Панарабската революция

СБОГУВАНЕ С ДИКТАТУРАТА ИЛИ САМО С ДИКТАТОРА

Тя все още е „на кантар“ – между политическия преврат и елементите на дълбоки социални промени. Тя все още задава повече въпроси, отколкото дава отговори. В първите пламнали страни наблюдаваме затишие, като в Египет дори може да се каже, че доминиращото малцинство (най-вече армията, която е и най-голямата бизнес-групировка там) е овладяло положението. Другаде вълненията може би тепърва ще набират сила. Олигархията в Кувейт пък директно се опитва да подкупи поданиците си да не се бунтуват, като споделя част от печалбите си с тях.


В нашата и чуждата преса се срещат анализи, къде адекватни, къде параноично-конспиративни, които съзират в арабските събития „дългата ръка на ЦРУ“, като с това загърбват най-логичното обяснение, че наистина сме свидетели на народни въстания по социални причини. Хората, особено младите, искат свобода, искат справедливост, негодуват срещу привилегированите си върхушки, искат работа и перспектива в живота. Друга тема е кой ще успее да се възползва от ситуацията. Така правителството на САЩ дава сериозни заявки за намеса в либийската гражданска война, но стори ли го, само ще засили антиамериканизма в региона (и ще изобличи президента Обама – реформатор на думи – като продължител на „славната“ империалистическа традиция на предшествениците си).

Впрочем, дотук прави впечатление липсата (засега!) на масови антиевропейски, антиизраелски, както и проислямистски настроения у въстаналите араби. Но специално ЕС досега показва повече загриженост за своите икономически и финансови интереси (не интересите на европейците изобщо, а на политиците и едрия бизнес), отколкото за някакви „демократични“ принципи. Тези принципи стават все по-малко актуални дори в Евросъюза – правителствени глави на Германия, Франция и Великобритания обявиха „мултикултурния модел“ за провален (и се оказа, че са водели преговори с Кадафи той да изгради на своя територия лагери, които да приемат незаконни емигранти от Европа). Сблъсъците в Либия пропукаха и един от натрапчиво възхваляваните „темели“ на Съюза – т. нар. „общоевропейската солидарност“. Всяка отделна страна бързаше да прибере собствените си граждани от джамахирията, нехаейки за останалите европейци.

Трусовете в Северна Африка продължават да отекват по целия свят. Не толкова с цената на петрола, защото на практика най-важните износители на нефт не са засегнати, повишаването на цените се дължи на банални борсови спекулации. Отзвукът е далеч по-опасен за съществуващата система: бедните народи, яхнати от диктаторски режими, се чувстват окуражени да се надигат на борба, защото виждат пример каква сила могат да бъдат, стига да поискат. Богатите „демокрации“ пък се изправят пред лицето на вътрешни социални кризи, защото и там расте социалното разслояване, при което имотните класи стават все по-алчни, понеже само с повече пари се надяват да си купят сигурност.
Заедно с арабските страни, целият свят се оказва на трептящите чаши на кантара. Близките години ще покажат накъде ще потече реката на историята – дали към още по-свирепа превантивна реакция, или към социални експлозии с извънредно мъгляви, непредсказуеми резултати.

Анархическата пропаганда и просвета става особено актуална. Робуването на стереотипи, че „без овчари стадото е загубено“, че без държава настъпва хаос и произвол, ще доведе единствено до преразпределение на власт и собственост между нови групировки. Обратно, разбирането, че нито сме стадо, нито „овчарите“ са „по-знаещи и можещи“ от всеки средностатистически гражданин, обещава да разкрие пред нас нови перспективи. Тези перспективи са пряко гражданско самоуправление, договаряне без принуда, стопанска дейност без експлоатация, производство без прахосване на ресурси, разпределение без ограбване, развитие без абсурдни диспропорции.
Разбира се, тази пропаганда следва да се води синхронно, в името на общата цел, без изяви на лични и сектантски амбиции, без противоречиви и разнопосочни послания към масите. Анархическото движение се нуждае от стратегическо и тактическо единство. Само тогава ще получи нова редакция известният виц, че оптимистът се подготвя за предизвикателствата на бъдещето, като си застрахова имуществото, песимистът – като строи тайни складове с припаси, а реалистът сяда да изучи трудовете на Бакунин и Кропоткин.

Шаркан

Адрес на статията
Етикети: ,

За Свободна Мисъл

Вестникът е официалният печатен орган на Федерация на Анархистите в България
Абонамент за известия при нови коментари на тази публикация

Един коментар

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*