Класова борба, не масова молба

Истинските проблеми зад протестите във Франция

На 6 ноември 2010 г. над един милион французи излизат на улицата в 243 населени места да протестират срещу пенсионните реформи на правителството на Саркози. Внушителната цифра би трябвало да нареди новината сред водещите в европейските медии, но нито те, а още по-малко родните им преписвачи ѝ обърнаха подобаващо внимание. Тиражираната линия в почти всички купешки издания е да се посочи първо, че цифрата е по-малка от кулминацията в края на октомври, когато демонстрираха близо 2,5 милиона, и съответно, че мобилизацията на протестиращите отслабва. Изводът сигурно е логичен, но не обяснява доста важни реалности зад организацията на протестите – нещо, което традиционните медии отдавна удобно не умеят да обясняват.

Добри и лоши новини

В разговор с наши другари от франкофонската федерация на анархистите и участници в акциите около пенсионния закон успяхме да очертаем по-съществените проблеми на сегашното движение. Сред тях, както винаги, има „добри“ и „лоши“ новини. Лошите новини започват с очевидното – най-голямата синдикална мобилизация от десетки години насам във Франция не успя да спре гласуването на спорния закон – за увеличаване на минималната пенсионна възраст от 60 на 62 години до 2018 г. и пълната – от 65 на 67 години. Законът мина през двете камари на френския парламент и очаква решение от конституционния съд в началото на декември. Това почти безпроблемно парламентарно прокарване на закона е тежък удар върху легендарното реноме на френските синдикати. Времената, когато се считаше, че във Франция началникът не може да отиде до тоалетната без разрешение от профсъюза, явно са безвъзвратно отминали. Изглежда, докато профсъюзите са се занимавали с разрешенията за отиване до тоалетната, началниците са измислили как да ползват петициите им за тоалетна хартия. Правителството на Саркози все по-често „проявява твърдост“ по отношение на синдикалните лидери и все по-рядко ги кани на любимите им „маси“. Добрата новина тук е, че ходът на протестите за първи път оставя профсъюзните водачи на заден план. Според много участници в акциите базовите профсъюзни организации сами определят тактиката на блокадите и демонстрациите и оставят все по-малко мегдан за изява на вождовете. Лошата новина е, че, притиснати между чука на правителството от една страна и наковалнята на редовите си членове от друга, някои синдикални лидери предпочитат да тушират протестите с характерното протакане и „стратегии“, отколкото да изгубят контрола върху синдикалистите. Добрата новина е, че поне един от досегашните им номера не минава. В досегашните си синдикални инициативи лидерите често фокусират протестите в отделен отрасъл или отрасли и така дори успяват да създадат настроения у едни части от работниците срещу други, което усилва позицията им на арбитри, „разрешаващи“ вътрешните разногласия. Сега обаче движението има ясно национален характер и няма тенденции базовите организации да се съгласят то да се разтича по направления.

Лидерите протакат, политиците чакат

Лошото обаче е, че вместо да изострят ежедневно националните акции до безсрочна обща стачка, която неизбежно ще постави правителството в много по-слаба позиция, големите синдикати използват веднъж двуседмичната ученическа ваканция в края на октомври и началото на ноември, за да не организират нищо след най-масовите протести, а сега призовават следващата мобилизация да бъде отново след две седмици – между 22 и 26 ноември. В тези си инициативи са подкрепени от социалистическата и другите опозиционни френски партии, които се надяват ситуацията да им осигури дългоочаквания изборен реванш. Въпреки твърдата подкрепа за протестите, социалистическата партия, водена от кметицата на Лил Мартин Обри, упорито внушава, че сега целта е да падне Саркози, а социалистите после щели да оправят и реформите, и всичко останало. За тях протестите са свършили най-полезната работа – популярността на Саркози е паднала на удобния за електоралната им пропаганда критичен минимум от 30% и вариантът с двуседмични манифестации очевидно ги устройва като удобен трамплин към президентските избори през април-май 2012 г.

Страхът от последната крачка – обща стачка

Призивите за обща стачка се виждат често на плакатите на демонстрантите, но костюмираните застъпници на техните права бягат от тях като от тамян. Това е и една от другите лоши новини – след окупациите на нефтохранилищата през октомври, радикалните действия затихват. Добрата новина е включването на сериозни групи ученици и студенти в протестите, но и то засега е по-скоро епизодично и не дава надежди за онова, което пенсиониращите се днес техни дядовци направиха през май 1968. Най-младите участници в протестите също явно предпочитат да скандират предимно срещу Саркози и рядко срещу други неща, които по-тежко засягат тяхното бъдеще. Все пак успяват да блокират или да саботират по друг начин занятията в близо 300 училища и университети в средата на октомври и до плакатите от рода на „безработен на 30, пенсионер на 80 – не, благодаря“ има и други, призоваващи за обща стачка. Друг щрих, който нашите другари анархисти от Франция посочват, е все по-голямото самочувствие на парижките ченгета и по тази причина съсредоточаването на по-радикалните действия в други градове, където куките не действат толкова брутално.

Пожарът на бунта гори… другаде

Лошото е, че най-радикалната част от младежта – онази, която точно преди 5 години запали френските улици и побърка френските копои, убили двама нейни връстници – явно не припознава сегашните протести като свои. Те продължават да се събират пред входовете на големите порутени блокове в крайните квартали и да планират своите акции срещу полицията, но на практика младежите – предимно от семейства на емигранти от Северна Африка – нямат никаква комуникация с организаторите и участниците в протестите срещу пенсионната реформа. Добрата новина обаче е, че тяхната война изглежда не е на път да затихне – според официалната статистика не по-малко от 100 автомобила са опожарявани всеки ден във Франция, което често е тактика да бъдат предизвикани органите на реда и аварийните служби да излязат на място, на което лесно биват атакувани от групите маскирани младежи от предградията. Само на последните новогодишни празници – през 2008 и 2009 г. – за един ден са опожарени над 1100 автомобила в различни части на страната и няма индикации тазгодишните фойерверки да бъдат по-кротки.

Випуск `68 се пенсионира

Вероятно към нееднозначната картина на френските протести могат да бъдат добавени още редица детайли, но това няма да я направи по-еднозначна. Очевидно е, че класовата съпротива – най-ясно изразена в огнените акции на „предградията“ – е още много далеч от това да стане масова, а масовата съпротива – тази на профсъюзните манифестации – все още има твърде размити класови черти. Тъжно е, ако поколението, което през 1968 година пишеше по стените „Мазохизмът днес е под формата на реформизъм“, „Реформирай ми гъза“, „Половинчатата революция сама си копае гроба“, „Освобождението на човечеството е всичко или нищо“, „Не молим, не искаме, завземаме, окупираме“, „Не си сменяй шефовете, премахни ги“, „Работнико, ти си на 25 години, но твоят профсъюз е от миналия век“, „Икономиката е зле – да пукне дано!“ и „Долу държавата“, днес изглежда може да напише само „Не искам да чакам още две години до пенсия“.

Защо ми мътиш финансите?

Държавата и капиталът се почувстваха достатъчно силни след успешно размаханото плашило на „световната криза“ и предприемат мащабна кампания за контрол върху образованието, социалното осигуряване, здравеопазването и всичко, за което европейските работници смятаха, че имат думата. Дори в приеманата като остров на охолството Западна Европа стана ясно, че е възможно капиталистът постоянно да забогатява, а работникът постоянно да обеднява, възможно е известно време и капиталистът да забогатява, и работникът да живее по-добре, но не е възможно постоянно и капиталистът да забогатява, и работникът да живее по-добре. Това е ясно още от времето на Езоп и баснята за вълка и агнето, дето му мътило водата отдолу. Приспивните песнички на социалистическите бавачки, че може западноевропейските работници мирно и тихо по агнешки да станат примирени бюрократи, докато „третият свят“ им шие гащите и им мие кенефите, също започват да звучат все по-фалшиво и да отшумяват, защото капиталът работи със сметки, а по неговите сметки социалните придобивки са пасив, който трябва да се намалява, ако печалбата трябва да расте. Ръстът на печалбата е негово задължение по закон, а за спазването на законите се грижи държавата. Следователно, за да растат постоянно социалните придобивки, трябва да ги няма държавата и капиталът. Толкова е просто, но все още какофонията на реформистките бръщолевения прави трудно мисленето върху простите неща – както във Франция, така и навсякъде другаде.

А. Ванчев


Адрес на статията
Етикети: , ,

За Свободна Мисъл

Вестникът е официалният печатен орган на Федерация на Анархистите в България

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*