Амбулантните търговци на просперитет

Въпреки, че отдавна съм обявил икономиката за ненаука продължавам да чета икономическа литература. Този път – Пол Кругман, „Peddling Prosperity: Economic Sense and Nonsense in an Age of Diminished Expectations“ (1).
Икономисти и „експерти”
Основната нотка на книгата се състои в следното. Ние, истинските икономисти не знаем почти нищо, почти нищо не ни е ясно и не можем да предложим никакво решение за почти нищо. Но обществото, в лицето на политиците и електората изисква обещания за напредък и просперитет и очаква някой да предостави методите по които те да бъдат постигнати. Така в оставената от икономистите празнина се намърдват псевдоикономисти, които Кругман нарича „политикономически предприемачи” („policy entrepreneurs“, на български не звучи особено добре поради практиката „policy“ да се превежда като „политика” затова съм го превел малко по-свободно). В повечето случаи това са журналисти, адвокати и треторазрядни икономисти, които не разбират от икономика, но успяват да подхвърлят на политиците наукообразна програма и добре звучащи фрази, които са подходящи за предизборна кампания. С други думи, политикономическите предприемачи предлагат на политиците икономически методи и програми, които произхождат от псевдоикономически теории и предлагат онова, което политиците и електората искат, но истинските икономисти не считат за възможно или поне за доказуемо възможно. Това е точно явлението което експертите от нашите мозъчни тръстове („тинк-танкс”) с непоколебима убеденост наричат популизъм. Кругман не се задълбочава особено в произхода на политическите предприемачи, но мимоходом на две места в книгата се споменава за принадлежността и връзките им с американските мозъчни тръстове. На страница 85 се цитира представител на мозъчния тръст Институт Хувър (Hoover Institution) който твърди че „цялата съвременна икономическа наука се прави в … мрежата от (консервативни) мозъчни тръстове”. Това се случва през 80те години! На друго място се казва, че след като са си свършили делото при Рейгън неоконсервативните политикономически предприемачи се оттеглят в своите мозъчни тръстове, за да освободят място на следващите – тези които ще подмамят Клитън.

Въпреки, че отдавна съм обявил икономиката за ненаука продължавам да чета икономическа литература. Този път – Пол Кругман, „Peddling Prosperity: Economic Sense and Nonsense in an Age of Diminished Expectations“ (1).
Отбелязвам факта на противопоставяне на между мозъчни тръстове и академична икономика тъй като същото противопоставяне между тях и науката се описва в книгата на Достена Лаверн „Експертите на прехода” (2)  и се разиграва буквално пред очите ни чрез опита да се унищожи Българска Академия на Науките. (Игнатов е от НБУ, университет мозъчен тръст спонсориран от Сорос, Дянков е служител на Световната банка – координационния център на мрежата от мозъчни тръстове, а в огъня налива масло и всеприсъстващия Георги Ангелов от Отворено общество, виж например предаването на БНТ „Референдум” от 07.12.2010). Но на тази тема е посветен друг текст. Като по поръчка Артър Лафер, единият от авторите на псевдоикономическата (според Кругман) теория на Икономиката на предлагането се оказва заплетен е мрежата на мозъчните тръстове между които е и българският Институт за пазарна икономика.

Икономическите цикли
Книгата на Кругман представлява доста добър икономически разказ за историята на икономическите теории и разминаването им с политикономическите практики на Рейгън, Буш Старши и Клинтън. Доста интересно през цялата книга се процежда фабулата за икономческите цикли. В първите глави се описват успехите на монетаризма на Фридмън, който опровергава теорията на Кейнс за кризите, но не успява да обясни защо все пак методите на Кейнс работят. Това е оставено за третата, последна част на книгата, в която се обяснява, че пазарите не са перфектни, тъй като хората не винаги са напълно рационални и нищожните отклонения в от рационалността на индивидите се сумира в грандиозна пазарна ирационалност, каквато са икономическите кризи. Обяснението на Кейнс за икономическите кризи е сравнително просто – хората и фирмите решават да спестяват повече, защо – господ знае, ирационално поведение. Така реалната икономика се изпразва от пари и настъпва депресия, т.е. дефлационна криза. Онова, което може да се направи е, централната банка да напечата пари. Анализа на данните от САЩ и Великобритания, които Кругман представя водят до заключението, че резултата от слабите намеси на централните банки са трудно предвидими, а силните намеси винаги водят до очакваните резултати – дефлационна или инфлационна криза. Резултат, който е очакван, като се има в предвид, че намесата на централните банки не е директна, а минава през „усилвател със случайно действие” – търговските банки.  В резултат, и Кейнс и монетаристите признават схемата която съм описал по-рано с тази разлика, че приписват изтичането на пари от реалната икономика на спестовността на гражданите и фирмите, а не на печалбата на фирми и банки. Онова което нито Кейнс, нито Кругман обяснява е, защо всички решават да спестяват по едно и също време. Но както казва Кругман – икономистите не знаят.

Рейгъномиката – успех или провал
Дискусията относно кризите е съпътстваща. Книгата е за амбулантните търговци на просперитет – политикономическите предприемачи. Те съчиняват рейгъномиката, „трикъл даун” икономиката или онова което е познато като Икономика на предлагането (Supply side economics). Основната идея е, че като се намалят данъците, особено данък печалба, драстично ще се увеличи  склонността на хората да инвестират и така не просто ще се избегнат кризите, ами и ще се получи огромен икономически растеж. Кругман пише книгата си през 1994. Тогава резултата от рейгъномиката е ясен. Кругман го обобщава така (стр. 169) – Рейгън създаде [бюджетен] дефицит и увреди икономическия растеж.Прилагането на теорията на икономиката на предлагането, т.е. намаляването на данъците, не довежда до очаквания огромен икономически растеж. Намаляването на данъците не се оказва ефективен стимул за инвестиране. Получават се други неща. Бюджетният дефицит е едното от тях, което Кругман определя като вредно за икономиката, но не и фатално, дори ако се отчетат и скритите дефицити. Вторият ефект на ниските данъци се оказва нарастването на разликата в доходите между бедни и богати – глава 5 от книгата, макар че тук заключението на Кругман е „не знаем защо така стана”. Подобни са и резултатите на Тачър във Великобритания.
Правейки отново паралел с България следва да отбележим, че както 30 години след Пиночет направихме дива приватизация и дерегулация, така сега 30 години след Рейгън  намаляваме данъците на богатите, въвеждайки плосък данък. И в двата случая резултата е негативен  и за Чили и за САЩ и ще бъде негативен и при нас. И в Чили и в САЩ и у нас такива исторически провалени политики се прилагат от „експерти” от мрежата на „мозъчните тръстове”, например Института за пазарна икономика. Именно такива „експерти” създават и поддържат митовете за „Чилийското чудо” и за икономическите успехи на Рейгън и Тачър! Наскоро старши икономиста на Отворено общество Георги Ангелов измисли мита за „Аржентинското икономическо античудо“ в пълен разрез с историята на страната (3).

Протекционизъм ли?
Естествено по време на управлението на републиканците демократите търсят идеи, с които да спечелят следващите избори. И намират такива идеи групирани в теорията на „Стратегическата търговия” (Strategic trade). Провала на рейгъномиката води до завръщане на кейсианските идеи. Признава се несъвършенството на пазара. Признава се, че пазарните решения не винаги са най-добрите, а често са просто исторически обусловени. Централният илюстративен пример е с английската клавиатурна подредба, която по исторически причини не е оптимална за печатане, но пазара не я е променил. Значи след като пазара зависи от определени исторически решения, то трябва да търсим и налагаме правилни решения, т.е. да направляваме икономиката. Идеята на привържениците на стратегическата търговия е … форма на добрият стар протекционизъм. Вярно, не става дума за мита и забрана за валутна търговия. Предлага се само субсидиране на отделни стратегически отрасли с висока добавена стойност. Мотивите са, че конкурентноспособността на САЩ на глобалните пазари била малка и това застрашавало жизнения стандарт. Затова трябвало да се увеличи производителността на труда в производството. Тук Кругман хвърля доста усилия за да обори връзката между производителност и конкурентноспособност. Споменава се, че всъщност вътрешната национална икономика е по-важна, че делът на външната търговия е несъществено малък. Същевременно делът на услугите в икономиката е 80% а на производството 20, като производителността в сферата на услугите е няколко пъти по-ниска и именно тя трябва да се увеличава. В крайна сметка Кругман се опасява, че ако Клинтън прокарва такава политика то ще се стигне до търговски войни и до възраждане на протекционизма, за премахването на който са били необходими 40 години. Какво се е случило ще четем в следващия му роман.

Какво да се прави?
САЩ имат два проблема слаб растеж на производителността на труда и увеличаваща се бедност. На страница 282 Кругман задава въпроса „Какво да се прави?”. Отговорът – нищо! Никой не може да каже нито защо производителността расте бавно нито защо бедността се увеличава. (По втория въпрос беше писал един брадат мъж на име Маркс … пък май и по първия…, но сега не е модерно да се споменава). Тогава? Нека обикаляме проблема. Нека опитаме да намалим бюджетния дефицит, да махнем субсидиите за фермерите, нека реформираме здравната система, да променим някой друг закон като например въведем екологична такса и да похарчим малко повече пари за социални програми за бедните деца.

Несъответствия
Тъй като икономиката не е наука, несъответствия има навсякъде. На страница 51 четем „Микроикономиката … работи по доста стриктни интелектуални правила. Допуска се, че фирмите максимизират печалбата си, а домакинствата – потреблението си.” Докато за първото сме съгласни, то второто е очевидно невярно. Да максимизираш потреблението означава да харчиш всичките си доходи независимо от нуждите. Това моментално прави спестяванията теоретично невъзможни, а те са централна тема в макроикономиката. Извън икономическата „наука”, само ония на които парите не стигат за основни нужди харчат всичките си доходи. Останалите хора просто покриват нуждите си и толкова. А и самите бизнесмени не вярват в максимизацията на потреблението. Ако вярваха, рекламата щеше да стане излишна. Ако това допускане играе съществена роля в микроикономиката, то тя цялата подлежи на ревизия.
На страници 275-276 Кругман с една числова еквилибристика доказва, че процентното нарастване на заплатите е числово равно на процентното нарастване на производителността на труда. Това е вярно само при доста рестриктивни условия: броят работници е постоянен, всичката стока е продадена, цената й е останала непроменена и собственика не е заделил по-голяма печалба. Само тогава се осъществява редичката х% повече произведено по твърда цена –> х% по голям приход делено на постоянен брой работници –> х% увеличение на заплатите. Интересно ми е как Кругман ще докаже съществуването на тази редичка при допускането на микроикономиката – „фирмите максимизират печалбата”. Фирмите търсят увеличение на производителността за да увеличат печалбата, като продадат повече или като съкратят работници, ако не могат да продадат.
В цялата книга това твърдение се среща под друга още по-неясна форма (например стр. 56, 274), че процентното нарастване на жизненият стандарт е числово равно на процентното нарастване на производителността на труда. Дефинирането на „жизнен стандарт” и измерването му в числа е мътна работа.
Кругман се старае да бъде обективен. Използвайки теорията на сравнителните предимства показва, как на определени пазари (Фактически на пазари с ограничен размер на които могат да играят много малко играчи. Примерът му е с един играч.) държавното субсидиране би могло да е полезно. За останалите случаи смята, че работи теорията за сравнителните предимства и дава за пример САЩ и Великобритания след ВСВ. Проблемът с тази теория за мен се състои в това, че тя се строи върху производствената цена (цена на човекочасове труд), а не на пазарната цена. Съотношението в производителността води до състояние при което търгуващите страни биха имали взаимна изгода, ако се обменят точно определено количество стоки на точно определена цена. Търсенето на стоките и цената им обаче не се определят от производителността, което означава, че има печеливша и губеща страна. Освен това, примера с Великобритания и САЩ не може да е показателен, тъй като са на приблизително еднакво равнище на развитие. Кругман ползва теорията за сравнителните предимства, за да докаже, че за да изнасяш, не е необходимо да имаш най-високата производителност. Същевременно признава, че в страната с по-ниска производителност, заплатите и следователно жизненият стандарт са по-ниски. Това обезсмисля примера тъй като извода е, че макар и да търгуваш, ако искаш да настигаш другите страни все пак трябва да увеличаваш производителността на труда. Същата логика виждаме на стр. 247 където според примера „жизненият стандарт“ на САЩ ще изостане от останалите страни с 2%, но Кругман не вижда в това нещо лошо, тъй като все пак се увеличава с 1%. Всеки би казал на Кругман, че не абсолютното ниво на жизнения стандарт тормози мнозинството, особено в развитите страни, а относителната разлика. Да, вярно е, това е незряло поведение, но нали колегите маркетингови стратези създадоха манията „keeping up with the Johnson’s”. Логиката на Кругман е разпространена сред икономистите. Когато им се изтъкне, че разликата между бедни и богати се увеличава, те отговарят, че какво от това, нали и при бедните има напредък, сиреч, не ходят на лов с лъкове.
За да обори страховете, че свободната търговия води до зависимост от чужди страни Кругман дава за пример Великобритания от втората половина на 19ти век (стр. 258). Примера е невалиден, тъй като „свободния пазар” през 19 век се дължи на силата на британското оръжие. Да се казва, че Великобритания е зависила от колониите си е частично вярно, само дотолкова доколкото в колониите се развиват освободителни движения. Това обаче става около 100 години по-късно.
Примера с измамническата фабрика (стр. 259) макар и валиден ни казва единствено, че след като сме съгласни да се съкращават работни места поради технически напредък, то трябва да сме съгласни на съкращаване на работни места и поради износа им в страни с по-ниска цена на труда. Това не следва от никъде. То е предложение, което хората не са длъжни да приемат.
Друга грешка която се допуска при оценяването на вноса и износа идва от измерването му в пари, колкото и да е чудно. Например, гащи ушити в Индия, Бангладеш или Индонезия, се внасят в САЩ на цена от 10 цента парчето, а се продават по 10 долара парчето. Така като се внесат 100 чифта  гащи се оказва, че вноса е на стойност 10 долара, а търговския оборот в САЩ е 1000 долара, т.е. вноса е 1% от американския бизнес с индийски гащи. По съшия начин, ще се докаже, че развитите страни почти не търгуват със страните от Третия свят. Ако обаче 1% внос от Третия свят се спре, вътрешния оборот веднага ще изчезне. Съответно, 10% внос от Третия свят (т.е. изнасяне на фабриките в бедните страни) може да убие цели индустрии и да изкара работниците им на улиците. Според мен, точно оттук идва разминаването между усещането на много хора, че в развитите страни се губят работни места за сметка на евтин (китайски) внос и цифрите като тези които Кругман представя. Политикономическите предприемачи яхат именно това усещане.
Нека отбележа и един куриоз: в предговора на страница xi пише „Икономиката е по-трудна от физиката.” В края на книгата, стр. 280 след споменатата числова еквилибристика обобщава „Нещата тук не са толкова сложни – не говорим за квантова механика.” Да, икономиката е сравнително проста ненаука, която не може да се сравнява с физиката. Проблема на икономиката не е сложността, а отказа да ползва научен подход.

Което е вярно за САЩ не е непременно вярно за света
Да, Кругман е прав. На САЩ протекционизъм в момента не им трябва. Те са развита страна, която печели от свободния пазар. Протекционизъм е нужен на по-слабо развитите страни. Страници 259 и 260 съдържат интересно твърдение което ще преведа дословно.”На световния пазар всяка страна е и купувач и продавач и наистина пазарните сили винаги ще гарантират, че за достатъчно дълъг период продажбите (износа) и покупките (вноса) ще са приблизително равни. Онова което една страна печели от търговията е възможността да внася каквото пожелае. Износът въобще не е цел сам по себе си: износът е товар, който страните трябва да носят тъй като доставчиците на вноса им са достатъчно тъпи за да искат да им се плаща.” Тук Кругман на емоционални изблици го е ударил. Колко дълго трябва да чакаме за да излезе търговския баланс на нула? Като погледнем статистиката за България (4) 20 години все внасяме повече отколкото изнасяме. Като погледнем и външния дълг става страшно! Всички се надпреварват да се запасят с долари, но левчетата никой ги не иска, трябва в стока да се разплатим, т.е. – износ!  И не само България е така. Фактически, повечето страни в света са с външен дълг и имат солидна нужда от износ, за да го изплатят. Именно затова се налага да търсят и отглеждат някакви индустрии с които да могат да пробият на международния пазар. Това е била стратегията на развитие на всички развити страни от няколко века насам (5). Това прави и Китай в момента. Така че не всичко, което е вярно за САЩ и развитите страни, е вярно и за по-слабо развитите страни. Човек може да се учуди на твърдения като цитираното по-горе.

Заключение
„Peddling prosperity“ е хубава книга, добре написана и достоверна, доколкото може икономическо четиво да бъде достоверно. Основното което Кругман доказва е, че в едно нещо България не се отличава от САЩ – и в двете страни икономическата политика се определя не от експерти икономисти, а от близки до мозъчните тръстове лица; в САЩ по-малко у нас изцяло. Това би било хубаво, тъй като икономиката по принцип не е наука, а идеологическа дисциплина. Лошото е, че „експертите” от мозъчните тръстове всъщност са много по-идеологизирани и много по-нагло преследват целите на заможната част от населението на планетата. Така че и икономистите и мозъчните тръстове водят до едно и също нещо – плутокрация, първите – по-бавно, вторите – по-бързо.
Книгата представлява интересна разходка из икономическите теории от 60те години насам и икономическите политики, които само привидно произхождат от тях, но всъщност са ненаучни и се развиват и прилагат от хора извън академичната икономическа наука. В тази група попада и трикъл-даун икономиката на Рейгън и Кругман красноречиво показва, че тя е нанесла вреда на американската икономика.
Ако обаче очаквате някакви решения на проблеми, то в тази книга няма да ги намерите.

kihano

1 Paul Krugman, “Peddling prosperity: Economic sense and nonsense in the age of diminished expectations”, W. W. Norton & Co Inc. (1995) ISBN 0-39331292-5
2 Достена Лаверн, „Експертите на прехода: българските think-tanks” и глобалните мрежи за влияние”, Изток-Запад, (2010)
3 Вървим по стъпките на аржентинския крах за истинската история на Аржентина вижте моя коментар в пост номер 11.
4 Википедия: Икономика на България
5 Ha-Joon Chang, „Bad Samaritans: The Myth of Free Trade and the Secret History of Capitalism” Bloomsbury Publishing PLC (2007) Превод на български на първа глава от книгата можете да намерите тук

Адрес на статията
Етикети: ,
Абонамент за известия при нови коментари на тази публикация

Един коментар

  1. Рецензията е много добре фокусирана, интелигентно и научно поднесена, лесно четивна и предизвикваща сериозни размисли.

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*