Роботронната революция и ценностите

Роботронна революция (за по-кратко ще я означавам с Р.Р.) ще наричам радикалната промяна в начина на произвеждане на блага за задоволяване на нуждите на хората, дължаща се на масовото нахлуване на компютри, роботи и др. във всички сфери на човешката дейност и заместването на човешкия труд с операции на автомати.

От времето, когато Георги Константинов е пишел интензивно по този въпрос, Р.Р. е напреднала значително. Дотолкоз, че според мен можем да наблюдаваме ефекта, упражняван от нея върху ценностната система на големи групи от обществото и по-специално на доминиращата група от хора — тези, които не разчитат на капитала (икономически или политически), за да оцелеят.

Когато ценността изчезне, остава само фетиш

Днес ролята на наемният труд в производството намалява, вследствие автоматизирането на все по-значителна част от процесите в сферата на услугите, индустрията, земеделието, науката и дори изкуствата, включително в „изкуството да се властва над хората“ и в останалите държавни „дела“. Заедно с наемния труд си отива и класатаi, която разчита на него, за да преживее. Формално тя все още е тук – огромната част от хората все още „се трудят“ срещу „заплащане“. Но за да постигнат тези хора подобрение на живота си, за да осъществят революция, те трябва да възприемат себе си като общност с обща цел или поне с общи интереси. Икономическата характеристика на класата е налице – сравнително близко имуществено състояние и ниска социална мобилност. Тя води със себе си обща ценностна система. Тази ценностна система обаче не е „пролетарската“, която познаваме от края на XIX и началото на XX век. В края на XX и началото на XXI век е по-точно да говорим за „консуматорска“ ценностна система. Тази промяна е пряко следствие от промяната на производствените отношения в следствие на Р.Р. Новата ценностна система сама по себе си поставя прегради пред формирането на революционни общности.

Без да претендирам за научност, точност или изчерпателност на изложението, по-долу ще се опитам да убедя читателите, че тези прегради съществуват и че тяхното преодоляване е необходимо условие за създаването на революционна организация, която да предложи безвластническа алтернатива на хората.

Класическото разбиране за ценностите е „комплекси от възприемаеми качества“, които „сформират общност и противопоставят хора“. В случая ни интересуват онези комплески от качества, чието споделяне като ценност от страна на определени хора, би спомогнало за формирането на революционна общност от тези хора.
По отношение на революционната организация изповядването на някакви ценности е ключово за влизането в нея, но практическото им реализиране е ключово за съществуването и функционирането ѝ. Колкото по-голямо разминаване има между изповядването и практикуването на обединителните ценности, толкова по-фиктивна би била организацията.

Най-очебийният комплекс от качества, който търпи промяна, е свързан с умението и желанието за труд. Докато доскороii трудът (в огромната си част чисто физически) е бил основно средство за оцеляване на по-голямата част от хората и основно средство за създаване на добавена стойност, в наши дни той се превръща досадно задължение или дори белег за неспособност за реализиране на „трудовия“ пазар. Не само че не е достатъчно да умееш и да желаеш да се трудиш, за да живееш добре – нещо повече, самото желание за труд и ефективност все по-често се превръща в проблем на работното място.iii Доскоро родителите търсеха за децата си „работна“ или „къщовна“ мома. Имаше приказка за един принц, от когото искали да има занаят, за да го оженят. Умението и дори желанието за труд беше необходимо условие, за оправдаването на съществуването на някого.

Но вече умението да се трудиш не е необходимо (не е дори достатъчно), за да потребяваш. Все по-необходимо е умението да се „правят пари“ или казано по-иначе – да се вземе повече при преразпределянето на създаденото. С растежа на дела на администрацията и услугите в БВП, расте и ролята на умението „да работиш с хората“ – т.е. да обслужваш платците или началниците и да бъдеш безкомпромисен с подчинените или със слугите. Ако се върнем на примера с „брачния партньор“, критерият е той да е „успял“ и „представителен“, но не и да бъде „трудолюбив“ или „работен“. „Ходенето на работа“ разглеждано само по себе си е досадна и мръсна работа, нещо като „ходене до тоалетната“. Съответно и качествата, които способстват тази дейност, са определяни като излишни и дори вредни.

Може би по-любопитно е, че качествата, които улесняват кооперирането и сътрудничеството между хората, също са мишена на подобно отношение. Организирането на производствените процеси и разпределителните функции на произведеното са поети от Пазара. Координирането и регулациите в обществото са приоритет на Държавата. И в двете сфери все повече навлиза автоматизацията и резултатите са все по-добри.iv Доскорошните пролетарии остават извън основните механизми на обществена организация. Всеки опит за намеса в тях среща все по-машинното отношение на ограничената компютърна програма или на бюрократа, служещ за контактен интерфейс между хората и машините.

Колкото по-развито е едно общество в роботронно отношение, толкова по-лесен е животът на бившите пролетарии. Произвежда се достатъчно, за да се задоволят основните им функции по хранене и отделяне. Лоното на корпоративната или държавната бюрокрация, в която се включва все по-голяма част от тях, упражнява удобен контрол над отделните индивиди и насочва животът им, а заедно с него и цялата система, в едно устойчиво русло. Работата на все по-малкото ангажирани в производството е все по-лесна и по-рутинна. Оттам нататък от тях не се очаква нищо повече от функциониране в името на основните жизнени функции и в рамките на държавно-корпоративната система. Отклоненията от тази рамка се санкционират чрез „пазарните механизми“ или (ако се наложи) чрез „полицейските механизми“.

Нищо чудно, че при това положение пред повечето хора въпросът за организацията на личности в името на общ живот не стои на дневен ред. Обикновено подобни опити, когато не са впрегнати в рамките на държавно-корпоративната система, завършват с пълен неуспех.v Опитите сами по себе си обикновено са все по-жалки, защото по правило те се правят от аутсайдери – държавата (без да изключваме корпоративните структури от нея) е единствената разпространена организация и всичко извън нея към днешна дата практически е унищожено или доведено до вегитативно състояние. Организираността като ценност не се изповядва от „работническата“ класа – за нейните членове е излишно напрягане на сили да решават общите си проблеми заедно, след като Държавата и Пазара все пак ще се погрижат за тях. Самото разбиране за организацията като форма на заедност извън държавата е в криза. Хората възприемат опитите за извъндържавни организации като антитеза на държавата. И понеже държавата е единствената позната организация – въпросните организации сами по себе си се превръщат в антитези на организираността във всички нейни измерения.

Друго забележително качество, което постепенно губи ролята си, е образованието. Спорно е доколко образованието само за себе си някога е било широко споделяна ценност, поне у нас. Но образованието, като средство за по-добро позициониране в производствените отношения, винаги е играло съществена роля. Може би звучи куриозно, но и двете поговорки „Книгата хляб не дава.“ и „Учи, мама, за да не работиш!“ разглеждат образованието от този ъгъл. Тези поговорки обаче са с 50 или 100 годишна давност – днес у нас образованието все-повече се отдалечава от производството. Р.Р. от една страна увеличава ролята на висококвалифицираните специалисти в производството, а от друга страна улеснява нискоквалифицирания труд. Високотехнологичните отрасли обаче (с малки изключения) не са представени у нас (и няма да бъдат представени скоро). Затова и хората не приемат специализираното образование като необходимо условие за добро позициониране. Въпреки че студентите у нас са сравнително малкоvi, огромната част от тях „учат“ заради дипломата си, а не с надеждата да употребят самите знания.

Определени комплекси от качества губят своята стойност в очите на хората. За сметка на това други такива комплекси постепенно се утвърждават в новото общество. Отново, без да претендирам за изчерпателност, ще посоча няколко примера.

Класическият проблем на съвременния капиталист не е да създаде продукт, а да намери кой да плати за него. Ролята на обикновения човек като консуматор става все по-съществена, в сравнение с ролята му като производител.viiИ понеже функцията на съвременното общество почти се изчерпва с обезпечаване на икономическите процеси, то разглежда своите членове предимно като потребители – и съответно те самите се осмислят като такива. Този процес усилва определени ценности, които бих нарекъл потребителски. В по-общ план можем да кажем, че умението да „правиш пари“ е частен случай на умението да потребяваш максималноviii. Умението да пазаруваш (евтино, качествено, разумно) е друг частен случай. Кратка разходка сред успешните рекламни лозунги може да демонстрира как стойността на потребителя се измерва със стойността на потребяваното.

Умението да бъдеш самодостатъчен е необходимо условие, за максималното потребяване. Противно на елементарната икономическа логика, цялата постановка, която е разигравана пред купувача, е отрицание на колективното потребяване. Призивите по правило са ориентирани в единствено число. Продуктите са създавани за индивидуална употреба. Дори продуктите, чийто характер предполага колективна употреба – като прахът за пране или футболната топка, се представят като средство за осъществяване на личните амбиции. Ако продуктът предполага колективизъм (например автомобил), той се ограничава в рамките на семейството и строго разпределените роли в него.

Не може да се обвини РР като единствена причина за тази тенденция. Тя обаче е онова, което създава условия за нейното засилване. Все по-рядко се икономиката налага коопериране на хората за удовлетворяване на първостепенните им нужди.ix От друга страна колективното потребление пречи на максималното потребяване. Резултатът е общество от хора, които се чувстват най-сигурни, когато не се съобразяват с никого.

Независимостта се превръща във все по-изповядвана ценност. От една страна РР обуславя икономическата независимост като позволява на държавите сравнително евтино да обезпечат физическото оцеляване на хората. От друга страна всяка привързаност към съществуване, което не е подчинено на капиталистическия начин на производство, бива наказана от икономическата система. Поради това хората по-скоро изживяват себе си като независими рационални агенти, отколкото като същества изначално съществуващи в сложни психологически и икономически отношения.

Бих обобщил това явление — отслабването на едно множество ценности и утвърждаването на друго — като криза на съзидателността. Умението да твориш, усилията да създаваш нещо, което в същността си е полезно за хората… не е актуално. Много може да се пише по този въпрос. Може да се каже например, че повечето така наречени творци създават неща, предимно за да бъдат полезни… на себе си. Може да се анализира разбирането за съзидателността при разните „аристократи“x и да се сравни с разбирането на „посредствените“. Но според мен на този етап не си струва да задълбавам в прецизиране на понятията и изводите — по-важно е да предложим един, макар и повърхностен отговор на въпроса за бъдещето на обществото и ролята на анархистите в изграждането му.

Както отбелязва Константинов, РР бавно, но сигурно, води към „модерно подобие на робовладелската Римска Империя“xi. В тази „империя“ болшинството от хората ще живеят от подаянията на държавата, а болшинството от останалите ще работят като укротителите на първите. Малкото „аристократи“, докопали се до стабилно място в управлението ще използват обществото за свой интерес — като средство за забавление, като оръжие в борбата помежду си… и като банка за генетичен материал за захранване на управляващата класа.

Може би това е твърде опростена версия на бъдещето, но в основните си характеристики тя се повтаря откакто съществува държавата. Нещо повече, тя отговаря на ценностите, които масово се изповядват в момента. С усложняването на производството ще дойде момент, в който всичките „плебеи“ няма да могат да обезпечат собствения си хляб, в случай че „патрициите“ решат да им го отнемат. Поради стремежа към самодостатъчност отделните хора ще стават все по-податливи на опитите да ги изправят срещу ближните им с помощта на елементарни материални придобивки. Може би, когато трудът стане напълно излишен за мнозинството от хората и капиталистическите отношения се превърнат в откровена форма на власт, това ще тласне ценностната система на „плебеите“ в нова посока. Но това бъдеще все още е твърде далеч.

Никой не очаква движението към такова общество да бъде праволинейно. Докато се стигне до сравнително стабилно състояние в системата ще настъпват кризи — войни, бунтове, размествания сред властниците. Отдавна изследван е фактът, че в хаотичните системи сравнително слабо влияние на някакъв фактор по време на такава криза може да измени очакваното бъдеще в съвсем различна посока. И понеже обществото като институции, като установени социални и икономически отношения, е плод на поведението на хората, а тяхното поведение е пряко следствие от ценностната им система, аз твърдя, че това влияние трябва да бъде упражнено върху ценностната система на хората. Ролята на анархистите не е просто да пропагандират и да практикуват отричането на властта. Почвата на всяко социално учение, на всяка (написана на хартия или подкрепена с щикове) институция е ценностната система на хората. И с изчезването на „съзидателността“ като ценност, с изгубването на желанието и самоувереността за творчество у хората, ние губим почвата под краката си.

Утвърждаването на нова ценностна система (безспорно, едва у малцина от малцината, до които нашите действия достигат), е много по-трудна задача, от преразказването на анархистки легенди и плюенето срещу властта. Не е толкова подходяща за начесване на егото, колкото преследването с властите. Но изглежда, че това е предизвикателството, пред което е изправен анархизма на този етап. В годините на разцвета на анархизма почвата за солидарни действия е била подготвена от нетърпимото битие на беднячеството и личното достойнство, което му е останало; от практиките на сдружения извън държавата и ясното съзнание, че благата се създават колективно. Днес битието е сравнително по-търпимо, а достойството е сравнително по-малко; сдружения извън държавата почти няма, а благата се създават все по-далеч от хората. Затова и думите ни потъват в блатото или по-лошо — връщат се при нас окаляни до неузнаваемост. Ако искаме да сеем на плодородна почва, трябва да пресушим поне малка част от блатото.

Не мисля, че започваме от нулата, нито пък, че вървим срещу течението. Все още процесът на „лумпенизиране“ на ценностите не е приключил, освен това някои от промените могат да имат положителен ефект, стига да съумеем да го използваме. Например заедно с отмирането на образованието като ценност отмира и стойността на държавните образователни институции в очите на хората. Това отваря място за по-съдържателни и по-свободни форми на образование. Желанието за икономическа независимост често се изправя срещу вездесъщия бирник на държавата и поставя въпроса за други организации и институции, които да задоволяват обществените нужди. Наше задължение и единствена переспектива е да подплатим тези тенденции с практики, в които се демонстрират и изграждат нужните ни ценности. Когато държавното образование вони — да създаваме образователни кръжоци. Когато някой издъхва в държавната икономика, да му предложим (може би бедна, но пък сигурна) алтернатива.

Не предлагам нищо ново — подобни практики (с пропагандна или с практична цел) са реализирани откак съществуват анархисти. Но в България, в този момент, сред анархистите, такива практики липсват. Причината не е в липсата на идеи — няма нужда да откриваме топлата вода. Причината, сигурен съм, не е и в липсата на мераци — призивите за действие са гърмят от всички страни. Остава да заключим, че причината е в липсата на качествоxii. Едно е да приказваш за комунизъм, да живееш с „барутни помисли“, съвсем друго е да практикуваш подобен живот заедно с други като теб. За да минем от думи към дела, трябва преди да приказваме, да опитаме да свършим нещо на практика. Тогава не само ще говорим за революция, а ще я живеем.

iКато казвам класа имам предвид относително статична група хора, чиято най-значима обща характеристика е имущественото състояние. Според принципа „битието определя съзнанието“, то води след себе си други общи характеристики като ценностна система, социално поведение и др.

iiДоскоро значи допреди няколко десетилетия… плюс-минус още няколко десетилерия в зависимост от конкретния случай

iiiТова има нужда от доказване… за тези читатели, които не го знаят от личен опит.

ivАко ги мерим с мерките на онези, които „работят“ като мениджъри или политици.

vТук можем да включим както стотиците непарламентарни и немутренски партии, създадени в България, така и всички кръжоци, клубове и др., които умират в зародиш, ако не са подкрепени от държавата.

viПо дял ученици и студенти в общото население, България заема последно място в Европа с 15.4% при 19% средно за ЕС. Средната продължителност на образованието в България е 15.6 години, също сред най-ниските в Европа.

viiЗа това може да се съди както по вътрешната логика на роботизиращата се икономика, така и по различните статистически показатели – растящият дял на услугите и конкретно на рекламата в икономиката.

viiiНе че потребяването е нещо вредно, сакън! Вредно е превръщането му в средство за позициониране в обществото и оттам – в начин за самодоказване и себеизразяване.

ixЕйбрахам Маслоу подрежда потребностите в пирамида: физиологични нужди, сигурност, принадлежност и др. РР създава условия за индивидуално задоволяване на физиологичните нужди по простата причина, че човечеството за пръв път произвежда повече, отколкото може да изяде. За сметка на това обаче капиталистическият характер на обществото вкарва всякакви опити за колективизиране на битието (и оттам за реална групова отговорност) в противоречие с потребността от сигурност (много по-лесно е един човек да се промъкне между капките, отколкото цяла група). Затова и нуждата от принадлежност (към някаква общност) трудно намира основа, на която да се задоволи.

xПо Ницше. Първото, което ми дойде наум беше „Атлас“-и по Айн Ранд. Изобщо имам предвид хората, които дотолкоз добре си живеят на гърба на останалите, че им се струва, че светът съществува в тяхна чест.

xiРазбира се, приемам евентуалното настъпване на обстоятелства, които биха могли да спрат, забавят или ограничат развитието на РР — такива са евентуална криза на енергийните ресурси, достигане на предел в приложимостта на изчислителните машини, ядрена война, екологична катастрофа и др. Но тяхното разглеждане е тема на други публикации. Засега ще отбележа само, че не виждам сериозни признаци за скорошно настъпване на такива обстоятелства.

xiiКакто от всяко дърво свирка не става, така и от всеки човек не става анархокомунист за пример. Моите наблюдения са, че много хора, които иначе с готовност наричат себе си анархокомунисти, лесно обещават, трудно изпълняват, обичат чистите сметки и задружните компании, но не обичат да смятат задружно. Извън това чисто личностните качества понякога пречат на общите практики. Влиянието на РР върху самото анархокомунистическо движение не е по-слабо, отколкото върху хората извън него. Но когато си лепнеш етикет „анархист“, това носи задължения за конкретно поведение — ако те противоречат на ценностите ти, по-добре си смени етикета.

Абонамент за известия при нови коментари на тази публикация

Един коментар

  1. Davam link kym mnogo iaka kniga po tema ta za razvitie na razuma

    http:\\sfera.zonebg.com\knigi.htm

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*