За да се измъкнем от клопката

В Мадрид, Атина, Букурещ и Париж гневът на народите свидетелства за социално отчаяние и дълбоко желание за промяна. Липсва само политическата стратегия, чрез която тя да бъде извършена, както и надеждата, че ще се случи. Не рискуваме ли обаче да изпуснем възможността с мотива, че все още не са възникнали условията за осъществяване на такава промяна? Или трябва да се обзаложим, че понякога „невъзможното се случва“?

ПРОТЕСТИТЕ срещу политиката на строги икономии, които тази година заливат Европа (Гърция и Франция и в по-малка степен Ирландия, Италия и Испания) станаха повод за две тълкувания. Първото, прокарвано от властта и медиите, се основава на деполитизацията на кризата – мерките за бюджетни икономии, налагани от правителствата, се представят не като политическо решение, а като технически отговор на определени финансови повели. Изводът е, че ако искаме икономиката да се стабилизира, трябва да затегнем коланите. Другото тълкувание, това на стачниците и протестиращите, изтъква, че мерките за икономии са само инструмент в ръцете на капитала, чиято цел е да се разрушат и последните остатъци от държавата закрилница.

В единия случай Международният валутен фонд се явява като арбитър, който се грижи за спазването на реда и дисциплината, а в другия – за пореден път играе ролята на придатък на глобализираните финанси.

Макар всяка от двете перспективи да съдържа доза истина, и двете са изначално погрешни. Очевидно отбранителната стратегия на европейските ръководители не взима под внимание факта, че огромните дефицити на държавните бюджети до голяма степен се дължат на десетките милиарди, които погълна спасяването на банките, и че заемът, отпуснат на Атина, ще послужи на първо място за покриване на дълга на страната към френските и немските банки. Единственото предназначение на европейската помощ за Гърция е да се подпомогне частният банков сектор. От другата страна, аргументите на недоволните отново издават оскъдния арсенал на съвременната левица – тя не предлага никаква конкретна програма, а само принципен отказ да гледа как изчезват социалните придобивки. Утопията на социалното движение вече не се състои в това да промени системата, а само да се увери, че тя може да приеме запазването на държавата закрилница. Тази отбранителна позиция поражда едно трудно за оборване възражение – ако останем в примката на глобализираната капиталистическа система, нямаме друг избор, освен да приемем жертвите, налагани на работещите, студентите и пенсионерите.

Едно нещо е сигурно. След десетилетията на държавата закрилница, през които орязването на бюджета беше ограничено и винаги придружено от обещание, че един ден нещата ще се нормализират, днес навлизаме в състояние на постоянно икономическо извънредно положение. Нова ера, която носи обещание за все по-сурови планове за бюджетна строгост, все по-драстични икономии в области като здравеопазването, пенсионната система и образованието, както и все по-голяма несигурност на заетостта. Притисната до стената, левицата трябва да приеме опасното предизвикателство да обясни, че икономическата криза е преди всичко политическа ( че в нея няма нищо естествено, че съществуващата система е резултат от редица политически по своята същност решения), като в същото време не забравя, че тази система, докато сме в рамката ѝ, се подчинява на псевдоестествена логика, чиито правила не могат да бъдат пренебрегнати, без да се предизвика икономическо бедствие.

Би било илюзорно да се надяваме, че продължаващата криза ще има само ограничени последици и че европейският капитализъм ще продължи да гарантира достатъчно добър стандарт на живот на голяма част от населението. А и каква странна концепция за радикалността е да се залага единствено на стечението на обстоятелствата, за да се смекчат пораженията от кризата… Разбира се, антикапиталисти не липсват. Буквално сме залети от обвинителни речи срещу ужасите на капитализма. С всеки изминал ден все повече стават журналистическите разследвания, телевизионните репортажи и успешните издания, посветени на индустриалците, които унищожават околната среда, на корумпираните банкери, които се угояват с потресаващо големи бонуси, докато касите им засмукват държавни средства, на доставчиците на веригите за конфекция, които наемат на работа деца за по дванайсет часа на ден.

Колкото и остри обаче да изглеждат тези критики, те сякаш губят силата си, когато бъдат размахани – защото никога не поставят под въпрос либерално-демократичната рамка, в която капитализмът се вихри. Целта, била тя явна или скрита, неизменно е капитализмът да бъде регулиран – под натиска на медиите, на законодателя и на честните полицейски разследвания, но не и да се оспорят институционалните механизми на буржоазната правова държава.

Революции… да, но на подобаващо разстояние

ИМЕННО в това отношение марксисткият анализ се оказва може би по-актуален от всякога. Според Маркс въпросът за свободата не е първостепенен в политическата сфера, или най-малкото в тази, на която се позовават международните институции, когато преценяват дадена държава – свободни ли са изборите, независими ли са съдиите, спазват ли се човешките права. Ключът към истинската свобода трябва да се търси по-скоро в „аполитичната“ мрежа на социалните взаимоотношения, от работата до семейството, където не политическата реформа би донесла необходимата промяна, а трансформацията на самите социални взаимоотношения в производствения апарат.

Всъщност от избирателите не се иска да решават кой какво да притежава или да се произнасят относно действащите управленски норми на работното си място. Безсмислено е да се надяваме, че политическата сфера ще се съгласи да разпростре демокрацията и в областите далеч от нея чрез създаването например на „демократични“ банки под контрола на гражданите. В тази област радикалните промени са отвъд сферата на законовите права.

Разбира се, понякога демократичните процедури водят и до социални завоевания. Но дори и тогава си остават част от апарата на буржоазната държава, чиято основна задача е да гарантира оптималното възпроизводство на капитала. Ето защо едновременно трябва да се освободим от два фетиша – както от този на „демократичните институции“, така и от тяхната противоположност, а именно насилието.

В основата на марксисткото понятие за класова борба стои идеята, че „мирният“ социален живот е проявление на (временната) победа на господстващата класа. От гледна точка на потиснатите, самото съществуване на държавата като апарат на господстващата класа е акт на насилие. Кредото, според което насилието никога не е легитимно, но понякога е необходимо, се оказва повече от недостатъчно. В по-радикална перспектива, зачитаща свободите, компонентите на постулата трябва да бъдат разменени – насилието на потиснатите винаги е легитимно, тъй като самият им статут е резултат от насилие, но никога не е необходимо: решението дали да се използва сила срещу врага, или не, се основава изцяло на стратегическа преценка.

В извънредното икономическо положение, в което се намираме, се набива на очи това, че са налице не слепи финансови движения, а добре обмислена стратегическа намеса на държавната власт и финансовите институции, които възнамеряват да намерят решение на кризата според собствените си критерии и интереси. Как в подобни условия да не се мисли за контраофанзива?

Подобни размисли могат само да нарушат комфорта на радикалните интелектуалци. Именно те, които водят удобно и защитено съществуване, не са ли изкушени да вещаят катастрофални сценарии, за да оправдаят запазването на начина си на живот? За много от тях, ако трябва да се осъществи някаква революция, то е най-добре тя да е далеч от домовете им – в Куба, Никарагуа или Венецуела например, за да сгреят сърцата си, като в същото време грижливо бдят над напредването на кариерите си. С рухването на държавата закрилница в напредналите индустриални икономики радикалните интелектуалци може и да изживеят часа на истината – нали искаха истинска промяна, ето че сега е възможно да я получат.

Нищо не навежда на мисълта, че постоянното извънредно икономическо положение ще накара левицата да се откаже от своя търпелив интелектуален труд без непосредствено практическо приложение. Постепенно изчезва обаче истинската функция на мисълта. Не да се предлагат решения на проблемите, с които се сблъсква „обществото“ – тоест Държавата и Капиталът, а да се разсъждава върху начина, по който тези въпроси се поставят. Тоест да се мисли за начина, по който възприемаме даден проблем.

През последния период на капитализма, след 1968 г., самата икономика (логиката на пазара и конкуренцията) се наложи като доминиращата идеология. В областта на образованието например училището във все по-малка степен представлява независима от пазара и глезена от държавата обществена услуга, стожер на светли ценности – свобода, равенство и братство. По силата на литургичното припяване „по-висока ефикасност при по-ниски разходи“ в него нахлуха различни форми на публично-частно партньорство. В политическата сфера избирателната система, която организира и легитимира властта, във все по-голяма степен придобива характеристиките на свободното предприемачество: изборите се възприемат като сделка, при която избирателите „купуват“ стоката, способна да съхрани най-добре обществения ред, да накаже престъпниците и т. н.

Съгласно същия принцип функции, които в миналото се изпълняваха от обществената сила, като например управлението на затворите, вече могат да бъдат приватизирани. Армията вече се основава не на военната повинност, а на наемничеството. Дори държавната бюрокрация загуби универсалния си хегелиански характер, предостатъчно доказателство за което е апаратът на Берлускони. Днес в Италия буржоазията упражнява пряко законовата власт, като я експлоатира открито и безскрупулно с единствената цел да защитава собствените си интереси. Дори съпружеските отношения се подчиняват на пазарните закони: speed dating (бързи срещи), запознанства в интернет или чрез агенции за запознанства. Предлаганите на бъдещите двойки услуги ги насърчават да се възприемат като стока, чиито качества трябва да бъдат изтъкнати, като се подбират най-добрите снимки.

Пред подобна плеяда самата идея за радикална промяна на обществото изглежда като невъзможна мечта. Но точно този невъзможен аспект трябва да ни накара да се спрем и да помислим. Днес възможното и невъзможното се организират по странен начин при еднаква крайност в определянето на всяка от двете категории. От една страна, в сферата на забавленията и технологиите отвсякъде ни повтарят, че „няма невъзможни неща“ – разполагаме с богата гама сексуални услуги, можем да сваляме от мрежата енциклопедични архиви с песни, филми и телевизионни сериали, можем дори да пътуваме в космоса (ако сме милиардери). И ни обещават, че в близко бъдеще ще бъде „възможно“ да увеличим физическите и психическите си способности чрез промяна на човешкия геном. Дори техногностичната мечта за безсмъртие вече изглежда достижима чрез преобразуването на идентичността ни в информационни приложения, които могат да бъдат свалени на различни носители.

За сметка на това в социално-икономическата област времената, в които живеем, се характеризират с вярата в едно достигнало пълна зрялост човечество, съумяло да се освободи от старите хилядолетни утопии и да приеме ограниченията на реалността (разбирайте – на капиталистическата реалност) заедно с всички невъзможни неща, които я крепят. „Не може“ е основната му повеля: не може да предприемате големи колективни действия, които със сигурност ще завършат с тоталитарен терор; не може да се вкопчвате в държавата закрилница, тъй като ще загубите конкурентоспособността си и ще предизвикате икономическа криза; не може да се изолирате от световния пазар, освен ако не подкрепяте Северна Корея. Екологията в идеологическата си форма допълва това разнообразие със собствените си забрани, прословутите минимални стойности, основаващи се на експертни мнения – не повече от два градуса глобално затопляне.

„Невъзможното се случва“

ДНЕС доминиращата идеология се опитва да ни убеди, че е невъзможна радикална промяна, че е невъзможно премахването на капитализма и създаването на демокрация, която да не се свежда единствено до корумпирана парламентарна игра, успяваща да прикрие противоречията в обществата ни. Ето защо, за да преодолее тези идеологически бариери, Жак Лакан замести формулата „всичко е възможно“ с по-трезвата констатация „невъзможното се случва“.

Ево Моралес в Боливия, Уго Чавес във Венецуела и маоисткото правителство на Непал дойдоха на власт със „справедливи“ демократични избори, а не чрез въстание. Но това не прави положението им по-малко безнадеждно „от обективна гледна точка“ – те вървят срещу течението на историята и не могат да се опрат на нито една „обективна тенденция“. Единственото, което могат да направят, е да импровизират в една ситуация на привидна безизходица. Но не им ли дава това и изключителна свобода? И не се ли намираме всички ние от левицата в същото положение?

Положението, в което се намираме днес, е точно обратното на това от началото на XX век, когато левицата знаеше какво трябва да направи, но трябваше търпеливо да изчака подходящия момент, за да действа. Днес не знаем какво трябва да се направи, но трябва да действаме веднага, защото скоро бездействието ни може да има катастрофални последици. Повече отвсякога сме принудени да живеем сякаш сме свободни.

(Статията възпроизвежда анализ, публикуван в New Left Review, №64, Лондон, юли-август 2010).

LE MONDE DIPLOMATIQUE

- Превод Марта Иванова


Европейски проблясъци

Брюксел. На 29 септември т. г. европейският протест срещу мерките за налагане на икономии събра няколко десетки хиляди души в Кипър, Франция, Ирландия, Италия, Литва, Латвия, Полша, Португалия, Чешката република, Румъния и Сърбия и близо 100 000 в Брюксел.
Испания. На 29 септември на призива за обща стачка, отправен от синдикатите (първият от осем години насам), се отзоваха най-малко 10 милиона души (според работническите организации).
Гърция. От масовите протести през пролетта на 2010 г. гърците не са напускали улиците. На 11 септември осъдиха икономии те, които им налагат. На 23 септември протестираха срещу повишаването на цените на водата, електрическата енергия и горивата. На 7 октомври се събраха, за да подкрепят държавните служители…
Исландия. След мирните протести от 2009 г. населението губи търпение. На 4 октомври между 6 000 и 8 000 души се събраха в Рейкявик и хвърляха яйца по сградата на парламента и… топки за голф по полицаите.
Италия. На 16 октомври 100 000 протестиращи се събраха в Рим и призоваха към обща стачка срещу обявените от правителството на Берлускони икономии.
Обединено кралство. Обявяването на нови мерки за налагане на икономии (сред които съкращаване на 490 000 работни места в държавната администрация) беше придружено от местни протести на 19, 20 и 23 октомври 2010 г.
(Непълен списък на социалните движения, регистрирани от края на септември до края на октомври 2010 г.)


Адрес на статията
Етикети: ,

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*