социално унижение.
Кризата не помогна на тази картина да се оправи – точно обратното. Кризата стана модерният начин допълнително да изсипем вината за лошото положение върху обикновените българи.
Всички фирми орязаха заплатите на работниците си, но шефовете не слязоха от „Мерцедесите “ с в знак на солидарност. Махнаха екстрите, ама т.нар. мениджъри продължиха да си плуват в снобски комфорт и да дават дълги интервюта колко непроизводителен е българският труд.
Хората се загърчиха в битката за оцеляване, а насреща си чуха един фашизиран финансов министър, който им каза, че увеличение на заплатите могат да видят около 2020 година, ако Марс влезе в девети дом, на Сатурн кацнат извънземни, а Азис си признае, че всъщност е и баща на самия себе си.
Колкото и да звучи немодерно – това е класическа картина на експлоатация. Допотопна. И много по-гадна, защото днес фризираният корпоративен речник говори за оптимизация, структурни промени, реформиране, вместо ясно да каже, че пак ще го отнесат обикновените хора. Ще го отнесат яко.
Въпросът за производителността на труда обаче има и друга страна.
Как да работиш добре, когато главата ти е пълна с проблеми – как да си платиш тока, какво да приготвиш на децата, ще можеш ли да ги пратиш да учат, как ще си платиш на доктора, който те гледа алчно и настоява да му преведеш пари, колкото брутния вътрешен продукт на Албания, за да ти изреже апандисита.
Българите стават добри работници в чужбина, защото чувстват своя труд оценен. Или най-малкото получават достатъчно, за да не мислят за всекидневното си битие като постоянна грижа.
Проблемът не е нов.
Благодарение на краткотрайната си памет обществото е изтрило най-перфектното обяснение за проблема с труда и нас. Можем да го открием още у Маркс, който предупреждава за отчуждението на работника от средствата за труд. В този смисъл българите като работници са отчуждени, но не мързеливи.
А са отчуждени, защото с години виждаха как други се обогатяват с техния труд.
Когато говорим за положението в България, не можем да подминем и ужасяващо бързото социално разслоение. Неравенството е травматично, особено за страна в която всички са били на едно ниво. Това е друга причина за отчуждението.
Алфред Адлер и Ерих Фром, първи от всички психолози, заговориха за това разслоение като причина за фрустрация. Българите се фрустрираха, защото видяха, че им предлагат нова лъжа вместо истински живот. Демокрацията бе подменена от олигархията, а просперитетът от перманентната мизерия. Няма общество по света, което да може да съществува в такова предсамоубийствено състояние. И проблемът не е в мързела на българите, а в липсата на перспектива.
В дискусията за българския мързел най-дразнещи са именно гласовете, защитаващи това схващане. Разбира се тези свръхинтелектуалци лесно могат да бъдат разконспирирани като проводниците на крайният пазарен фанатизъм у нас. Тези икономистчета с нежни ръце и вероятно с лакирани нокти обикновено нямат и ден реален труд в живота си, а реалността в България отвъд офисите с климатици и бюра за по пет хиляди лева им се струва неистинска и лъжовна.
Което не пречи хиляди пъти отново и отново да слушаме старата плоча колко некадърни са българските работници и как основният проблем на трудовия пазар е, че работодателите нямат право да уволняват когато си искат и да плащат, колкото си искат.
Всъщност проблемът на страната ни не е мързелът, а посредствеността, полуинтелигенцията. Това не е мое наблюдения – Иван Хаджийски го е направил.
Хаджийски, когото днес всички обичат да цитират е велика фигура в нашата история. Хубаво е да припомним, че той остава марксист до края на живота си, а още през 1929 година влиза в редиците на БКП. С други думи – твърде проницателен наблюдател е и заради това днес обикновено го цитират както дявола Евангелието. При него няма да срещнете фраза, че българите са мързеливи. Защото те не са.
А, и да знаете – търпението им също е голямо, но си има граници.
Както върви – скоро ще разберем това…
Етикети: , ,

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*