САЩ – плантация „Демокрация“

„Велика република на демокрацията“ нарече САЩ примрелият от любов към големия брат бивш български президент Петър Стоянов преди точно 11 години във васалното си хвалебствие към навестилия ни тогава по-бивш американски президент Бил Клинтън. Величието на САЩ рядко се оспорва от родните авторитети, независимо от тяхната политическа боя – то варира от овче благоговение тип ранно седесе до кисело страхопочитание с плахо смутолевяна надежда за реванш на братушките, които да станат пак по-велики и да си върнат за Студената война. При всички случаи обаче величието на САЩ не се оспорва – дори в много случаи днес САЩ замества Партията, която винаги е права, дори когато не е. Наскоро по-бившият гербов министър на здравеопазването Нанев даде за пример САЩ, които дълго се мъчели да направят здравна реформа и все не успявали. Демек, по техния челен опит и ние трябва дълго да се мъчим и да не успеем. Няма спор, че в дисциплината 20 години неуспешно мъчене с препятствия нашите властимащи отдавна са покрили атлантическия норматив. Постоянното даване на САЩ за пример обаче далеч не е прерогатив на станалите пословични със словесните си издънки гербови министри. Починалият наскоро академик Матей Матеев, председател на Българското дружество на физиците и учен със световно признание в теоретичната физика, през юни тази година, на кьор софра под егидата на Гоце Първанов с участието на нелицеприятен елемент от рода на Корнелия Нинова, ген. Колев, Кирил Добрев, Лютфи Местан и тем подобни, тревожно коментира, че българското образование е на последно място в ЕС по математика и на предпоследно по естествените науки. Дотук добре – тоест зле, – но уважаваният академик дава за пример САЩ, където от 10 години имало стратегия за подобряване на познанията в тези направления. Покойният учен обаче спестява факта, че училищата във „великата демокрация“ са на последните места сред развитите страни именно по математическите дисциплини, но са на първо място по самочувствието на учениците, че са велики. С други думи – американските ученици хабер си нямат колко си нямат хабер от математика. Тези стряскащи факти за образованието в САЩ са представени на излезлия през септември тази година филм „Чакаме Супермен“ на носителя на Оскар за документален филм режисьор Дейвис Гугенхайм.

Родните драскачи също боравят с политическите събития в САЩ като американски средношколци с математиката – зле, но възторжено. За последните междинни избори в САЩ в началото на ноември Труд излезе със заглавие „Републиканска лавина отнася Обама“, Монитор се включи в триумфалния хор с „Републиканците натриха носа на Обама“, а Дневник директно преписа заглавието на Труд с мек молив – „Републиканска вълна заля Обама“.

На какво ни учи американската демокрация

Ако съдим по така отразените резултати от последните избори в САЩ за конгресмени, сенатори, губернатори, кметове и прочее паплач и добре сме си научили урока, че трябва да се учим от американците на демокрация и математика, просто догодина трябва мощно по американски да гласуваме за БСП, НДСВ и ДПС. Това ни показаха нашите вождове и учители отвъд океана, които върнаха на власт в конгреса партията, под чието вещо ръководство затънаха в две безкрайни войни и в най-тежката си икономическа криза. Върнаха я на власт точно две години след като я свалиха. Такъв ще е изводът, ако подобно на президента Стоянов и редица други познавачи считаме САЩ за велика република на демокрацията, която – пак по неговите думи – била изградена от американския народ, за което благодари на същия чрез Клинтън. Ако обаче прочетем малко повече за това как точно е била изградена тази република и – което е по-важно – от кого по-точно, – разбираме, че американският народ никога не е имал нищо общо със своята държава, още по-малко днес, а най-малко за това и куп други неща можем да съдим по изборните резултати в САЩ.

Ние, народът…

Великата република е основана и до ден днешен се основава на една лъжа. Нейната също толкова велика конституция (1787) започва с „Ние, народът“. Лъжата е толкова очевидна, че в множество енциклопедии днес позоваването на „народа“ в конституцията на САЩ често остава в кавички. Кои са „те, народът“ и каква част от него изобщо е участвала в приемането не само на конституцията, ами изобщо в изборите в дългата демократична история на САЩ, е публична – макар и рядко дискутирана – тайна. Три години след приемането на „народната“ конституция, в изборите в САЩ участва

По-малко от един процент от населението

При население около 4 милиона към 1790 година, средното участие на американския „народ“ в изборите след декларацията за независимостта (1776) е малко над 30 хиляди души. Това не се дължи обаче на изборна апатия – напротив, от имащите право на глас, близо 90% активно участват в политиката. Просто толкова са имащите право на глас – бели, мъже, свободни, християни, със солидно имотно състояние. Жени, евреи, роби, квакери, бедни и останалите 99% просто нямат право на глас в новата република на свободата и независимостта. Нейният първи президент Уошингтън дори не е искал да се кандидатира на изборите, защото е нямало друг претендент и избирането му е било гарантирано. Считал е това за „недостойно“, което трудно може да се оспори, но „под натиск“ все пак се е кандидатирал и е бил избран два пъти, и двата „недостойно“, без друг кандидат. Можем обаче да кажем, че тогава нещата все пак са били много по-честни. Днес може по-голям процент от населението да има право да пуска бюлетини, но реалната власт – тоест, реалното право на глас – остава запазено за горния процент от населението, който определя за кого може и за кого не може да се гласува. Дори един от най-яростните консерватори и медийни стълбове на републиканците в американските медии – Бил О‘Райли, водещ на авторско предаване във Фокс Нюз – наскоро обяви избирателната система за дълбоко сбъркана, щом за една президентска кампания били необходими минимум 150 милиона долара, за да има някакъв шанс за успех. Ясно е, че „жизнеспособни“ кандидати ще бъде издигнат само от онези, които могат да изсипят такива пари накуп. През 18-ти и началото на 19-ти век поне е било честно записано – техен е гласът, тяхна е властта и славата, амин. Днес масовото право на пускане на бюлетина се използва просто за да легитимира по друг начин от векове запазените им места на кормилото на държавата. В историята на най-старата нова република дори това съмнително право се е давало на час по лъжичка и то като успокоително по време на сериозни социални главоболия. 50 години след приемането на конституцията на САЩ, в президентските избори все още участват по-малко от 10% от населението. Това е всъщност една

Плантация „Демокрация“

10% е точно съотношението робовладелци/роби – около 3 милиона роби на 300 хиляди робовладелци. Ясно е от тях кой има право на глас. След великата гражданска война (1861-1865), уж освободила робите, процентът се качва малко и се движи между 15% и 20% от населението чак до поредното велико събитие – този път депресия (1929-1939), когато се движи между 25% и 32% от цялото население. При сегашното ниво на безработица, достигнало нивата на Голямата депресия – един от всеки шест души е без работа при илюзорни до никакви шансове за връщане на изгубените „добри“ работни места – няма как да не си припомним думите на чернокожата певица Били Холидей, че може да се наконтиш от глава до пети с коприна и бисери, да няма грам тръстика, докъдето ти видят очите, и пак да работиш на плантация. Бисерите и коприната днес се купуват от моловете на съвременните плантатори, а тръстиката е в Куба.

За да се върнем към „лавината“ и „натрития нос“ на Обама от нашите медии е достатъчно само да кажем, че на тазгодишните междинни избори, с които републиканците „удавиха“ черния император, просто се явиха 45 милиона души по-малко, отколкото се явиха на изборите за президент преди две години. Американският народ логично се отказва да участва в един тъп спектакъл, в който на „надеждата“ ѝ трябваха точно две години, за да стане безнадеждна. За 45 милиона очевидно стана ясно, че и чернокожа индианка лесбийка профсъюзен деятел да стане президент, пак ще свърши на народа толкова работа, колкото ѝ позволи оня, дето ѝ е дал 150 милиона долара за кампанията, откраднати безнаказано от същия тоя народ.

Поуките от историята

В своето есе по повод на същите избори, озаглавено „Възмущение в грешна посока“, Ноам Чомски напомня позабравените истини, писани от Адам Смит още през 18 век, че главните архитекти на властта винаги са едрите собственици – по онова време търговците и фабрикантите – и че те винаги ще се погрижат правителството стриктно да защитава техните интереси, независимо колко „мъчителни“ ще бъдат последиците за народа [на Англия] и за жертвите на „варварските несправедливости на европейците в чужбина“.

Такива поуки има смисъл да се изследват внимателно, вместо да се търси някакъв „модел“ в американската и другите демокрации, които са били създадени против народа и до ден днешен изпълняват стриктно учредителната си мисия, лицемерно отъждествявайки се с него – от конституцията на белите плантатори до залъгалките на чернокожия президент.

А. Ванчев

Адрес на статията
Етикети: 

За Свободна Мисъл

Вестникът е официалният печатен орган на Федерация на Анархистите в България

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*