Православната инквизиция е била в пъти по-кръвожадна от испанската. Изгаряне на клада на еретиците – практика в православието

Още едно историческо табу е на път да отиде в небитието. Легендата за добрата Православна църква, която за разлика от Католическата, никога не е изпълнявала репресивна роля по отношение на друговерците и еретиците. Всъщност няма по-голямо заблуждение от това. Православната църква преследва различните с жестокия устрем на източния си манталитет. Още повече, че на изток е нямало съд и не са издавани присъди каквато е практиката при Западната Инквизиция. В православните държави през средновековието, църквата идеологически и религиозно е насъсквала цивилните власти да изпълняват ролята на палач. Въпреки това случаите, в които свещеници директно са участвали в процесите на религиозно прочистване, съвсем не са изключение.

В текстовете по-долу, се описват зверствата на Православната инквизиция във Византийската империя и средновековна Русия. България ще бъде обект на отделна статия.

Приятно четене.

Русия:

Летописецът нарича новгородския архиерей Лука Жидята, живял през ХІ век, ‘зверояд’. От жестокостта на този епископ, от неговите ‘заточения и грабителства’, пострадали много хора.
‘Този мъчител – казва летописецът, –
рязал глави и бради, изгарял очи, рязал езици, други разпъвал и подлагал на мъчения.
Също така сурово се разправял Лука Жидята с принадлежащите му селяни. По негова заповед на Холоп Дудик (…)
отрязали носа и двете му ръце (вж. във връзка с това: С.К. Викторовский, ‘История смертной казни в России’, Москва, 1912, с.17).

През ХІІ век ‘немилостив мъчител’ бил владимирският епископ Фьодор. И той лишавал своите противници от села, едни превръщал в роби, други затварял в тъмница, отсичал глави, изгарял очи, рязал езици, разпъвал на стени. В разказа на летописеца била отразена борбата за власт, която водели църковниците помежду си. Владимирският епископ, като голям феодал, отказвал да признае властта на киевския митрополит.Обвинявайки противниците си в ерес, той ги осъдил на смърт чрез своя съд, домогнал се до конфискация на имуществото им, а много от тях затворил в тъмница. В борбата си с киевския митрополит обаче претърпял поражение и го предали на съда на митрополита На свой ред, съдът на митрополита обвинил Фьодор в ерес и го подложил на жестоко наказание: отрязали му езика, после му отсекли дясната ръка и му ‘извадили очите’ (…).

Инквизиционни мерки за въздействия върху еретиците прилагали и църковните събори.
През 1123 година по присъда на
Киевския църковен събор заточили в тъмница като ‘зъл еретик’ някой си Димитър. В 1157 година същият църковен събор осъдил друг еретик, Мартин. Учението на Мартин, насочено срещу господстващата църква, привлякло на негова страна, както разказва за това летописът, много от обикновените хора и предизвикало широко обществено движение против православната църква. По присъда на събора Мартин бил изгорен.
Не само руските князе признавали на църковните йерарси правото да унищожават противниците с ‘тежка екзекуция’. Същото това право им се признавало и от монголските завоеватели. Така, според надпис на хан Менгу-Темир, на
митрополит Кирил било предоставено право да наказва със смърт за хула по адрес на православната църква и за нарушение на църковните привилегии.

Във втората половина на ХІV век в Новгород възникнало антифеодално движение, имащо религиозна обвивка и известно под името ерес на ‘стриголниците’. Стриголниците /малка вметка от мен за незапознатите – това движение в Русия е идейно продължение на богомилството от България/ се изказвали против епископите, против тяхната алчност и непосилни данъци; те отричали някои догми и обреди, свързани със смъртта на човека, необходимостта от изповед и причастие, казвали, че техните молитви са неугодни на бога и че напразно им се дават в жертва земи ‘за упокой на душата’. Новгородските епископи настоявали ръководителите на ереста – дякон Никита, занаятчията Карп и други да ги удавят в реката. След това започнали да залавят и останалите участници от движението в Новгород и Псков. Московският митрополит Фотий одобрил физическото унищожение на еретиците. В послания от 1416-1425 година той благодарил на псковичани за разправата с еретиците. И ги съветвал да използват всички средства за унищожение, но без проливане на кръв, в името на ‘спасението на душите’ на екзекутираните[с.4-5].
“През ХV век широко развитие получило ново антифеодално движение, което също имало религиозна обвивка – новгородско-московската ерес. Сторонниците на това движение настоявали за премахване на църковното земевладение, за отмяна на изповедта, не вярвали във възкресението на мъртвите, отричали външната обредност и основните догмати на православната църква (например, догмата за троицата), не признавали иконите. Те се изказвали против църковната аристокрация, осъждали нейното користолюбие.
За борба с ереста бил свикан през 1490 година църковен събор, на който присъствали най-войнстващите представители на църквата. Съборът отлъчил (…) и предал на проклятие участниците в това движение и поискал от църковната власт тяхната смърт. Настоявайки за необходимостта от жестока екзекуция на еретиците, духовните власти се ръководели в своята практика от ‘Книга на управляващия’, явяваща се превод на византийския наръчник ‘Номоканон’ (сборник с правила на византийските императори, засягащи църквата и църковните дела). В глави 31-33 на ‘гражданския закон’, който бил включен в състава на ‘Книга на управляващия’, се намирали положения, които били следвани от духовните власти:
‘Ако евреин има роб християнин и го подложи на обрязване, да му се отсече главата; ако евреин или агарянин дръзне да отвърне християнин от християнската вяра, подлежи на екзекуция; който въпреки светото кръщение се поддаде на ерес или на елинизъм, виновен е в най-голяма степен [вж.: ‘Русская старина’, книга І, 1885, с.190].
Новгородският епископ Генадий Гонзов, който получил от съвременниците си прозвището ‘кръвожадното страшилище за престъпниците срещу църквата’, се обърнал към цар Иван ІІІ с искане за смърт на еретиците. Генадий бил във възторг от испанските инквизитори, особено от неговия съвременник Торквемада, който за 15 години от своята инквизиторска дейност изгорил на кладите и предал за различни наказания хиляди хора. Настоявайки за смърт на еретиците, Генадий написал през 1490 година на московския митрополит Зосим: ‘Погледни каква крепост държат за своята вяра франките! Разказваше ми при преминаването си през Новгород посланика на испанския крал, как той очистил своята земя. И аз, по повод тези думи, ти изпратих списък’ [вж. ‘Русское прошлое’, книга ІІІ, 1923, с.37, и ‘Русская историческая библиотека’, том VІ, 1874, с.775-776].
Някои еретици, както разказва летописът,
изгорили по искане на Генадий, а други той изпратил в заточение” [вж.: “Полное собрание русских летописей”, том ІV, Санкт-Петербург, 1848, с.159] [с.5].
Безусловно, инквизицията – независимо дали на Запад или на Изток – никога не е била свързана само с преследването и унищожението на хора; всъщност, те винаги са били последната брънка от една по-широка верига от цели, първият елемент в която винаги е бивал преследването и опитите за унищожение на идеи.
“Представителите на съвременната православна църква се опитват да скрият реакционната дейност на тази църква в миналото и нейната борба с просвещението и науката [вж. по-подробно във връзка с това: Е.Ф.Грекулов, ‘Православная церковь – враг просвещения’, Москва, 1962].

Войниците… режеха глави, разсичаха, бесеха – някои за врата, някои за краката, а много от тях пронизваха с остри пръти и ги окачваха на ченгели’. В ход беше и връзването към конска опашка, давенето и замразяването на живи хора в ледени отвори на езерото. Разпалените победители не щадяха даже болните и престарелите, извличайки ги от манастирската лечебница и хвърляйки ги безжалостно в ледените ‘менгемета’. Думите отстъпват, перото не се повдига, във вечен мрак отива древният Соловецки манастир. От над 500 души само неколцина успяват да избегнат страшното съдилище. (…)” [Ал. Амосов, “Судный день”, в списание “Церковь” № 2, 1992, издателство “Церковь”, Москва, с.11].
Цялата обител била залята с кръвта на страдалците… Телата на убитите и разсечени мъченици лежали неприбрани половин година – докато не дойде царски указ да ги погребат. Разгромената и разграбена обител била заселена с изпратени от Москва монаси, които били приели новата правителствена вяра и новите Никоновски писания. Малко преди линчуването на соловецките мъченици били измъчвани до смърт (…) и две родни сестри… болярката Морозова и княгиня Урусова.
Не били малко по това време измъчваните до смърт изповядващи старата вяра – едни шибани с камшик, други уморени от глад в тъмници, трети изгорени. Положението на християните в Русия през ХVІІ век приличало в много отношения на положението на християните в Римската империя. Както християните по онова време в Рим били принудени да се крият в катакомби и в извънградски убежища заради гоненията от страна на езическите власти, така и русите, православни християни от ХVІІ век, били принудени да бягат в пустинни местности и гори, за да се скрият от преследването от страна на държавните светски власти
По настояване на
московския патриарх Йоаким, през 1685 година принцеса София издала против старообредците указ от 12 страховити алинеи. В него старообредците били наричани ‘крадци’, ‘разколници’, ‘противници на църквата’ и се осъждали на страшна смърт… От тежки наказания, разорение и смърт преследваните християни можели да се спасят само при пълно отричане от старата вяра и с робско подчинение на всички заповеди на властите. От всички се изисквало да вярват така, както повелявало новото началство. В този указ на София имало алинея, според която, ако някой старообредец покръсти в своята църква кръстен, даже и да се разкае и да се изповяда пред духовен отец и искрено да пожелае да се причести, то след като бъде изповядан и причестен все пак
трябва да се линчува без никакво милосърдие’.
Правителството жестоко преследвало хората на старата вяра; навсякъде горели клади… затворите, манастирите и подземията били препълнени с мъченици на святата вяра. Духовенството и гражданското правителство безпощадно изтребвали своите родни братя и сестри – руски хора. За никого нямало пощада: убивали не само мъже, но и жени, и дори деца…
Голяма част от преследваните християни бягали в пустинни места, в горите, планините, където си създавали убежища. Но и там ги откривали, разорявали жилищата им, а тях самите довличали при духовните власти и – ако не се отричали от своята вяра – ги подлагали на мъчения и смърт. Четири години след указа на София, патриарх Йоаким издава свой указ:
‘Да се внимава: разколници да не живеят в именията и в горите, а ако се появят, да се изселват, сборищата им да се разоряват, имуществото им да се разпродава, а парите да се пращат в Москва.’
За да се спасят от преследвания и мъчения, русите започнали да се самозапалват” [“История Старообрядческой Церкви”, Москва, 1991, с.17-19; Священник Илия (Попов) и архиепископ Иоанн (Береславский), “Иосиф Волоцкий: 500 лет инквизиции в России”, Москва, 1997, с.34-138].
“До времето на цар Петър І правото да заточват в манастирските тъмници принадлежало – освен на царя – на патриарха, на митрополитите и дори на архиереите. В ХVІІІ век по-голямата част от арестантите отначало бивала изпращана в манастирите по разпореждане на службата за тайни разследвания, а след това – с резолюция на Светия синод” [А.С.Пругавин, “Монастырские тюрьмы в борьбе с сектантством”, ІІ издание, Москва, 1905, с.21-22].
За най-страшно наказание се считало затварянето в ‘земни тъмници’ – или по-правилно казано, в подземни. (…) Съдейки по старинните описания земните тъмници представлявали изкопани в земята ями, малко повече от 2 метра дълбоки, с иззидани с тухли стени. Покривът бил от дъски, върху които била насипвана земя. На покрива се намирало малко отверстие, което се затваряло с капак. (…)
В този тъмен, влажен погреб (…) спускали жив човек, често с оковани във вериги ръце и крака. Из подобни места се въдели много плъхове, които често нападали беззащитния затворник. Имало случаи, когато плъховете изяждали носа и ушите на затворените (…) ‘престъпници’. Да им се дава каквото и да било за защита срещу тези малки хищници било строго забранено. (…)” [А.С.Пругавин, ук. соч., с.27-29].
“Някои затворници изкарвали целия си живот оковани във вериги. Тези вериги се сваляли от тях едва след смъртта…” [А.С.Пругавин, ук. соч., с.34].

Гърция:

Christian Dualist Heresies in the Byzantine World, c.650-c.1450

Адрес на статията
Етикети: 

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*