Как да (не?) правим революция

Текстът е готвен за изданието на ФАБ „Свободна Мисъл“ и е ориентиран към читателите му. Въпреки това считам, че може да бъде интересен на много по-широка аудитория, затова си позволявам да го публикувам тук.

Златко

Често става дума, че като търсим отговор на въпроса как се прави революционна организация, няма нужда да откриваме дървения велосипед. Разгледахме вече практиката на Бакунин, имаме и други примери по света. Но реших, че ако се обърнем към историята на собствения си народ, може да извадим примери и поуки, които да са по-близки на душата ни и по-ефективни върху съзнанието ни.
Използвах най-вече „Записките“ на Захари Стоянов[1]. Не като обективен анализ на събитията, а като към достоверен източник за мотивите и поведението на хората, участвали във въстанието. Ценното в тази книга не са статистиките, а моментите. Опитът на един от нашите революционери. Ако искаме по-обективен и по-всеобхватен поглед, може би би било добре да се обърнем към Иван Хаджийски и неговите изследвания върху българския народ.
За да претендира човек за изчерпателен и обективен анализ на този период от историята ни, трябва не само да е чел много, но и да е успял да излезе от стереотипите, които неизменно са налагани върху историческите интерпретации през изминалите години от възстановяването на българската държава. Аз нямам такива претенции. Просто ще опитам да направя някои изводи, които могат да бъдат полезни в практиката ни на хора, тръгнали да оправят света.
По същество събитията от 1876 г. не са опит за революция. Не че някои от организаторите не са били революционери. Не случайно създават „централен революционен“ комитет, а не „комитет за национално освобождение“. В проектоустава на БРЦК Левски пише[2] „Цел с една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление).“ Няма препратка обаче към описание поне на същността на т.нар. „демократска република“, което показва, че реално въпросът за бъдещото общество не е стоял поне пред голяма част от членовете на комитета. Донейде за тях революцията и справедливостта са били пряко следствие от освобождението от турската власт. Или са си давали сметка, че няма смисъл да умуват за нещо, което няма да постигнат.
Доколко за създаването на „народно управление“ е достатъчно отстаняването на султана и „тая земя, която е населена с българи, да се управлява български“, си проличава след като ни назначават цар, парламентът съставя „най-демократичната за времето си конституция“[3] и правителствата едно след друго започват да се ояждат на гърба на хората.
Това поставя под въпрос разбирането за демократизацията дори сред членовете на БРЦК, какво остава за обикновените участници в опита за „революция“. Разбираемо е, като се има предвид че най-тежките изстъпления и своеволия, които са настройвали най-радикално хората, за били плод не толкова на финансовите различия, колкото на своеволията на управляващия етнос, в случая – турския. Казано с прости думи, макар чорбаджиите да са изрично споменати като вредители в устава, те не са влизали по къщите на хората да изнасилват и убиват. И затова хората все още не са виждали в капитала средство за подтисничество. От друга стана основната маса от въстаниците са от богатите градове – Копривщица, Панагюрище, Клисура, Брацигово, Батак, Перущица, Пловдив, Габрово, Сливен. Доста заможни хора има и в четите на Христо Ботев и Таньо войвода. Имотното състояние играе двуяка роля. От една страна то дава възможност на хората да попътуват и видят, че „по иначе може“. А от друга – на някои от по-заможните хора закостенетлите институции на султанската държава започват да пречат на забогатяването. Затова никой няма проблем да се подпише под „републиката“, но едни виждат в нея нещо близко до парижката комуна, а други – държава под тяхното управление.
Не случайно един „анализ“ на един „професор“, опитвайки се да мине за алтернативен, сочи, че Априлското въстание е постигнало успех, защото „Само две години по-късно имаме даже не една, а цели две български държави – Княжество България и Източна Румелия“[4]. Без ясно съзнание за същността на едни нови и по-демократични институции, за нуждата от отстояването им, дори едно магическо премахване на турската власт не би могло да постигне интегрална[5] справедливост в обществото. Коренът на несправедливостта не е в етническия пълнеж на институциите (българи или турци), нито в наименованието им (каймаками или полицейски началници), а във властническата им същността (едни нареждат, а други изпълняват). 40 години по-късно българите въстават много по-сериозно[6] – дотам че наистина разтърсват държавата и… институциите отново са пълни с политически свине.
Казано накратко: не е достатъчно само да говорим за революция. Дори да съберем достатъчно сили и да съборим властта[7], без да знаем с какво искаме да я заменим, просто ще я оставим да се възроди като феникс. Трябва да познаваме от опит новите институции, обезпечаващи по-доброто функциониране на обществото. И една революционната организация трябва да бъде жив пример за общество, функциониращо чрез такива институции.
Но институциите не могат да съществуват само на хартия. Създаването на конкретна обществена структура изисква конкретен вид общество. Създаването на демократична революционна организация изисква революционери, които да приемат правото на организацията да управлява дейността на отделните членове.
Може би голяма част от нашите революционери са били точно такива. Едва ли някой може да обвини Ботев или Левски в недемократичност. Разбира се, ситуацията може да изисква светкавични решения, може понякога малцината да са прави и да се убедят мнозината, когато решението е на живот и смърт. Това обаче не значи, че споменатите хора са имали проблеми с демократичността по принцип. Един Левски казва „В Българско не ще има цар, а „народно управление“ и „всекиму своето“.“. На тоя фон, ето как З. Стоянов описва Бенковски:

„И ние сме били апостоли; ако захванеха да бесят тия последните, то наша скромност щеше да отиде на вересия“ – казах аз на ума си, като гледах с колко души пътува той, как е силен и самонадеян.

Не само в нашия, IV окръг, но по всичките друга окръзи из България не е имало апостол, който да се държи като Бенковски, да се явява по селата, намичан с оръжие и заобиколен от 10-15 души адютанти; а всеки е в състояние да разбере като какво впечатление е произвеждал той и на така въодушевеното население. Ето едно главно условие за неговия успех.

Мисля, че е ясно как този човек би отговорил на въпроса „Като се освободи България кого ще турим цар?“. Добре, че не е имало кой да му го зададе пред очите на летописеца, че иначе демократичността на прясното българско въстание щеше да омекне още. Малко по-късно Стоянов и Хлътев „направили няколко села насилствено бунтовници“, като им запалили къщите. Толкоз по въпроса за „народното управление“ от устава на БРЦК.
Но, ще каже някой, всичко това са приказки без отговор – Бенковски можеше и да не се натисне да яхне народа след като „го освободи“. Нещо повече, ще кажа аз – най-вероятно преди да бъде опиянен от въстанието, Бенковски дори не си е правил илюзии, че то може да успее, камо ли да се гласи за началник. Не е ясно дали е прежалил главата си, преди да запали пожара, но си е давал ясна сметка, че целта на въстанието не може да бъде създаването на република. Ако е имал ясни планове за последствията от него, те ще да са били свързани с намесата на други държави:

– Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей; а на Русия – нека тя заповяда!… – каза той и отиде да седне при корена на един бук.

На въпроса доколко тази тактика (да чакаш Освобождение отвън) може да бъде успешна един друг революционер е отговорил: „Който ни освободи, той ще ни зароби“. Макар да не се изпълнява буквално, тази мисъл се оказва пророческа. Един народ, на когото насила е запалена къщата, за да издигне вик за свобода, не може да бъде освободен, като му се натресе цар, който не говори езика му. Па било то и с „една от най-демократичните конституции за времето си“. Тъй че, каквито и сметки да си е правил Бенковски, не е имало как по този начин да се възцари справедливостта по нашите земи, па било то и под корона върху главата му.
Но докато не можем да виним Гавраил Хлътев в амбиции да стане властник – човекът е убит в края на въстанието, не бива да пропускаме кариерата на един друг апостол – Стефан Стамболов. Едва десетина години минават от „Не щеме ний богатство, не щеме ний пари…“ до побоищата и униженията срещу неудобните нему.[8] След като приключва с „буйните песни“, като опира ножа до кокала, апостолът „се скрива неизвестно къде и оставя въстанието в своя окръг на собствената му съдба“[9]. Днес обаче той е известен като „бележит български държавник, революционер, политик, поет и журналист“[10].
С такива хора начело можем да си представим какво би постигнала българската революция, дори да би имала шансове за успех. Може би същият исторически резултат – „не една, а цели две български държави“. А ако кандидатите за царе станеха повече и се намереха овце да вървят подире им, успехът можеше да е и по-голям…
Като стана дума за овце, трябва да отбележа още една категория революционери, която стои в основата на всички революции и… техните поражения. Не, това не са онези хора, които подлъгани от големите приказки на апостолите за Бай Иван, от 15-те души охрана на Бенковски, от сляпата надежда и вярата в справедливостта са си „запалили имотите“. Те не са овце. Те са просто хора, на които им е писнало да ги тъпчат и  са се хванали за сламката. И са платили с главите си.
Овце са онези, които блеят в хор, когато вълка е в гората, а като дойде на поляната, се крият зад гърба на другите. Ще прощавате за дългия цитат, но си заслужава:

– Числото на моите момчета сега засега – казваше дядо Никола с достойнството си на войвода, без да погледне даже наоколо си – възлиза на 700 души. В това число влизат и 80 души турци, мои подчинени хора, готови да грабнат пушките на първи позив. Аз мисля, че с тая смесена дружина ще да можа да завзема Хаинския боаз, щом стане въстанието.

Неговият другар Сетирелията, който не снемаше ръката си от своя бялочиренен нож, при всичко че в стаята нямаше нито турци, нито други някои неприятели, потвърдяваше думите на първия с клюмванието на главата си.

Похлопахме на къщната врата. Войводата на седемстотин юнаци българи и турци не беше се събудил още; той си отспиваше на хладината. Похлопахме втори път още по-силио, на което ни се отговори с леко покашлювание.

Забута се дървената заключалка отвътре на вратата и след малко войводата стоеше напреде ни, отвътре, като държеше с едната си ръка вратата. Той беше по бели гащи, със син месал на главата и бос.

– Бре, къщата ми изгорихте!… – извика дядо Никола, щом ни позна кои сме, и натисна да затвори вратата.

Беше късно. Краищата на нашите пушки отдавна бяха препречени на вратата, дядо Никола натиска, ние натискахме отвън и като петима против един – надвихме.

– Махвайте се от къщата ми; по това време като вас хора влизат ли в село! – викаше той.

Ще рече – не всеки, който блее „Революция, революция“ става за нашата работа. Хората може да имат много причини, за да си играят на анархизъм. Не на последно място причината, заради която „войводата на седемстотин юнаци“ си е чешел езика – да си подложи блажно на егото и да се порадва как младежите го гледат със зяпнала уста. Подобни хора вървят с всяка революционна организация и устите им не млъкват, докато не засвирят куршумите. А като свърши „играта“, отново отварят уста, за да хвалят… себе си[11]. И тежко му тогава на онзи народ, който не умее на такива да им затваря устите.
Не че на хората не им е било ясно, че от всяко дърво свирка не става. Захари Стоянов ясно показва кусурите на различните революционери. И собствените си кусури. Хората не са идеални и никога няма да бъдат. Но за да се приближим до един идеал, се иска от тези хора да се направи организация, близка до идеалната. Това е било дотолкоз ясно на възрожденските българи, че не са считали за нужно да повдигат този въпрос. Ситуацията е била черезвичайно интересна от социологическа гледна точка. За Старозагорското въстание през 1875 Стоянов пише „В България или бунтовник трябваше да бъдеш в пълна смисъл на думата, или продаден чорбаджия, за да те знае всеки.“ И при все това почти никой не се включва във въстанието, а предателите като че ли са повече от предадените.
За да се предпазят от това революционерите налагат практиката на смъртните наказания. Тя може да се види не само в уставите на Раковски и на БРЦК, но и в практиката. Левски не се поколебава да убие дори невинен човек, за да не бъде разкрита организацията[12], какво остава за предатели, които са довели смъртта на други хора. И трябва да признаем, че като цяло революционната организация се запазва… но не постига повече от един голям пожар, в който изгарят много хора без да си имат хабер от революцията.[13]
Причините, излиза, са две. Че са и свързани. От една страна слабостта на самите апостоли. Не толкова като личности, колкото като подготвени революционери. Волов оставя Бенковски да води хората. Бенковски ги води накъдето той си знае. А в Търново Стамболов не само че почти не организира въстаници, не само че подло ги изоставя като започва да пари, но има и наглостта веднага след това да почне да агитира за ново въстание. А от друга страна, не е случайно, че революционерите са такива. Може би по нашите земи времето не е било дошло, за да стане ясно, че свободата не е достатъчно да се замени със смърт, а трябва да се осмисли и подплати с идеология. Единствената реална цел, която си поставяла революционната организация, е създаването на българска държава. Разните „демократски“ приказки са си оставали само на хартия. И тази цел е довела такива хора, каквито виждаме във въстанието. Дори те да се бяха зарадвали на подкрепа от народа, дори да бяха успели да подпалят трона на султана, с подобни революционери начело и с подобна цел на уста, едва ли бихме могли да очакваме повече, от това което постигат руските войски няколко години по-късно.[14]
Не че обвинявам нашите революционери. Така са били поставени въпросите, такива отговори са им намерили. И в края на краищата са застанали с живота си зад тях. Важно е обаче да не повтаряме техните грешки, а да мислим с главите си накъде сме тръгнали, какви хора можем да вземем с нас и как да вървим стъпка по стъпка. Защото с „туркия ке падне 1876“ няма да направим нищо повече от един пожар, па бил той и повод за гордост у народа ни. Изобщо, както е казал Апостола, „Трябва зряло да се постъпва, та да бъдем бар с що-годе приготвени…“


[1] Използвал съм текста публикуван от Преслава Кирова във виртуална библиотека „Словото“.

[2] За цитатите от Васил Левски виж уебсайта „Свята и чиста република“ – http://www.vasil-levski.org/

[3] Например според Кремен Маринов и неговият „подход, основан на историческия материализъм“ http://www.history.swu.bg/PDF/MArinov.pdf

[4] Божидар Димитров, В-к „Политика“ от 28 април 2006

[5] Тоест разпростряна върху всички хора, във всички области на живота и върху идните години.

[6] Имам предвид Владайското въстание и последвалото издигане на неговите водачи на власт.

[7] Което няма да стане без да имаме ясна програма за бъдещето – живеем в 21 век, хората са много по-информирани и просто няма да ни вземат насериозно.

[8] Един пример какво значи да си неудобен на Стамболов може да се види във филмираната биография на Капитан Петко Войвода.

[9] Според независимата интернет енциклопедия „Уикипедия“.

[10] Пак според същия източник. Ако се съди и по други случаи от нашата (и световната) история, станеш ли веднъж „бележит държавник“ изглежда е лесно да си лепнеш какъв да е етикет. На фона на корифея на науките Джугашвили, нашият революционер и поет изглежда направо скромен.

[11] Такъв е самият Стамболов, такъв е например и неговият копой Турчев – бивш революционер и по-сетнешен бандит, а накрая – градоначалник на Варна по времето на бележития държавник. На тоя фон моля читателите да направят справка за бай Иван Арабаджията в „Записките“… и да склонят глава.

[12] Заслужава си случката да бъде проверена специално от онези, които обичат да пропускат неудобните моменти от историята. Писмото на Левски до Каравелов завършва с думите: „Докато постигнем целта си, ще отидат и доста невинни хорица.“

[13] Не че това е повод да се срамуваме, напротив – този, който предпочита да изгори, пред това да бъде роб, никога няма да бъде поробен. Въпросът е ако така бяха поставили нещата апостолите, колко от малцината въстаници щяха да хванат пушките?

[14] Поне ако си говорим за институции. Иначе ако навремето се беше вдигнал целият народ, може би дори до днес управниците щяха да се страхуват малко повече от него.

Абонамент за известия при нови коментари на тази публикация

2 коментара

  1. Златко, според мен Левски си е казал много добре как си представя „демократската република“:

    Ако някой презре и отхвърли предначертаната държавна система демократска република и състави партии за деспотско-тиранска или конституционна [в смисъл монархична] система, то и такива ще се считат за неприятели на отечеството ни и ще се наказват със смърт.

    Из „Нареда [проектоустава] на работниците
    за освобождение на българския народ“ –
    наказателен закон, § 3

  2. Много хубав анализ, браво!
    Историята се повтаря…

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*