Завръщането на анархистите. Засега без кръв

Крайнолявата съпротива в Гърция заяви с „бомбено” послание, че е отново е силна и пак е готова за битка с властта.

Дългата история на анархистите в Гърция започва в края на XIX век, когато икономическите и социалните проблеми се оказват плодородна почва за семената на крайните антиправителствени идеи.

Макар да няма сериозна организация в анархистките среди към онзи момент, индивидуалните „усилия” се оказват достатъчни за всяване на смут в цялата държава. Александрос Схинас, ревностен противник на правителствата, аристокрацията и монархията, застрелва в гръб крал Георгиос І, докато монархът се разхожда в Солун. Куршумът пронизва сърцето и дробовете на краля и излиза през стомаха.

Атаката е отмъщението на Схинас за затварянето на анархисткото му училище и ареста на двама от сподвижниците му. Те са осъдени, но той се измъква и се превръща в убиеца на краля.

В периода между Първата и Втората световна война значителна част от анархистите преминават в редиците на Гръцката комунистическа партия. Този отрязък от историята е определян като „черните дни” на комунистите заради гоненията срещу тях.

След края на войната и освобождението на Гърция започва тригодишна гражданска война, противопоставяща правителството, подкрепяно от Запада, и комунистите, набрали нови сили след партизанските битки с нацистите.

Резултатът е нестабилен политически климат, в който крайностите взимат връх. Години наред след това десница и левица не могат да постигнат необходимия за здраво управление баланс.

Анархизмът пък е жив само благодарение на шепа поети и писатели (повечето от които в изгнание) последователи на либертарианството.

Всичко за всички в Гърция се променя обаче с решението на крал Константин II да разпусне центристкото правителство на Георгиус Папандреу (дядо на настоящия премиер) през 1965 година. Последвалият период на политическа турбуленция завършва с военния преврат, извършен (с подкрепата на САЩ) от „Режима на полковниците” на 21 април 1967 година.

Полковниците нямат ясна програма за по-нататъшното развитие на Гърция, но обявяват спасение на елино-християнската цивилизация от комунизма. Въведено е военно положение, създадена е тайна полиция, парламентът е разпуснат, преустановена е дейността на политическите партии и профсъюзите. Налага се строга цензура, а сред въведените рестрикции е и забраната на миниполи за жените и дълги коси за мъжете.

Настроенията срещу военната диктатура бързо набират сила и 1973 година е белязана от серия протести срещу “черните полковници” на Георгиос Пападопулос. Кулминацията настъпва на 14 ноември, когато група студенти се барикадира в Политехническия университет в Атина, подкрепяна от събралата се на улицата многолюдна тълпа. Всички те настояват за възстановяване на свободата и демокрацията.

Бунтът е смазан три дни по-късно с бронирана техника и армейски подразделения. Убити са 34-ма души, сред които и много малолетни. Ранени са стотици. Пролятата кръв обаче сваля хунтата, а жертвите са обявени за национални герои. 17 ноември става официален празник и Ден на гръцките студенти.

Но и име за най-безпощадната анархистка организация, която гръцкото общество е виждало. Създадена година след падането на военната диктатура, крайнолявата Революционна организация „17 ноември“ се самоопределя като антиимпериалстическа и антикапиталистическа. Организацията се самофинансира чрез поредица от банкови обири, които й донасят над 3,5 милиона долара.

Нейни цели стават чуждестранни дипломати и местни политически лидери, банкери, журналисти. Преди да бъде разбита през 2002 година, екстремистката мрежа убива 23-ма души в общо 103 атаки срещу американски, британски, турски и гръцки мишени. Сред жертвите й са шефът на атинско подразделение на ЦРУ Ричард Уелч (1975 г.) и британският военен аташе Стивън Сондърс (2000 г.).

През годините на своята активност анархистите действат в тясно сътрудничество с други лявоориентирани терористични групировки като „Първи май“, „Революционна солидарност“ и „Революционна народна борба“.

„Революционна народна борба“ започва подривната си дейност още през 1971 г., когато врагът все още е военната хунта. След това стартира битката срещу империалистическото влияние, експлоатацията и потисничеството. След края на диктатурата „Революционна народна борба“ зарязва мирните методи и започва започва да извършва бомбени атентати срещу гръцки правителствени и икономически сгради, както и срещу американски военни и търговски обекти на гръцка територия.

За разлика от „17 ноември“ обаче „Революционна народна борба“ се стреми да няма жертви при нападенията й.

Всички анархистки групи са обединени от каузата за борба срещу империализма и капитализма. Друг отличителен белег е, че активността на тези терористични организации е ограничена на домашна територия. Поне досега.

Сравнителното затишие в крайнолевия терористичен ъгъл в последните няколко години стана буря преди две години, когато тийнейджър беше застрелян от полицаи в Атина.

Заради кръвопролитията, извършени от властите по време на хунтата, гърците са изключително чувствителни и трудно прощават превишаването на правомощията на органите на реда. И убийството на дете моментално доведе до масови протести и неизбежните безредици в продължение на три седмици.

За крайнолевите гневът срещу държавата беше добре дошъл.

Последният тласък за завръщането на анархическия терор дойде от икономическата криза, която задуши в хватката си Гърция. Стягането на коланите, наложено от ЕС и МВФ и приложено от кабинета на Папандреу, някак естествено превърна властта във враг №1. И анархистите не чакаха втора покана.

Колетите бомби до чуждестранни посолства в Атина и офисите на няколко европейски правителства бяха просто предупреждение. Послание, че крайният анархизъм, независимо дали се нарича „Заговор на огнените ядра“, „Революционна борба” и други подобни, се завръща. Може би все така смъртоносен.

Екстремистите разпратиха колети, чието съдържание не целеше да вземе човешки жертви. Страх, паника, но не и жертви.

Целта беше Гърция, Европа и светът да се запознаят с наследниците на „17 ноември”, с новите групи ядосани на системата млади хора, нетърпеливи да отмъстят. И да чакат следващия им удар.

Коментар на Инферно: Гръцкият народ винаги е бил свободолюбив. Все пак от Древна Гърция тръгват демокрацията и анархизмът.

Южните ни съседи имат будно общество, което се противопоставя на всеки опит за натиск от властта. Правят се стачки, демонстрации,митинги, в които се включват хиляди.

Гръцките студенти също взимат активно участие. Именно те изиграха важна роля след убийството на Александрос Григоропулус. Показаха, че когато властта убива, срещу нея винаги ще има съпротива.

Народът в Гърция симпатизира на анархистите, защото вижда, че не са обикновени вандали, а борци за социална справедливост. Именно те са тия, които вървят заедно с угнетените в борбата им за едно по-добро бъдеще.

Безвластниците имат и собствен квартал – Екзархия. По официална статистика кварталът е с най-ниско ниво на престъпност в Атина, което още повече затвърждава тезата, че анархистите не са „разбойници“, даже напротив.

Управляващите изтъкват, че анархистите са заплаха за обществото, че са терористи и убийци. Разбира се, на тези обвинения никой не вярва. Най- големите престъпници са именно управляващите. Те са истинските терористи.

Гръцките безвластници развиват социални дейности, които авторът на статията съзнателно или от незнание не е споменал. Имат социални клубове, в които се правят дискусии и лекции. Развиват се културни дейности.

Медиите спекулират само с терористичните групировки, с което искат да оплюят анархистите. За съжаление и там са в грешка – „17 ноември” е марксистка, а не анархистка организация и би трябвало, когато пишат за гръцкия анархизъм, журналистите да са по–добре подготвени.

Адрес на статията

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*