Самоличността на Бор

Точно преди 14 години България преживяваше най-тежката криза в новата си история. Левът се обезценяваше с по стотачка на ден, от магазините изчезна почти всичко – хляб, цигари, месо. Което го имаше, струваше хиляди – бутилка “Кока кола” от литър например се продаваше за 900 лева. На 10 януари 1997 година обезумелите от страх какво има да става хора обсадиха парламента, вечерта полицията би протестиращите, включително беше разбита главата на бившия министър-председател Филип Димитров.

На теория това беше златно време за вестниците: харчеха се като топъл хляб, който впрочем го нямаше. На практика огромните тиражи не носеха никаква печалба, а, напротив, водеха до огромни загуби. Причината беше, че цената на един вестник беше 30 лева, около 1 цент.

“24 часа”, който тогава беше водещият вестник, точно по това време се продаде на ВАЦ, последва го и “Труд” и двата вестника поддържаха дъмпингови цени с откритата цел да бъде убита конкуренцията. Което и стана. Кризата свърши, а след нея ВАЦ с двата си вестника установи фактически монопол на вестникарския и рекламния пазар.

Въпреки уверенията, че ще наложи добрите практики, ВАЦ изкриви неимоверно пазара. Особеностите на наложения от немците модел, който се изразяваше в това, че вестниците получиха възможност да следват собствена политика, превърнаха “Труд” и 24 часа” в откровени политически играчи, не толкова в медии. С важното уточнение, че извличаха облагите от политическото влияние, без да носят каквато и да била отговорност.

ВАЦ прибираше парите от рекламата и продажбите, но истинското злато, голямата печалба беше точно в редакционната политика. Главните редактори се превърнаха в политически фактори и осребряваха влиянието, което вестниците имаха.

Зад парите се играеха мръсни игри, обикновено маскирани като независима журналистика. “По-мощни от танковете плюс хеликоптерите на бронираната вражеска техника бяха свободните медии. Отбранявали се яростно повече от година срещу канонадата на мрачно посинялата власт, те изведнъж поеха в атака”, пише един от флагманите на тази т.нар. сериозна журналистика главният редактор на “Труд” Тошо Тошев.

Тошев, който е професионален апаратчик, започнал кариерата си в отдел “Пропаганда”на Градския комитет на БКП в София, през 1990 година стана главен редактор на “Труд” и така 20 години. През тези 20 години агент Бор, както е името му в регистрите на Държавна сигурност, създаде стотици себеподобни, а вестникът му произведе ченгеджийницата и интриганството в еталон.

Краят на тази история дойде на 10 януари 2011 година, когато новите собственици на “Вестникарска група България” пенсионираха Тошев. Направиха го вицепрезидент на току-що създадения издателски борд, което вероятно е елегантна стъпка към окончателното му избутване от играта.

Без значение дали ще бъде щадено самочувствието на агент Бор, е ясно едно: в дългосрочен план той загуби битката, понеже вестник “Труд”, ако и да се самовеличае като най-големия в България (което вече не е така), не успя да прекрачи в модерността. Тиражите са сринати, доверието на читателите , доколкото все още ги има, продължава да пада.

И основната причина е в самоличността на Бор, в начина му на мислене. Той вярваше и вярва, че читателите съществуват, за да бъдат манипулирани, обработвани; и че за тази високоотговорна задача трябва щедро да се плаща.

Което и правеше, 20 години. Сега си отива, а тези, които идват след него, ще трябва да се опитат да променят нещата, да правят вестници, които уважават хората.

Няма да е лесно.

Адрес на статията
Етикети: , , ,

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*