Имена,идентичности,моди

Било е време, когато нашите прабаби не просто са се просълзявали, гледайки сърцераздирателните сцени на емблематичните „Отнесени от вихъра” и „Брулени хълмове”, а и са демонстрирали съпричастността си, кръщавайки отрочетата си с малко странните за България имена на героините или актрисите от екрана. Вивиан, Джейн…

По-късно, в периода, когато трябваше да се погрижим за съхраняване на българщината и за патриотичното възпитание на българите, имаше утвърден списък с имена, извън който родителите нямаха право да избират как да нарекат своите новородени. С промяната от тоталитаризъм към демокрация се появиха и Изаурите… Днес, обаче, в телевизионната епоха на „Перла” и „Листопад”, трудно могат да си намерят път някоя Дениз или Лейля.  Защото… вижте каква мода шествала из нашенско:

Нова мода в Родопите – мюсюлмани масово сменят имената си с християнски”(?!)

„Човек се ражда с името си”, казват старите българи и отделят специално внимание на избора на имена на децата си. Особено място заема обичаят чрез имената на децата да бъдат „продължени” имената на дедите. Човек не избира нито родителите си, нито името си, смята също българинът и все пак, като гражданин на демократична държава, има възможност да промени даденото му веднъж име, като премине през съответната съдебна процедура… Дали обаче на „масовата смяна” на имената на мюсюлмани в Родопите с християнски може да бъде поставен етикетът „мода”? Преди месец и половина българските вестници почти единодушно избраха за централно заглавие „Хюсеин стана Валентин”. Някои от тях – като „Труд” уточняват интригуващо: „заради сина си”. (http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=620860)

И става ясно, че „шуменецът винаги произнасял турското име предпазливо и усещал реакцията на хората”; че „заради турското име трудно си намирал работа, макар че е завършил 5-годишен икономически техникум и само упоритостта му помагала да не остане без препитание, но и досега не е работил във финансовата сфера”; а „най-много му докривяло, когато отказали да приемат сина му в детска градина” – с аргумента „Съжалявам, но детето ви е от смесен брак и ще бъде лош пример за деца и родители.”

При така нарисуваната тягостна детайлна картина известно недоумение буди поставянето й в толкова лъчезарна рамка: „Няма по-щастлив от мен. Върнах си името, удовлетворен съм…”, реди младият мъж в началото на вестникарския разказ за него. За да се стигне до хепиенда: „Досега нито един човек не го е упрекнал за смелото решение.”

Далеч съм от мисълта да упреквам прибързано един млад турчин, български гражданин, за родоотстъпничество. Неотдавна в Източните Родопи срещнах възрастен турчин, пенсиониран учител, женен за българка, чиито деца са с български имена и вече тридесетинагодишни, изобщо не знаят езика на баща си. А той, вече на преклонна възраст, наскоро си бе върнал турското име. И изрече някак извинително: „На тия години вече няма как с това да създам проблеми на децата си, а искам да отида при родителите си – в отвъдното – с името, което те са ми дали…”

Помня, че при тази негова изповед трудно сдържах сълзите си. Но още тогава ме заболя главно от мисълта с какво право „мнозинството”, към което принадлежа, си позволява подобно отношение към хората, с които споделя едно и също битие. По каква логика хората биват третирани по външни белези – име, облекло, без да им се даде шанс да се изявят като индивиди и да се докажат като специалисти?  Не помня моята баба, православна християнка, дори веднъж да си е позволила да излезе от къщи незабрадена. И в София така идваше – и това никому не правеше впечатление и не даваше основание за политически изводи за неблагонадеждност. Кое тогава дава право на поевропейчения днешен българин да продължава не просто да гледа като кон с капаци на ония с другите имена, а да постъпва с тях така, че да ги принуждава да се идентифицират с него включително чрез имената си? Не си ли дава сметка българинът, че в това няма как да няма болка, гузна съвест на стъпкания индивид пред самия себе си – чувство за вина пред собствената идентичност, и оттам – конформизъм, стигащ дори до лицемерие – а дали лицемерието, заложено в основите на т.нар. български етнически модел, няма да ги разяде отвътре? И тогава кой ще ни бъде виновен – „турското робство”, „големият брат” или „новият биг брадър”?

Новопостроените и строящите се джамии в Родопите ли са ни виновни, задето в наши православни села църковните камбанарии се срутват от липса на грижа, а самите църкви са превърнати в обори и кокошарници? (Искате ли снимки? А чували ли сте на колко места мюсюлманската общност в селищата е помогнала с пари и труд на християните да ремонтират грохналите си храмове?) Или нашата си гузна съвест, която от време на време се събужда и ни загризва за тая безстопанственост, граничеща с родоотстъпничество; предпочита да ограничава другите, само и само да не се захване с разчистването на собствения двор? Но тогава излиза, че „възродителният процес” не е тоталитарен урод (за какъвто доста време го заклеймявахме, без нито веднъж ефективно да го осъдим), а законно отроче на българската национална идентичност – която и в началото на Третото хилядолетие след Христа не е в състояние да потърси, камо ли да намери себе си.

Може би върху това би следвало да акцентират едни истински национални български медии, вместо възторжено да приветстват откровената неправда, с която мнозинството третира малцинството, и да сочат сменящите имената си мюсюлмани като пример за подражание, като път към решаване на проблема. Замазването на неправдата чрез налагане на конформизъм едва ли е добър съветник за една модерна европейска държава от ХХІ в.

Автор:Мая Ценова

Редактирал: Максим Проданов

Адрес на статията
Етикети: ,

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*