Ноам Чомски: Египет – стандартно разиграване

Част от интервю на Ейми Гудман с Ноам Чомски

Чомски: Първо, това, което става, е поразително. Смелостта и всеотдайността на демонстрантите е забележителна. Каквото и да стане, това са мигове, които няма да се забравят и със сигурност ще имат дългосрочни последици – това, че преодоляха полицията, завзеха площад Тахрир, продължават въпреки организираните банди от поддръжници на Мубарак – организирани от властта да се опитат или да ги изтласкат, или да се стигне до ситуация, в която армията ще претендира, че е трябвало да се намеси, за да опази реда и след това да наложи някакъв военен режим или нещо подобно. Много трудно е да се предскаже какво ще стане. Но събитията са наистина поразителни и наистина, навсякъде в Близкия Изток е това – в Йемен, Йордания, почти навсякъде има сериозни последици.
Съединените щати досега на практика следват стандартното разиграване. Многобройни са случаите, в които някой толериран диктатор е губил контрола или е бил на път да го изгуби. Има една стандартна схема – Маркос, Дювалие, Чаушеску – силно подкрепян от САЩ и Великобритания, Сухарто: продължаваме да ги подкрепяме колкото може по-дълго, а когато в един момент положението стане неудържимо – обикновено, когато армията се обърне на 180 градуса, претендираме, че по начало сме били на страната на народа, да забравим миналото и да направим необходимото да върнем старата система под ново име. Това е успявало или не е успявало в зависимост от обстоятелствата.
Това, предполагам, става и сега. Те чакат да видят дали Мубарак ще устиска, както възнамерява, и докато стиска, ще казват: „Трябва да поддържаме реда и закона, промяната в рамките на конституционно установения ред“ и така нататък. Ако не устиска, ако, да речем, армията се обърне срещу него, тогава ще минем към стандартното разиграване. Всъщност, единственият ръководител, който има ясна позиция и е на път да стане – а може би вече и е – най-популярната фигура в региона, е министър-председателят на Турция Ердоган, той от самото начало говори съвсем ясно и открито.
Обама, много внимателно, не казва нищо. Мубарак ще се съгласи, че трябва да има „мирен преход“, но към какво? Нов кабинет, дребни поправки по конституцията – нищо съществено. Обама прави онова, което ръководителите на САЩ обикновено правят. Както казах, има стандартно разиграване: когато един толериран диктатор загази, опитай се да го закрепиш и чакай; ако на един етап това стане невъзможно, минавай на другата страна. САЩ играят изключително силна роля там. Египет от край време е вторият най-голям получател на военна и икономическа помощ от САЩ. Израел е най-големият. Самият Обама подкрепя силно Мубарак. На своята прословута реч в Кайро, която уж трябваше да звучи помирително с арабския свят, той каза: „Мубарак е добър човек. Направил е добри неща. Поддържа стабилността. Ще продължим да го подкрепяме. Той е наш приятел“ и все в този дух. Той е един от най-жестоките диктатори в региона и как човек може да вземе сериозно думите на Обама за човешките права след това не е много ясно. Но подкрепата е много силна в дипломатическо отношение. Армията, самолетите, които летят над площад Тахрир, са американски самолети, разбира се. САЩ са от край време най-силният, най-непоклатимият и най-сериозен поддръжник на режима. Това не е Тунис, където основният поддръжник е Франция. Там те са основният виновник, но в Египет това са несъмнено САЩ и, разбира се, Израел. От всички страни в региона, Израел и, предполагам, Саудитска Арабия, са най-отявлените поддръжници на режима на Мубарак. Израелските ръководители дори изразиха своето негодувание, че Обама не е подкрепил по-силно техния приятел Мубарак.
Аз лично не помня по-забележителен бунт в някой регион. Някои го сравняват с Източна Европа, но тук няма много място за сравнение. Първо, в този случай, няма аналог на Горбачов в САЩ или другите велики сили, поддържащи диктатурите. Това е огромна разлика. Друга такава е, че в Източна Европа САЩ и техните съюзници следваха изтъркания принцип, че е добре да има демокрация, поне донякъде, ако съответства на стратегическите и икономическите цели – тоест, приемлива е във вражеските райони, но не и в нашите. Това е отдавна установен принцип и той, разбира се, рязко разграничава двата случая. Всъщност, що-годе смислено сравнение може да има с Румъния, където Чаушеску, най-свирепият от диктаторите в региона, беше силно поддържан от САЩ до самия край. Чак когато беше свален и убит, администрацията на първия Буш заигра по обичайните правила: направи се, че е била на страната на народа, че е била против диктатурата и се опита да уреди продължаването на близките отношения.
Тук обаче нещата са съвсем различни. Никой не знае до какво ще се стигне. Проблемите, които протестиращите се опитват да решат, са с много дълбоки корени – те нямат лесно решение. Има ужасна бедност, репресии, липса не само на демокрация, но и на сериозно развитие. Египет и другите страни от региона току-що претърпяха период на неолиберализъм, който доведе до растеж на хартия, но с обичайните последици: висока концентрация на огромно богатство и привилегии, ужасно обедняване и безпътица за огромната част от населението.
Още през 1958 година президентът Айзенхауер изразява своята загриженост за нещо, което нарича кампания на омраза срещу нас в арабския свят. Това е вътрешна дискусия, наскоро разсекретена. Тази кампания не се води от правителствата, а от народа. Това е забележително, защото две години по-рано той се намесва със сила срещу опитите на Израел, Великобритания и Франция да окупират част от египетската територия. Айзенхауер очаква, че това ще доведе до огромна вълна от проамерикански настроения и това наистина се случва, но за кратко, защото след това неговата политика продължава по старому. Да не забравяме, че по това време Айзенхауер следва политика на изчерпване на местните запаси в САЩ в интерес на производителите на петрол в Тексас, вместо купуване на много по-евтиния петрол от Близкия Изток. Тази политика се води от края на 50-те години на миналия век и продължава близо 15 години. Тогава не става дума дори за купуването на петрола от Саудитска Арабия и другите страни от региона, а за поддържането на свирепи диктаторски режими, в блокиране на демокрацията и развитието с една единствена цел – запазването на контрола върху природните и енергийни ресурси на земята. Това, според доклада на Националния съвет за сигурност тогава, поражда тази кампания на омраза срещу САЩ и тези заключения са напълно валидни и днес.
3 февруари 2011

Адрес на статията
Етикети: ,

За Свободна Мисъл

Вестникът е официалният печатен орган на Федерация на Анархистите в България

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*