ЕДИН ОТ НАЙ-СМЕЛИТЕ АНАРХИСТИ В БЪЛГАРИЯ

115 години от рождението на Георги Шейтанов

Все още малко се говори и пише за анархизма и анархистите в България. А в края на ХІХ и началото на ХХ век тяхното движение е имало много последователи у нас. От историята знаем, че има обособени два центъра на анархизма у нас – гр. Ямбол, център на теоретиците на движението, и градовете Дебелец и Килифарево, Търновско – на практиците на анархизма.

Пишейки доктората си върху романа „Иван Кондарев“ от Емилиян Станев, направих обстойно проучване на това движение в Търновския регион. Защото за физически прототип на героя Иван Кондарев е използван анархиста Петър Мазнев от гр. Дебелец, Търновско. Образи на анархисти има в романа, а Колю Рачиков, чийто прототип е самият Емилиян Станев, също се увлича от анархизма.

Трябва да отбележим, че архивите не са особено благоразположени към анархизма и анархистите. Срещах се с живи техни наследници, които все още се страхуват да говорят за близките си, а когато го правят – не желаят да се цитират имената им.

Тук представям това, което успях да реконструирам за Г. Шейтанов1.

Георги Шейтанов – изключително интересна фигура на анархист интелектуалец. Роден на 14.ІІ.1896 г. в гр. Ямбол. Любознателен в училище, ползва спокойно руски и френски езици. Възхищава се от руските народоволци – Желябов, София Перовска, Нeчаев, от Ботев и Левски. От 1911-1913 г. е във връзка с анархистите и тесните социалисти. Голямо влияние му оказва Руската революция от 1905 г. Ходи на училище с черна пелерина, така се явява и на публични събрания, увлича се сериозно по анархизма. Дребен на ръст, с високо, изпъкнало чело. Очите му са тъмни и проницателни, говори тихо, леко прегракнало, гласът му звучи издълбоко. В спорове е винаги победител, защото ползва много факти от литературата, философията, историята, живота. В същността си е литератор, склонен към революционни актове. Ненавижда войната, през пролетта на 1913 г. запалва сградата на съда в гр. Ямбол, за да изгорят доказателствата срещу негови другари. Изключен е от гимназията и в продължение на 12 години е нелегален. Пътува много и на 1.ХІІ.1913 г. се обажда с писмо на майка си от Александрия – Египет. През 1914 г. се завръща в България и започва да публикува статии във в. „Работническа мисъл“.

Въодушевяват го шумните за времето си руски терористи и героизма на солунските атентатори. Чрез един от най-старите анархисти у нас – Върбан Килифарски – се запознава с единствения жив атентатор Павел Шатев. Той му разкрива борбите за освобождение на Македония. Започва да организира събрания и да говори на тях.

През 1915 г. е принуден да напусне България и да избяга във Франция. Установява се в Париж. Препитава се с нискоквалифициран труд, а вечер е в компанията на руски революционери и френски интелектуалци. Усилено чете литература на френски език, вдъхновява се от речите на Жан Жорес, от революционните действия на анархистите Боно и Чорние, от които цял Париж кънти.

През ноември 1916 г. се завръща в България да води борба срещу Първата световна война. Той е против милитаризма, против плановете на Фердинанд и В. Радославов. Заловен е от полицията в престрелка и попада в Софийския централен затвор. През 1917 г. успява да организира бунт и да избяга.

Става нелегален и решава да замине за Русия. Минава Дунава с рибарска лодка през първия фронт, достига до белогвардейските части, пристига в Москва в началото на 1918 г. Взема участие в революцията, запознава се с Карл Радек и сътрудничи на вестник „Всемирная революция“, където публикува 4 статии: „Към българите в Русия“, „Сега или никога“, „Портрет“, „Ирония и трагизъм“.

В началото на октомври 1918 г. тръгва за България, за да вземе участие във Войнишкото въстание и след много перипетии пристига в края на октомври. През същия месец излиза с апел към анархистите, синдикалистите и социалистите за единство предвид идващата и у нас революция. Обикаля много градове и села: София, Ямбол, Сливен, Хасково, Разград, Русе, Пазарджик, Кюстендил, Килифарево, Дебелец, Лясковец, Бели Мел, Енина, Крива круша, Пловдив, Севлиево, Дряновски манастир, Габрово, Горна Оряховица. Говори тихо, сипкаво, гладко. Избира късните часове и лунната светлина. Прави впечатление с високата си култура, съвършенство, съсредоточеност и крайно пестеливи жестове. В края винаги обобщава и завършва така, както е започнал. Верни негови другари и спътници са Тинко Симов, Желю Грозев (Харманли), Георги Попов (Килифарево), Петър Мазнев (Дебелец), Димитър Цонев-Кьосето (Косарка).

Участник е в Транспортната стачка от 1919 г., разпространява брошури и книги от библиотеките: „Комуна“ (Бургас), „Свободно възпитание“ (Търново) и „Освобождение“ (Разград).

Участва в Първата национална анархистическа конференция, проведена на 15 юни 1919 г. в София, в сбирката на анархистите от Търновския и Дряновски район, състояла се в Дряновския манастир през юли 1920 г. В края на юли 1920 г. е заловен и закаран в Сливенския затвор. Поставен е на специален режим. Но и там успява да организира едно класическо по замисъла си бягство, което след 2 месеца е изпълнено успешно. През октомври 1920 г. участва в Конференцията на анархистите в България. Ревностен разпространител на брошури и книги от библиотеките „Хляб и свобода“ и „Анархия“.

Шейтанов е един от най-пламенните борци срещу милитаризма и шовинизма. Удря с талантливото си перо и пистолета по еснафите и дребните душици, печата статии във вестниците: „Работническа мисъл“, „Анархист“, „Комуна“ и др. Статиите му са написани вълнуващо, изпълнени с цитати от Достоевски, Толстой, Кропоткин, Бакунин, Плеханов, Прудон, Чернишевски, Лавров, Жан Жорес, Елизе Реклю, Щирнер, Е. Малатеста, Х. Лагарден, Франциско Ферер и др.

Чест гост е в Килифарево и Дебелец. Негови верни другари са Георги Попов, братя Бълхови, Станчо Парасков, Никола Пенев, Пенчо Тодоров, Димитър Лефтеров, Димитър Тодоров (Вълка), Дончо Паунов, Георги Бонев, Кръстю поп Кръстев.

През есента на 1920 г. в местността „Боруна“ в гр. Търново след предателство са заловени Петър Мазнев (Даскала) и Димитър Цонев (Кьосето). Ранени и пребити, те са закарани в арестантското отделение на болницата на д-р Жаков. Димитър Левтеров и Недю Райков внасят пистолет на Мазнев. Той ранява постовия и успява да избяга. Чупи си крака и е принуден да се предаде. Откаран е в Търновския затвор, а после с Димитър Цонев са преместени в Шуменския затвор. През 1921 г. Димитър Цонев успява да избяга и заедно с Г. Шейтанов, Желю Грозев, Тинко Симов, Христо Дечев Кисьов (Парламента), Димитър Левтеров, Величко Георгиев и Пенчо Тодоров организират освобождаването на Мазнев. Това става по пътя от гарата към града, когато докарват Мазнев като свидетел по дело от Шумен през юни 1921 г. По време на тази акция Шейтанов проявява голяма смелост.

По това време анархизмът в България е в настъпление. Анархистите правят опит да проникнат сред работниците. Започва създаването на анархистически синдикат. Шейтанов създава такъв синдикат сред кожаро-обущарите в Ямбол.

В началото на юли 1922 г. на връх Бузлуджа е проведен излет на анархистите в България. След него в Казанлък се свиква събрание, на което говорят Върбан Килифарски и Георги Шейтанов.

На 17.ІХ.1922 г. в Търново е свикан събор от Блока. Г. Шейтанов и анархистите от Дебелец, Килифарево и Соколово участват в акциите против събора и той се проваля. Заловени са около 20 анархисти, но Шейтанов не е сред тях.

През 1922 г. заболява от туберкулоза Петър Мазнев от Дебелец. Шейтанов съдейства за лечението му в санаториума на д-р Краиселски край София и осигурява от редактора на в. „Работническа мисъл“ Сапунджиев 3000 лв. Не ни е известно дали Шейтанов е посещавал в санаториума в Княжево П. Мазнев, настанен под името Райко Райков от с. Райковци, Търновско. Мазнев умира на 19 юли 1922 г. На 20 юли с.г. пристига в Дебелец Георги Шейтанов и написва прочувствения некролог за Мазнев, отпечатан на следващия ден в печатница „Отец Паисий“ в Търново. На самото погребение, приличащо на демонстрация, говори Георги Шейтанов.

Г. Шейтанов развива активна дейност по време на Референдума за даване под съд на виновниците в двете национални катастрофи на 19.ХІ.1922 г. Цялата Федерация на анархистите не признава резултатите от него и членовете й искат с оръжие в ръка да съборят устоите на държавата.

На 22.ІХ.1922 г. Шейтанов пише нашумялото си писмо във в. „Утро“, с което влиза в остра полемика с министър-председателя Ал. Стамболийски. Става въпрос за гласувания от правителството закон за „разбойниците“, където в категорията разбойници са причислени и анархистите. Ето какво казва Г. Шейтанов:

„Господин Стамболийски, Вам са добре познати кулоарите на Софийския централен затвор: из кулоарите на затвора през 1917 година често срещах фигурата Ви, тогава Вие напомняхте Ивайло и не сте забравили налъмите, нали?

Какъв парадокс е понякога съдбата!

Днес Вие ходите с лачени обуща и по всяка вероятност, във фрак. В затвора Вие попълнихте образованието си, там от други научихте за Щирнера и Нитчше, нека Щирнер и Нитчше Ви берат греха: те Ви внушиха, че сте „свръхчовек“, направиха Ви маниак…

…Вие напуснахте мизерно онези, които паднаха при Владая, и отидохте в двореца – днес като стар медвед Вие разсмивате младия „цар на българите“.

От този ден започна Вашата трагикомедия.

На политическата сцена Вие дойдохте като бик в магазин със стъклария.

Аз не бих се спрял на фигурата Ви, ако простащината Ви и маниячеството Ви не засягаха интересите ни.“

Трябва да се отбележи, че по други въпроси има разбирателство със Стамболийски – за войната, против буржоазията, царя и т.н.

През 1922 и 1923 г. Г. Шейтанов участва в ІІІ и ІV национални конференции на Федерацията на анархистите в България, на които се вземат решения за настъпателни анархистически действия. Известно е, че по това време той посещава проф. Асен Златаров и взема уроци при него. След тях те са беседвали дълго и професорът се е питал кой е ученикът и кой е учителят. Г. Шейтанов се грижел много за културното си и духовно обогатяване, макар и да е знаел, че рано или късно ще бъде заловен и убит.

Терористичните акции на анархистите напомнят на властта, че не трябва да се самозабравя. Само за 13 дни (12-25.VІІ.1922 г.) по нареждане на Федерацията на анархистите са застреляни: Пано Чуклев – градоначалник на гр. София по време на Владайските събития и поддиректор на тютюневата експертна къща „Ориент табак“; застрелян е и главният надзирател на Софийския затвор, редакторът на в. „Слово“ Александър Цеков (25.VІІ.1922 г.). Не случайно имената на Георги Шейтанов и Тодор Паница са свързани и с убийството на друг редактор на в. „Слово“ – проф. Никола Милев, приятел на Иван Михайлов. Необикновена сила, ловкост, мъжество и пистолет, винаги с патрон в цевта – създават на Г. Шейтанов ореол на храбрец. Връх в дейността му е проведеният през януари 1923 г. V конгрес на Федерацията на анархистите в гр. Ямбол. Присъстват 104 делегати от 89 организации и 350 гости. Конгресът се провежда легално, с разрешение на Земеделското правителство. На него са се събрали повече от половината известни по това време анархисти в България. На конгреса надделява идейният анархизъм – идеологията на Михаил Бакунин и Пьотр Кропоткин. На него анархистите отричат съзидателната роля на работническата класа и пролетариата, както и създаването на пролетарска държава.

През 1923 г. БЗНС смята, че противниците на нейното управление са неутрализирани и насочва ударите си срещу БКП и анархизма. Полицията извършва арести на анархисти в София, Нова Загора и Ямбол. Шейтанов е неуловим. Той споделя максимата: „Ръкавицата е хвърлена. Ние я приемаме. На борба против властта и капитала!“ Наскоро след това следват Ямболските събития. На 26.ІІІ.1923 г. ямболските анархисти свикват митинг против решението на Земеделското правителство да изземе оръжието от населението. Властта и полицията се опитват да разпръснат митинга, има и престрелка. Убити са 1 войник и 1 анархист. На следващия ден са задържани около 200 човека и са умъртвени 18 души. Георги Шейтанов не е сред убитите и арестуваните. Минава в нелегалност и се укрива при верния си съидейник Стефан Стайнов.

Започват арести на анархисти в София, Хасково, Пазарджик, Сливен, Дебелец, Килифарево. В тях вземат участие и военните. Ал. Стамболийски лично се явява на едно протестно събрание на анархистите в Ючбунар, организирано против Ямболските убийства, но не успява да умилостиви опонентите си. Има опасност от повсеместен терор, който да залее страната и за който се готви и Георги Шейтанов. През м. март и април 1923 г. на анархистическото движение е нанесен сериозен удар – арестувани са много анархисти, други минават в нелегалност. Шейтанов също е нелегален и заедно с цялото ръководство на Федерацията на анархистите се съгласява да се обърнат с открито писмо до ЦК на БКП, за да призоват нейните депутати да протестират в парламента против преследванията на анархистите след Ямболските събития. Бързата и решителна акция, която предлага Федерацията на всички революционери, без разлика на идейната им принадлежност, не се осъществява. БКП посочва на анархистите, че трябва да поемат тактика на масово революционно действие. Федерацията на анархистите и Георги Шейтанов не се съгласяват с комунистите.

Избухва Юнското въстание (9-12.VI.1923 г.). То е потушено. След разгрома му е сформирана нелегалната Килифаревска чета, в която преобладават анархистите. Започва да се търси сближаване с БКП и „допирни точки“ помежду им. За такива „допирни точки“ е и Г. Шейтанов.

На заседанията си от 5-7.VІІІ.1923 г. ЦК на БКП решава да се образува Единен фронт и излиза с резолюция. Във Федерацията на анархистите се появяват разногласия – едни са „за“, други са „против“. „За“ Единния фронт са Г. Шейтанов и Г. Попов. Последният става Командир на Килифаревската чета. Четата води битки. След предателство на 31.І.1924 г. при с. Плаково Г. Попов е тежко ранен. Самоубива се. След него командир на четата е Никола Пенев-Пенски. Именно Килифаревската чета и Георги Попов като неин водач използва Е. Станев в романа „Иван Кондарев“ като четата на Ванчовски, която взема участие във въстанието и след погрома му се оттегля в Балкана.

Освен революционер Георги Шейтанов е и поет. Дружал е с писателите: Гео Милев2, Хр. Ясенов, Н. Хрелков, А. Златаров, Ламар, А. Страшимиров, Г. Жечев, Н. Месечков, Б. Баров. От него са известни следните стихотворения, публикувани в сп. „Пламък“ и „Свободно общество“: „Вятър“, „Морето“, „Аз чакам“, „На баща ми“, „Кипеж“, „На майка ми“. За последното Шейтанов написва мелодия и се е пеело като песен, популярна сред нелегалните анархисти. Песента е популярна и сред четниците от Килифаревската чета. Записана е от брат му Иван Шейтанов.

След април 1925 г. властта пуска контрачети срещу всички нелегални чети. Започват преследвания и на Килифаревската чета. В нея влизат: Димитър Бълхов, Дончо Бълхов, Надежда Попова, Мариола Сиракова (Дебелец), Иван Чокоев (Търново), Петър Букурещлиев (София), Стоян Златаров-Синко (Ихтиман), Васил Калчев (Чирпан), Моско Рашев, Тодор Матров, Димитър Матров (Лясковец), Георги Шейтанов и Желю Грозев (Злати дол). В колибите „Урвата“ четата води битка на 14.V.1925 г. и, без да изгуби и един член, се оттегля в Балкана. На връх Грамадлива се разделя на 3 групи: с групата на Шейтанов, Ж. Грозев, М. Сиракова тръгват П. Букурещлиев и В. Калчев. В. Калчев отива в с. Енина да иска хляб, но е подгонен от полицията и е арестуван. Арестуван е и П. Букурещлиев в Казанлък. Ж. Грозев, Г. Шейтанов и М. Сиракова се отправят към Стара Загора, а после към Нова Загора. Г. Шейтанов и М. Сиракова се укриват в Нова Загора при близки приятели. Решават да стигнат до железопътната линия Бургас – Ямбол – Пловдив до гара Кортен и оттам да избягат. Близо до с. Младово виждат кладенец и се запътват към него – при кантон № 24. Него ден там, освен кантонера, лагерувала застава по охраната на линията. Патрулите им казват да си вдигнат ръцете. Шейтанов изпуска палтото си, в което е и оръжието му. Закарват ги в кметството на селото и ги арестуват. Шейтанов казва: „Не ме връзвайте! Аз умеех да се боря, знам как и да умра!“ На 26.V.1925 г. Г. Шейтанов и М. Сиракова са откарани с още 12 души с камион в местността „Гайтановец“ край гр. Белово и са убити.

И до днес не е ясно дали Г. Шейтанов е убит заедно с другите четници. Според Перо Шанданов Г. Шейтанов е убит в Горна Джумая. Така мисли и проф. Ал. Пешев (1982: 4). И според него Иван Михайлов е имал да разчиства с Шейтанов стари сметки.

През 1980 г. Георги Сираков, брат на убитата Мариола Сиракова, пише биографичен очерк за нея – „Твърде млада тръгна по пътя на смелите.“ Като проследява подробно живота й, разказва още и за срещите си с физическите убийци на четниците, някои от които получават народни пенсии, както и за срещата си с Перо Шанданов. За Г. Шейтанов казва: „Последните (става въпрос за македонствуващите) го отвеждат в Горна Джумая, където се е срещнал с македонския главатар Ванчо Михайлов. Те имаха с него стари сметки за разчистване главно около убийството на Никола Милев, директор на в. „Слово“.

За тази версия разказва в спомените си и брата на Г. Шейтанов Иван Шейтанов:

„На гара Белово специална група от македонствуващи начело с войводата Йонко Вапцаров, баща на поета Никола Вапцаров, доверено лице на Иван Михайлов и цар Борис, вземат само Георги Шейтанов и го отвеждат в Горна Джумая. Там или в околностите на града заседава „съд“, оглавяван от Иван Михайлов и Военната лига. Пред тоя „съд“ изправят Георги Шейтанов на разпит за дългогодишната му революционна дейност, като му търсят отговорност, разбира се, и за убийството на Никола Милев.

Пред този „съд“ Георги Шейтанов се държал спокойно и достойно. Нарекъл „съдиите“ си оръдие на реакцията и двореца. На въпроса какво е участието му в революционното антифашистко движение, той отвърнал: „Голямо е участието ми. Навсякъде съм замесен, но да ви кажа, както вие искате – това е детинщина от ваша страна! Мене следва или да ме стреляте, или да ме пуснете!“ И после продължил: „Не се ли срамувате, че сте защитници на една противонародна кауза?“

Убиват го и го заравят в Горноджумайско. Изглежда физическият му палач е Црън Коле (Черното Коле). Тези сведения са получени от Никола Тотев от София, Мишел Герджиков, Перо Шанданов – бивш македонски войвода, живущ в София, и Иван Мицев от Станке Димитров.

Перо Шанданов ми разказа, че той лично говорил на Иван Михайлов, че с убийството на Георги Шейтанов анархистите „ще ни открият фронт“. Иван Михайлов отговорил, че Военната лига иска на всяка цена да бъде убит Шейтанов. Така сигурно ще отговори и Военната лига, ако я запитаме: „Иван Михайлов и македонствуващите са виновни“ (Анархизмът 1994: 257-258).

Ето какво казва Иван Шейтанов за убийството на Никола Милев, което му разказва Георги Шейтанов:

„Никола Милев беше професор, вдъхновител на върховистите, културен, сказчик и зъл, студен, жесток човекомразец. Той беше истинският създател на фашисткия Закон за защита на държавата.

…Стана вече нетърпимо… Нека най-сетне и те да разберат нещо от своя терор… Решихме, че Никола Милев е в дъното на този терор, и той трябва да бъде премахнат. Такова е становището и на Единния фронт, но аз и Желю също мислим така… Един ден Милев държа в Софийския университет поредната си сказка, в която каза, че разбойници като нас „трябва да се избиват като кучета“… Е, добре, скоро след това го пресрещнахме на улицата – недалеч от университета. Аз го заговорих… Г-н професоре, бяхме на вашата сказка… Двамата стражари, които го охраняваха, ни гледат, но виждат: ние – елегантни, внимателни, учтиво говорим с господин професора… Говорихте, че левичарите трябва да се избиват… той се подсети, взе да поглежда към охраната, а те се поприближиха, но аз избързах, „сега ще ви покажем как става това…“ и докато се доизрека, Желю вече изгърмя, аз – по стражарите и… така… Беше мръсник – ми каза Георги.“ (Анархизмът 1994: 241-242).

Ще цитираме и спомените на И. Шейтанов за „ексовете“, т.е. акциите с цел набавяне на средства: „…до края на живота си той (Г. Шейтанов) допускаше необходимостта да се „вземат“ пари от богатите за делото на революцията. Понякога подсещаше или изпращаше писма до богаташи – индустриалци и търговци, за да иска от тях известни суми. И те даваха. „Нека върнат поне една част от крадените от работните хора пари и да ги дадат за освобождаването на същите тези работни хора“ (Анархизмът 1994: 243).

В българската историография и досега не е уточнено как е станала гибелта на Георги Шейтанов. Всичко, което знаем, е от спомените за него – на брат му, на сподвижниците му. В цитираната книга „Анархизмът като философия и дело“ като епилог са поместени размислите на Христо Карастоянов за неговата гибел и мълчанието на архивите по този въпрос. Приема се, че животът му приключва на 2.VI.1925 г. Хр. Карастоянов намира в бившия Централен партиен архив следното писмо на Новозагорското полицейско управление до началника на Софийската обществена безопасност от 29.V.1925 г. и изходящ номер 3700. То гласи следното:

„Изпращам Ви Г-н Н-к исканите лица по телефона, а именно Георги Колев, Иван Д. Митев, Радия Недев, Атанас Минчев, Колю Ставрев, Желязко Иванов, Андрея Петров, Георги Шейтанов, Мариола Сиракова, Марийка Василева, Мина В. Стойчева, Пенко Прокопиев, Петър Д. Бакалов и Слави Солтанов на разпореждане.

Зам. Окол. Н-к: Ермия Врангелов

Верно при Н. Заг. Околийско у-е Секретар: З. Янков

Верно при Пловдивско Военно полево Прокурорство“ (Анархизмът 1994: 243).

Тук авторът намира първата разлика с действителното заравяне на убитите в масовия гроб край Белово. Всички очевидци твърдят, че то е станало на 27 май 1925 г., а не на 29 май.

Но това не е толкова от значение, колкото факта, че тези 14 човека така и не пристигат в София.

По-нататък следват писма от Сливенския окръжен съд, с които се пита началника на Обществената безопасност в София къде се намира лицето Георги Шейтанов и дали е живо, защото е подведено под отговорност по углавно дело № 333/1923 по описа на Сливенския съд и което, според съобщението на Новозагорския околийски началник, е изпратено с писмо №3700 от 29 май 1923 г. в София. Следва и второ писмо на Сливенския окръжен съд, което има същото съдържание. Получава се сухото признание от началника на криминалния отдел на Обществената безопасност, че такова писмо, както и изброените лица, не са пристигали в София. С подобни писма се е обръщала и Военно-полевата прокуратура в Пловдив. Отговорът е, че такова писмо не е получавано и изглежда е летящо, т.е. не е заведено в дневника. Писмо с подобно съдържание изпраща и Търновският окръжен съд. Отговорите неминуемо са, че нито писмото от Нова Загора, нито лицата са дошли в София.

И правилно Хр. Карастоянов прави логичния извод – тази неразбория се дължи на факта, че Г. Шейтанов е застрелян по поръчка на военните от македонствуващите. На тях са възлагани подобни задачи, защото са ги смятали за „неотговорни фактори“ и никой не им е търсел отговорност. Затова и писмото от Нова Загора никога не е било изпратено – да не остават следи и да не се търси отговорност от никого.

Никога властта, каквато и да е тя, няма достойнството да признае грешките си. Напротив, тя винаги е права в собствените си очи, създава си и закони, които да я бранят. Години наред властимащите предпочитат да насаждат негативно отношение към анархизма и анархистите. Да ги наричат разбойници, да им приписват какви ли не вини, или просто да ги отминават с мълчание. Защото анархистите проповядват свобода на мисълта и критикуват всяка власт. Те имат своите идеали, колкото и странни да са те.

Че Георги Шейтанов е бил идеалист, интелигент, смел до безразсъдство – в това едва ли някой се съмнява. Близостта му с голяма част от елита на обществото от началото и първата четвърт на ХХ век говорят за това. Не случайно писателят Антон Страшимиров го обича и цени много. Дори му е предлагал помощ, за да напусне България, но Г. Шейтанов е отказал, защото е живеел за идеалите си и е искал да ги прилага в родината си.

В архива на Е. Станев е запазен и некролог от смъртта на Г. Шейтанов. А в дневников запис на Н. Станева на 19.Х.1959 г. намираме записана още една глава, която впоследствие отпада от романа, където Георги Шейтанов, Мариола Сиракова, Иван Минков, Гео Милев и др. са художествени образи.

БЕЛЕЖКИ

1. За реконструкцията на образа на Г. Шейтанов съм ползвала спомените на Г. Сираков, предадени ви от личния архив на г-н Д. Хаджииванов от гр. Пловдив. Тези спомени по-късно той дари на Историческия музей на гр. Килифарево, В. Търновски окръг. Заведени са като ЛАФ № 9, оп.1., а.е.13, 212 с. Целият ръкопис съдържа 212 с. Ползвала съм го от 10 до 79 с.

Ползвала съм и следното издание: „Георги Шейтанов. Биографично-библиографски материали“ (1967). Само по себе си това издание е библиография за Г. Шейтанов, подготвена от Ямболската окръжна библиотека. [обратно]

2. За дружбата между Г. Шейтанов и Гео Милев и участието на Г. Шейтанов в сп. „Пламък“ може да се види статията на Христо Карастоянов (1997: 11).

Във в. „Съединение“, І, бр. 24 от 26.V.1925 г., излизащ в Нова Загора, има следното съобщение на с. 2: „Заловен разбойник. Прочутия разбойник Георги Шейтанов от гр. Ямбол, на шията на когото тежат безброй тежки престъпления и няколко присъди, който преди няколко години взе участие в грабежа на пощата заедно с конспираторката Мариола Сиракова от с. Дебелец, бяха заловени и докарани в тукашния затвор. Мариола е пътувала с открития лист на момичето на една от тукашните гарови прислужнички.“

За любовта между Г. Шейтанов и Мариола Сиракова – виж статията на Михаил Тошков (1997: 9-13). [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Анархизмът 1994: Анархизмът като философия и дело. София: Захарий Стоянов, 1994, с. 257-258.

Карастоянов 1997: Карастоянов, Христо. Из „Препис от преписа“. Записки по исторически наивизъм. // Литературен вестник, бр. 4, 12-18.02.1997, с. 11.

Пешев 1982: Пешев, Ал. На какво крепим ние надеждите си. // Отечествен фронт, бр. 11368 от 2.VІ.1982, с. 4.

Тошков 1997: Тошков, Михаил. Любовта на отлъчените. Георги Шейтанов, Мариола Сиракова и българският анархизъм. // Литературен вестник, бр. 25, 16-22.07.1997, с. 9-13.

Шейтанов 1967: Георги Шейтанов. Биографично-библиографски материали. Ямбол, 1967.


Адрес на статията
Етикети: , ,

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*