А сега накъде, Египет?

Интервю на Фарук Сулехрия с арабския учен и антиглобалист Жилбер Ашкар

Мислите ли, че обещанието на Мубарак от 1 февруари да не оспорва следващите избори представлява победа за движението или беше просто номер да залъже масите преди ожесточеното нападение на следващия ден от поддръжниците на Мубарак срещу демонстрантите на площад Тахрир?
Египетското народно въстание срещу режима достигна своята първа кулминация на 1 февруари, което принуди Мубарак да обяви същата вечер някои отстъпки. Това беше признание за силата на народния протест и ясно отстъпление от страна на самодържеца, което дойде заедно с обявената готовност от страна на правителството да преговаря с опозицията. Отстъпките наистина бяха сериозни за такъв авторитарен режим и свидетелстваха за мащабите на народната мобилизация. Мубарак дори обеща да ускори съдебните дела срещу измамите, извършени на предишните парламентарни избори.
Той обаче даде ясно да се разбере, че не е склонен на нищо повече. С твърдата подкрепа на армията той се опитваше да успокои масовото движение, а също така и Западните сили, които настояваха да реформира политическата система. С изключение на оставката, той удовлетвори някои от основните искания, които египетското протестно движение първоначално формулира в началото на своята борба на 25 януари. Движението обаче се радикализира след този ден до точка, в която нищо друго освен оставка на Мубарак нямаше да го задоволи, а мнозина в движението дори настояваха той да бъде изправен на съд.
Нещо повече – всички основни институции на режима са вече отхвърлени от движението като нелегитимни – както изпълнителната, така и законодателната власт, т. е. парламентът. В резултат на това част от опозицията настоява председателят на конституционния съд да бъде назначен за изпълняващ длъжността президент, който да организира избора на учредително събрание. Други искат дори национален комитет на опозиционните сили, който да контролира предаването на властта. Разбира се, тези искания представляват радикална демократична перспектива. За да се наложи такава цялостна промяна, масовото движение трябва да прекърши или да дестабилизира гръбнака на режима, тоест египетската армия.
Искате да кажете, че египетската армия подкрепя Мубарак?
Египет – дори в по-голяма степен от подобни страни като Пакистан или Турция – е по същество военна диктатура с цивилна фасада, която също е пълна с хора, дошли от армията. Проблемът е, че голяма част от египетската опозиция, като се започне от „Мюсюлманско братство“, насажда илюзиите за армията и нейната прокламирана „неутралност“, ако не и „доброжелателност“. Те представят армията като честен посредник, а истината е, че армията като институция изобщо не е „неутрална“. Ако тя не е използвана още да смаже движението, то е само защото Мубарак и генералният щаб не считат за необходимо да прибягнат до такъв ход, вероятно защото се опасяват, че войниците няма да бъдат склонни да извършват погроми. Затова режимът прибягва вместо това до дирижирани контрадемонстрации и нападения на биячи срещу протестното движение. Режимът се опита да режисира някакво подобие на граждански конфликт, да представи Египет като разкъсан между два лагера, с което да обоснове намесата на армията като „арбитър“.
Ако режимът беше успял да мобилизира значително контрадвижение и да провокира по-сериозни сблъсъци, армията можеше да се намеси, да каже: „Играта свърши, всички по къщите“, като обещае да изпълни ангажиментите на Мубарак. Подобно на много други наблюдатели, аз се опасявах през последните два дни, че този тактически ход може да успее да отслаби протестното движение, но огромната мобилизация на „деня на заминаването“ е окуражителна. Армията ще трябва да направи повече и по-значителни отстъпки пред народното въстание.
Когато говорите за опозиция, кои сили включва тя? Разбира се, ние слушаме за „Мюсюлманско братство“ и Ел Барадей. Има ли и други участници като леви сили например, профсъюзи и пр.?
Египетската опозиция включва огромно множество от сили. Има партии като Уафд, които са легални и представляват нещо като либерална опозиция. След това идва „сивата зона“, заета от „Мюсюлманско братство“. То няма легален статут, но е толерирано от режима. Цялата му структура е явна, то не е извън закона. „Мюсюлманско братство“ определено е най-голямата сила в опозицията и то с огромна преднина пред останалите. Когато режимът на Мубарак под натиск от САЩ предостави известна свобода на опозицията на парламентарните избори през 2005 г., „Мюсюлманско братство“ – със своите явили се като „независими“ кандидати – успя да вземе 88 депутатски места – т. е. 20%, въпреки всички пречки. На последните избори през ноември и декември, след като режимът на Мубарак реши да затвори вратичките, които беше отворил през 2005 г., „Мюсюлманско братство“ почти изчезна от парламента и изгуби всичките си места освен едно.
От силите вляво най-голяма е партията Тагаму, която се радва на легален статут и има петима депутати. Те изповядват идейното наследство на Насър. Комунистите заемат видно място в нейните редици. По принцип е реформистка лява партия, която не се счита за заплаха за режима. Напротив, няколко пъти се оказа доста услужлива към него. В Египет има някои левичарски насъристки и радикални леви групи – малки, но жизнени и много активно участващи в масовото движение.
Следват движенията на „гражданското общество“ като Кефая – коалиция от активисти на различни опозиционни сили, възникнали в солидарност с Втората палестинска Интифада през 2000 г. Тя по-късно се обяви против агресията срещу Ирак и след това се прочу като демократично движение с кампанията срещу режима на Мубарак. От 2006 до 2009 г. в Египет се разгърна вълна от работнически акции, включително няколко впечатляващо масови стачки. В Египет няма независими профсъюзи с едно или две съвсем нови изключения, родени в резултат на социалната радикализация. Голямата част от работническата класа не се радва на автономно представителство и организация. Опит за обявяване на обща стачка на 6 април 2008 г. в солидарност с работниците доведе до създаването на младежкото движение „6 април“. Сдружения като него и Кефая са кампанийно-ориентирани групи, а не политически партии и включват хора с различна политическа обвързаност, както и необвързани активисти.
Когато Мохамед Ел Барадей се завърна в Египет през 2009 г. след третия си мандат като ръководител на Международната агенция за атомна енергия, с нараснал авторитет след Нобеловата награда за мир през 2005 г., около него се събра либерално-лява коалиция, а „Мюсюлманско братство“ зае хладна, сдържана позиция. Мнозина от опозицията видяха в лицето на Ел Барадей силен кандидат с международен авторитет и връзки, съответно убедителен съперник в евентуална президентска надпревара срещу Мубарак или неговия син. Така Ел Барадей стана обединяваща фигура за голяма част от опозицията, която прегрупира както политическите сили, така и отделните личности. Те формираха Националната асоциация за промяна.
Цялото това множество от сили участва до голяма степен в сегашното въстание. Огромното мнозинство от хората на улицата обаче не е обвързано политически. Това е могъщо отприщване на негодуванието от живота в един деспотичен режим, подхранвано от влошаващите се икономически условия при рязко увеличаване на цените на стоки от първа необходимост като храна, гориво и електричество, при потресаваща безработица. Такова е положението не само в Египет, но и в голяма част от региона и затова пожарът на бунта, започнал в Тунис, се разпростря толкова бързо в много арабски страни.
Ел Барадей наистина ли е популярен, или е нещо като Мир-Хусейн Мусави на египетското движение – опитва се да смени някои фигури, като запази режима?
Първо, не съм съгласен с такава характеристика за Мусави. Наистина, Мир-Хусейн Мусави не искаше да „смени режима“, ако под това разбираме социална революция. Но в Иран определено имаше сблъсък между авторитарните сили в обществото, водени от тайната полиция Пасдаран и представлявани от Ахмадинеджад, и останалите, обединени около либералната реформистка перспектива, представлявана от Мусави. Това беше наистина сблъсък за вида на „режима“ в смисъла на модела на политическо управление.
Мохамед Ел Барадей е истински либерал, който иска неговата страна да премине от сегашната диктатура към либерален демократичен режим, със свободни избори и политически свободи. Ако такова голямо множество политически сили е готово да си сътрудничи с него, то е, защото виждат в него най-убедителната либерална алтернатива на съществуващия режим – човек, който няма свой организиран електорат и следователно е подходящ като символ на една демократична промяна.
Ако се върнем към вашата аналогия, той не може да се сравни с Мусави, който е член на иранския режим, един от водачите на Ислямската революция от 1979 г. Мусави има свои последователи в Иран, преди да се изяви като водач на масовото протестно движение през 2009 г. В Египет Ел Барадей не може да играе – и не претендира да играе – подобна роля. Той е подкрепян от голямо множество сили, но нито една от тях не го счита за свой водач.
Първоначалното сдържано отношение на „Мюсюлманско братство“ към Ел Барадей се дължи отчасти на факта, че той няма религиозен уклон и е твърде светски тип за техните вкусове. Освен това „Мюсюлманско братство“ през годините изгради двусмислени взаимоотношения с режима. Ако те бяха подкрепили напълно Ел Барадей, щяха да си стеснят полето за преговори с режима на Мубарак, с когото от дълги години се пазарят. Режимът им предостави голяма част от социокултурната сфера, един от примерите за което е нарастващата ислямска цензура в културата. Това беше най-лесният начин за режима да укроти Братството. В резултат на това Египет изгуби голяма част от светския си облик, постигнат при Гамал Абдел Насър през 50-те и 60-те години на миналия век.
Целта на „Мюсюлманско братство“ е да осигури демократична промяна, която ще му даде възможност да участва в свободни избори – парламентарни и президентски. Моделът, който те искат да възпроизведат в Египет, е този на Турция, където процесът на демократизация се контролира от военните, а армията остава основен стълб на политическата система. В Турция обаче този процес отвори пространство, което позволи на АКП, ислямска консервативна партия, да печели избори. Те не се стремят да премахнат държавата, поради което ухажват военните и избягват всякакви жестове, които биха настроили армията срещу тях. Те следват стратегия на постепенно завземане на властта – не са радикали.
Западните медии намекват, че едно демократизиране на Близкия Изток ще доведе на власт ислямските фундаменталисти. Видяхме триумфалното завръщане на Рашид Ал-Гануши в Тунис след дългогодишно изгнание. „Мюсюлманско братство“ вероятно ще спечели едни свободни избори в Египет. Как ще коментирате това?
Аз бих обърнал въпроса. Бих казал, че именно липсата на демокрация доведе до това религиозните фундаменталистки сили да заемат такъв широк периметър. Репресиите и липсата на политически свободи значително намалиха възможностите на левите, работническите и феминистките движения да се развият в една среда на все по-голяма социална несправедливост и икономически упадък. В такива условия най-лесният начин за изразяване на масов протест се оказва онзи, който използва най-достъпните и най-открити канали. Така в опозицията взеха връх силите, изповядващи религиозни идеологии и програми.
Ние се стремим към общество, в което такива сили могат да защитават своите възгледи, но в открита и демократична идеологическа конкуренция между всички политически течения. За да могат да се върнат обществата в Близкия Изток на пътя на светския политически живот, към критичното народно недоверие към политическото експлоатиране на религията, което преобладаваше през 50-те и 60-те години на 20-ти век, те трябва да получат онова политическо образование, което може да се постигне само с дългосрочно упражняване на демокрация.
Наред с всичко това, ролята на религиозните партии е различна в различните страни. Вярно е, че Рашид Ал-Гануши беше посрещнат от няколко хиляди души при пристигането си на летището в Тунис. Но неговото движение Нахда има много по-слабо влияние в Тунис, отколкото „Мюсюлманско братство“ в Египет. Разбира се, това отчасти се дължи на факта, че Нахда пострада от сурови репресии през 90-те години на миналия век, но също така се дължи и на това, че туниското общество е по-малко податливо от египетското на религиозни фундаменталистки идеи поради по-силното Западно влияние и по-високото образование, както и поради историята на страната.
Няма съмнение обаче, че ислямските партии станаха основните сили в опозицията на досегашните режими в целия регион. Ще бъде необходим продължителен демократичен процес, за да се промени посоката на вятъра от преобладаващата вече повече от три десетилетия. Алтернативата е алжирският сценарий, при който изборният процес беше блокиран от армията с военен преврат през 1992 г., което доведе до опустошителна гражданска война, чиято цена Алжир все още плаща.
Поразителният изблик на демократични стремежи сред арабските народи през последните седмици наистина е окуражителен. Нито в Тунис, нито в Египет или някъде другаде народните протести не бяха плод на религиозни програми и дори не бяха водени основно от религиозни сили. Това са демократични движения, проявяващи силно желание за демокрация. Проучванията на общественото мнение вече дълги години показват, че демокрацията като ценност заема много високо място в страните от Близкия Изток, противно на традиционните „ориенталски“ предразсъдъци за културната „несъвместимост“ на мюсюлманските страни с демокрацията. Сегашните събития доказват за пореден път, че всяко едно население, лишено от свобода, накрая ще се вдигне на борба за демокрация, независимо към коя „културна сфера“ принадлежи.
Независимо кой ще се кандидатира и ще спечели бъдещите свободни избори в Близкия Изток, срещу себе си ще има едно общество, в което жаждата за демокрация наистина е станала много силна. Ще бъде доста трудно за всяка една партия – независимо от нейната програма – да злоупотреби с тези стремежи. Не казвам, че е невъзможно, но една от съществените последици от сегашните събития е, че народните стремежи към демокрация получиха мощен тласък. Те създават идеалните условия за левицата да се възстанови като алтернатива.
4 февруари 2011 г.

Адрес на статията
Етикети: ,

За Свободна Мисъл

Вестникът е официалният печатен орган на Федерация на Анархистите в България
Абонамент за известия при нови коментари на тази публикация

Един коментар

  1. накъде ли …..към глад, мизерия и велик американски демократизъм…хахахаха!!!

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*