Можеш ли да победиш системата?

(размисли върху това възможни ли са революционни действия в глобалния свят)

Наскоро гледах филма “Repo men”, ужасяващо преведен на български като „Разпоредителите”. Това е лента, която едва ли ще остане в историята на киното и то въпреки, че в нея участват двама титани на интересните роли като Джъд Лоу (признавам, че този образ просто не знае как да избира филмите си) и Форест Уитакър (ако някога направя топ 10 на великите актьори за всички времена точно Уитакър задължително ще попадне в него). Въпреки всичко обаче филмът има доста интересен финал, който си струва да бъде разказан набързо, въпреки съвсем лекото плагиатство от Филип К. Дик.

Сюжетът започва в бъдещето, когато медицината е напреднала зашеметяващо много. Проблем с трансплантациите вече няма, защото една могъща корпорация вече е в състояние да произведе машинен заместител на всеки орган – от ръка до цяла нервна система. Има уловка, разбира се, органите струват ужасяващо скъпо и заради това могъщата Корпорация ги продава на лизинг. Обаче, ако не можеш да внесеш няколко поредни вноски, на сцената се появяват именно Разпоредителите, които те приклещват натясно и с хирургически инструменти ти отстраняват органа. Ако ти е трансплантирано сърце – край с теб. Или който й да е жизненоважен орган.

При инцидент обаче героят на Джъд Лоу се наранява и се налага трансплантация именно на сърце. Всичко това преобръща психиката му – той вече не може да бъде предишният безмилостен изтръгвач на органи. Ето че се стига до ситуация в която не може да плаща повече сметките за сърцето си и по следите му тръгва неговият най-добър приятел – героят на Форест Уитакър. Сюжетът тече доста типично – екшън сцени, любов, кръв и бойни кадри на забавен каданс. Развръзката – двамата приятели, които се преследват, успяват да се разберат и заедно унищожават завинаги архивът на могъщата корпорация и вече никой не дължи пари и хората са свободни от този терор.

Но…. тук филмът вече става интересен – точно в края се оказва, че половината сюжет всъщност е халюцинация на главния герой. Той е бил победен още в първите битки, присаждат му нова нервна система, която не го вади от комата, но поне му осигурява измислен живот в който той осъществява мечтите си.

Героят живее в съня за сбъднато щастие, но реалността си остава непроменена.

Изводът от филма е смазващ със своята откровеност – можеш да победиш системата, но само насън.

Революцията, дори и индивидуалната, се оказва нещо като красива мечта, която се осъществява единствено като халюцинация. Иначе светът си стои същия – студен, мрачен и беззвезден.

Не искам да коментирам сдухването на цялата американска държава, която не е в състояние да произведе вече по никакъв начин светла визия за бъдещето. Само ще спомена, че когато една империя се отдаде само на песимизъм, тя е обречена да рухне само до няколко десетилетия.

Хората искат да живеят в светлината, а не постоянно да бъдат натиквани в мрака.

Не знам дали внушението е целенасочено, но е адски дразнещо.

То е поредната капка в цялостното идеологическо промиване на мозъците, които се осъществява от над 20 години насам – че промяната вече е невъзможна.

Каквото й да правиш, както и да се бунтуваш, няма начин да промениш нищо. Системата е силна и винаги ще те смазва, заради това си трай. Тези, които мечтаеха краят на историята да бъде осъществен реално не можаха да го постигнат, но адски се постараха да унищожат поне думите и идеите за възможното и неизбежно историческо развитие.

И днес живеем в свят със скопен език. В който думи като революция, бунт, социализъм са с наложено тежко табу. Те искат да вярваме, че промяна вече няма да има.

Ето още няколко примера за целенасоченото смазване на идеята дори и за интелектуална съпротива на света в който живеем, някои чуждестранни, дори нашенски, местни.

Съвсем наскоро един американец Джаред Лофнър стреля в главата на американската конгресменка от Демократическата партия Габриел Гифърдс. Всички американски медии започнаха да въртят само този случай и разбира се има защо. Но американските журналисти като папагали един през друг започнаха да повтарят фразата, че любимите книги на убиеца били „Комунистическия манифест” на Маркс и Енгелс и „Моята борба” на Адолф Хитлер (разбира се „Комунистическия манифест” е сложен на първо място, защото в САЩ и до днес в очите на янкито е много по-голямо престъпление да си комунист, отколкото нацист). И тук внушението е очевидно и дразнещо.

Все едно книгите са направили от него такъв убиец. Точно тези книги. Защо например не казват – „Стрелялият по сенаторката всеки ден е ял сандвичи в „Макдоналдс” или пък е пиел минерална вода от определена марка. Отговорът е прост – защото трябва да се внуши, че има книги, които не бива да бъдат четени и идеи за които не трябва да се разказва. Ето как в американската версия за история на реалността – „Комунистическият манифест” произвежда убийци. Отделен въпрос е дали тази история е вярна, защото един истински фен на Маркс, никога не би отгърнал книга на Хитлер, но това е тема дълга като английски роман от 18 век.

Друг пример. В момента чета книгата на Луи Мадлен „Революцията”, много съвестен, обективен и на места доста критичен исторически разказ за Френската революция. Предговорът на българското издание е написан през 2003 година от проф. Вера Мутафчиева. Този предговор ме шашна. Той е кратък, злобен и гаден. Не срещу Луи Мадлен, а срещу всяка идея за революцията. Професор Мутафчиева от висотата на научния си престол цитира мисълта на Маркс, че революцията е акушерка на историята и веднага злъчно коментира: „Дали не би могло оттук-нататък да раждаме история без акушерки, а?”

Тя разглежда всяка революция като проявление на глобалното историческо зло, въпреки, че нейното отвращение от подобна методология много ясно се конфронтира с финалния извод в краткото й и злобно есе, че българският народ не е в съзвучие с европейската история, защото е страдал малко.

Разбира се, предговорът е писан преди целият български народ да научи, че проф. Мутафчиева от 1969 година е била класически сътрудник (превод: доносник) на 6-то управление на ДС. Ако сме знаели това през 2003 година нямаше да се учудваме на злобата на нейните изводи – ченгетата не понасят революциите. Това е историческа аксиома.

И най-накрая още един пример. Преди време налетях на интервю на един от десните български социолози проф. Георги Фотев, човек с разстроена менталност и с неудържимо желание да дава акъл. Едно негово изречение толкова много ме подразни, че специално си го извадих, за да мога да не го забравя: „Младите имат ангажираност и по-голямо съзнание, че трябва да се оправят в сложния свят. Те са освободени от наивитета на предишните поколения, че няма начин светът да не стане по-добър”.

Нека да преведа – младите са ценни заради това, че вече не желаят светът да стане по-добър. Не виждам как някой би могъл да бъде мотивиран за качествен живот, ако постоянно му се повтаря, че светът ще си стои все лош. Но това е отделен въпрос. Значи вече една групировка от въобразени всезнайковци определя като ценност липсата на желание за промяна на установените реалности. Добре дошли в епохата на глобалния конформизъм!

Това са само няколко фрагмента от тоталната война, която се води срещу идеите за промяна. Тези, които настояват за такава винаги са представяни като някакви маргинали встрани от останалото общество, като неясна маса от лумпени, които не знаят какво точно искат. Там, където има война, има страх.

Защото въпреки масовото промиване на мозъците със средствата на културната и политическа идеология, битката срещу системата не е спирала нито за миг. В миговете в които западните общества трябваше да стоят и да си траят, те изригнаха в огромно недоволство срещу поредният изблик на дясно икономическо талибанство. В миговете в които младите българи не трябваше да искат по-добър свят, те излязоха и поискаха оставката на кабинета, който тръгна на битка с университетите.

Това може би не е революция. Ама кой ги знае как точно изглеждат революциите днес? Времената са различни. Революциите също. Може би са по-малки, но са и много повече.

Истината е друга. Красиво е да си вярваме, че историята може да се развива на спокойни цикли и плавни преходи. Просто това никога досега не се е случвало. Големите промени винаги минават през „акушерката на историята”. Тук Маркс е прав, точно както беше прав, че неконтролираният капитализъм сам създава условията за своето унищожение. Много е иронично да се опиташ да се присмееш от бъдещето на философите от миналото, както е направила опит проф. Мутафчиева, а тези „изкопаеми” от историята да се окажат отново победители.

Днес ние сме първото поколение върху, което се опитаха да приложат новата схема за непроменяемост на света. Да я сложат като примка върху нашите мисли, пориви, цели и идеи. Лабораторният експеримент „Не мислете за промяна на системата, а мислете как да успеете в нея” се пропука много рязко. Защото се опитаха да ни предложат само едно парченце от целият свят вместо да ни го дадат целия.

По време на протестите във Франция имаше студенти, които гордо носеха значки с надпис: „Аз участвам в класовата борба”.

В момента в който разбереш, че битката ти не е нова, а е с корени в историята, че е битка, която всички поколения са водили, защото животът не търпи лабораториите, тогава вече си свободен. Ама наистина свободен.

И можеш да акушираш на историята.



Адрес на статията
Етикети: 

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*