Обсадата на Венецуела

ИДВАНЕТО НА ВЛАСТ във Венецуела на президента Уго Чавес на 2 февруари 1999 г. съвпадна с едно болезнено за САЩ събитие: закриването от ноември 1999 г. на най-важната им военна база в региона, базата „Хауърд“ в Панама, съгласно споразумението „Торихос – Картър“ от 1977 г.

Военните части от „Хауърд“ бяха преместени в Пуерто Рико. Но там едно масово протестно движение принуди Пентагона да се оттегли и да затвори гигантската база „Рузвелт роудс“ и да пренесе военните поделения в Тексас и Флорида, а Генералния щаб на Южното командване (SouthCom [1]) в Маями [2].

Пентагонът избра като заместител четири стратегически места за контрол над региона: Манта в Еквадор, Комалапа в Салвадор и островите Аруба и Кюрасао ( които са холандско владение). Към традиционните, така да се каже, мисии на шпионаж, бяха добавени нови официални функции за тези бази (да следят за превоза на наркотици и да спират нелегалната емиграция към САЩ) и други прикрити – да се борят срещу колумбийските бунтовници, да контролират добива и превоза на петрол и руди, да следят за запасите от вода и за биологичното разнообразие. Но от самото начало главните цели бяха да следят отблизо Венецуела и да провалят нейната Боливарска революция.

След атентатите от 11 септември 2001 г. американският министър на отбраната Доналд Ръмсфелд изработи нова военна доктрина срещу „международния тероризъм“. Промени стратегията за разполагане в чужбина на американските въоръжени сили, основана на огромни бази и многоброен персонал. Реши да замести тези мегабази с много по-голям брой Forward Operating Locations (FOL, изнесени напред оперативни бази) и Cooperative Security Locations (CSL, съвместни постове за сигурност) с ограничен военен контингент, екипиран със свръхмодерни технологии за следене, радари от най-ново поколение, исполински сателитни антени, шпионски самолети (Орион С–130 и Аякс), дрони и т.н.

Резултатът – за кратко време военните инсталации на САЩ в чужбина се умножиха и достигнаха 865 бази от вида FOL и CSL, разположени в 46 страни [3]. Никога в историята на човечеството една свръхсила не е увеличавала толкова много военните си бази по цялата планета.

В Латинска Америка предислоцирането на базите позволи базата в Манта, Еквадор, да участва в проваления опит за преврат на 11 април 2002 г. срещу венецуелския президент Уго Чавес. Оттогава медийна кампания, ръководена от Вашингтон, разпространява лъжлива информация за някакво присъствие във Венецуела на организации като „Хамас“, „Хизбула“ и дори „Ал Кайда“, които разполагали с „тренировъчни лагери на остров Маргарита“ [4].

Под претекст, че се следят тези движения, и като репресия срещу правителството в Каракас, което сложи край на половинвековно военно присъствие на САЩ във Венецуела, Пентагонът поднови през 2005 г. договора с Холандия, като разшири функциите на военните си бази на островите Аруба и Кюрасао, които се намират много близо до венецуелските брегове и където зачестиха напоследък посещенията на американски военни кораби [5].

Това бе наскоро разобличено от президента Чавес: Добре е Европа да знае, че северноамериканската империя въоръжава до зъби островите Аруба и Кюрасао със самолети и военни кораби. Кралство Холандия носи отговорност за това (…) Аз обвинявам Кралство Холандия, член на Европейския съюз, и бих искал да знам какво казва ЕС за това, че подготвя, заедно с империята на янките, агресия срещу Венецуела [6].

През 2006 г. в Каракас се заговори за социализма на ХХI век, роди се Боливарският съюз на Америките (ALBA) и Уго Чавес бе преизбран за президент. Вашингтон реагира, като наложи ембарго върху продажбата на оръжия за Венецуела под претекст, че Каракас не сътрудничи достатъчно във войната срещу тероризма. Самолетите Ф–16 на военновъздушните сили на Венецуела останаха без резервни части. В тази ситуация венецуелските власти подписаха споразумение с Русия за доставка на самолети „Сухой“. Вашингтон вдигна вой, че Венецуела се превъоръжава усилено, като забрави да поясни, че най-високите военни бюджети в Латинска Америка са на Бразилия, Колумбия и Чили. И че Колумбия получава в рамките на план „Колумбия“ военна помощ от САЩ в размер на 630 милиона долара.

Оттук нататък колелото се завъртя. На 1 март 2008 г. части на колумбийската армия, с подкрепа от базата в Манта, нападнаха лагер на Революционните въоръжени сили на Колумбия (ФАРК), разположен на територията на Еквадор. В отговор Кито реши да не подновява споразумението за базата в Манта, което приключва през ноември 2009 г. Месец след това Вашингтон задейства Четвърти флот, който бе преустановил дейността си през 1948 г. , т.е. преди 60 години. Мисията му бе да наблюдава атлантическия бряг на Южна Америка. Месец по-късно в отговор на това южноамериканските държави, събрани в Бразилия, създадоха Съюз на южноамериканските нации (UNASUR), а през март 2009 г. – Южноамерикански съвет за отбрана.

Седмици след това посланикът на САЩ в Богота оповести, че базата в Манта ще бъде преместена в Паланкеро, Колумбия. През юни с подкрепата на американската база в Сото Кано се осъществи държавният преврат в Хондурас срещу президента Мануел Селая, който беше успял да включи страната си в ALBA [7]. През август Пентагонът съобщи, че ще разположи седем нови бази в Колумбия. А през октомври президентът консерватор на Панама Рикардо Мартинели призна, че е предоставил на САЩ четири нови военни бази.

По този начин Венецуела и нейната Боливарска революция са заобиколени от тринадесет американски бази, разположени в Колумбия, Панама, Аруба и Кюрасао, и от самолетоносачите и бойните кораби на Четвърти флот. Изглежда, че президентът Обама е оставил Пентагона с отвързани ръце. Всичко говори за една неизбежна агресия. Ще позволят ли народите едно ново престъпление срещу демокрацията в Латинска Америка?

LE MONDE DIPLOMATIQUE – испанско издание

- Превод от испански Венко Кънев

Бележки под линия

[1] United States Southern Command (SouthCom) ръководи всички военни действия на САЩ в Централна Америка, Карибието и Южна Америка.

[2] John Lindsay-Poland, „US Military Bases in Latin America and the Caribbean“ (Американски военни бази в Латинска Америка и Карибието), Foreign Policy in Focus, Nеw York, август 2004.

[3] Chalmers Johnson, „Ten measures to liquidate the U.S. military bases“ (Десет мерки за ликвидиране на американските военни бази), Asia Times, 4 август 2009, http://www.atimes.com/atimes/Middle…

[4] Martin Arostegui, „From Venezuela, A Counterplot“, Insight Magazine, 3 avril 2003.

[5] Eva Golinger, „Más de 100 buques de guerra de EEUU han „visitado“ Curazao en un año“ (Над 100 американски бойни кораба са „посетили“ Кюрасао за една година), Rebelión, 20 декември 2009.

[6] Discurso en el Encuentro del ALBA con los Movimientos Sociales de Dinamarca (Реч на Срещата на ALBA с датските социални движения), Copenhague, 17 декември 2009.

[7] Вж. статията на Ан Виня „Как да се оправдае един държавен преврат“.

Адрес на статията
Етикети: , ,

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*