Новата утопия на човечеството

Писах този текст преди около месец и половина за едно ъндърграунд списание Tigersuit zine. Да, оказа се, че има и такива в България. Хората сами ме потърсиха, помолиха да им напиша нещо, а аз не съм способен да откажа молба за писане.

Когато писах този текст Мубарак още не беше паднал, в Либия всичко беше спокойно, нямаше операция „Зората на Одисеята“, в Сирия все още не убиваха хора, а и Бахрейн не беше въстанал. Заради това в текста ми се прокрадва лек утопичен тон, неподправена радост и възторг. Сега сигурно бих го написал по-депресивно, психарски и отчаяно. Точно заради това рeших да го пусна във вида в който съм го сътворил преди време. Не е хубаво да убивам патетиката в името на реалността.

 

Оказа се все пак, че светът наистина живее в различни времена. Историята просто не тече като спокойна река през някакво огромно поле, а като планински поток, който ускорява и забързва като болид от Формула 1, прави водопади и водата постоянно се пени.

Едни държави държави си въобразяват, че плуват в красивото бъдеще на света, а други трябва тепърва да се борят, да страдат, да протестират, за да спечелят всичко, което другите смятат за естествено. Историческите времена на континентите се разминават като магистрали, насочени към далечни планети.

Това, че светът не живее в едно време не е най-големият проблем. Големият проблем е, че хората, които живеят в различни времена не се познават, нито разбират едни други.

Именно заради разминаването на времената арабската революция изненада толкова много хора. Протестът на гражданите в Тунис, Египет, Йемен вече е толкова голям, че заслужава да бъде наричан революция, а не просто митинг, размирици или бунт. Цивилизованата Европа и технологизираната Америка очакваха арабите да си траят свити в ъгъла на историята, в мрака на диктатурата, да заявяват от време на време цяла серия от странни омрази и да не притесняват много-много голямата политика със себе си.

Обаче желанието за нов живот е най-голямата движеща сила във вселената. Когато то озари обикновените хора – те стават свръхисторическа сила, която не се съобразява с диктатори, двойни стандарти и безкрайни геополитически уравнения.

Първо пламна Тунис. Тунис, прекрасна страна с лъчисти и сини плажове, екзотичен пейзаж, прилежни хора и уникални курорти. Така ни я представяха туристическите брошури. И вероятно описанието е вярно. Тунис е вероятно най-поевропейчената арабска страна. Жените имат равни права с мъжете. Президентът-легенда Хабиб Бургиба по време на Рамазан се появява по телевизията и пие публично кафе. Правоверните мюсюлмани нямат право да вкусват или пият каквото й да е преди залез слънце, но със символичния си акт тогавашния държавен глава просто показва, че светската държава е необратима. Бургиба обаче става пленник на разбирането, че властта трябва да се упражнява единствено по силов начин.

После през 1987 година на власт идва Зейн ал Абедин бен Али, който завърши пътя си като държавен глава с позорно бягство в Саудитска арабия. Той бе свален с първата модерна социална революция в арабския свят. Гражданите се вдигнаха и изметоха властта.

Това, което прави стряскащо впечатление е колко бързо може да се срине грандиозната власт на един диктатор, когато хората забравят за клишетата, насажданият страх и всичко останало. Оказва се, че като в красив сън – властта е единствено илюзия. В мигът в който един народ осъзнае, че силата е в него – диктаторите имат на разположение единствено бягството. А Тунис си остава все така красив, плажовете все така сини, хората все така добри…

Всички аналазатори радостно възклицаваха, че геополитиката е ударила джакпот, че протестите са били в Тунис, заради това, че там няма силни ислямисти, а светският характер на държавата е много силен. Беше лесно да се подкрепи революцията на араби, които не искат шериат, а просто живот без диктатори.

Не така стояха нещата с Египет. Египет е коварна държава, пресечна точка на два милиона интереса, страна със сложна политика, силно ислямско движение и диктатор с биография, извадена като от американски трилър.

През 1981 година Халед Исламбули, последовател на Мюсюлманските братя и радикалната групировка Ал Гамаа ал ислямия убива тогавашния египетски президент Ануар Садат. И до днес във въздуха витае легендата, че Мубарак, който остава недокоснат от стрелбата, има нещо общо със смъртта на Садат, но така или иначе неговият възход вече е осигурен напълно. Не можем да отречем Мубарак е ловък играч и бързо разбира, че ако иска да подсигури властта си добре трябва да стане незаменим в очите на американците, тяхна опора в арабския свят, дори с цената на това да бъде приятел и съюзник на Израел. Не напразно днес Израел е последната държава, която твърдо подкрепя Мубарак. На лозунга на египетските демонстранти: „Свобода или диктатура”, израелският премиер Бенямин Нетаняху заяви, че верният лозунг е „Демокрация или радикализъм”.

В Египет обаче революцията също е социална. Зашеметени от кризата, натикани в крайна бедност, хората от големите градове вече не издържаха и изпълниха площадите. Картината влезе в умовете. Дори живеещите в различно време се изпълниха с усещането за свят, който не може да остане същия, защото вече няма как да остане същия. Веднага се появиха аналогии с размирната 1989 година за Източна Европа.

Те не са верни. Арабският свят днес иска истинска демокрация. От тази, която наистина дава власт в ръцете на народа, а не попада като инструмент в олигархичните кръгове. Заради това САЩ не бързаха и няма да бързат да дадат оценка на експлозията в Египет. Египтяните днес не искат американски вариант на свобода, а свобода, както я разбират те самите.

Дали някой си е дал сметка, че тази мощна експлозия на социално напрежение избухна след шумът около „Уикилийкс” и гоненията срещу неговия създател Джулиан Асандж. „Уикилийкс” разкри ненормално неморалната картина на световната дипломация. Хората по света, в случая в арабския свят, видяха, че не могат да чакат външна помощ, за да вземат съдбата си в собствените си ръце и излязоха сами. И провалиха хиляди политологически теории. Унищожиха труда на стотици самовъобразени анализатори. Нанесоха удар на мисленето в клишета.

Защото искат сами да определят своето бъдеще и да не бъдат заложник в онова, което Бжежински нарече – „голямата шахматна дъска”.

Зашеметени от настоящето ние трудно осъзнаваме историческите събития, когато присъстваме на тях. Историята се изплъзва от нашето мислене, защото ни е трудно да повярваме, че можем да вземем участие в нейното правене. Египтяните сътвориха нова глава от историята. Пречупиха геополитиката на една империя (онази, която е свикнала да тъне в самодоволство зад океана) и показаха, че нещата отиват към промяна. Към промяна, която днес не можем да предскажем, нито да предвидим, нито пък дори да опишем. Но промените са солта на живота. Те отприщват реката на времето. Те дават на хората надежда и шанс. Те им помагат да видят себе си по нов начин.

И това ще бъде новата утопия на човечеството – че всички ще заживеем в единно време и ще бъдем наясно със себе си, ще познаваме света по-добре. Хората са утопични същества. Искат да вярват в светлото бъдеще, а не в мрака на настоящето.

Каквото и да стане в Египет, както и да се развият събитията в другите арабски страни – светът вече няма да е същият. Не може да продължи да бъде същият. Звучи ужасно банално. Заради това нека да приключим с още една баналност. Толкова голяма и истинска.

Хората са сила.

Силата е в хората.

Само трябва да го разберат.

Адрес на статията
Етикети: , , ,

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*