Социология на „Социализма“

ИНТЕРНАЦИОНАЛНОТО И СОЦИАЛНО СТАТУКВО

НА “НРБ“ И ИЗХОДЪТ ОТ НЕГО.

 

I. ХАРАКТЕРИСТИКИ НА “НОВОТО ОБЩЕСТВО”

Голямият германски естествоизпитател и последовател на Чарлс Дарвин – Ернст Хекел бе формулирал един от своите закони по следния начин: “Онтогенетичното развитие на вида повтаря в концентрирана форма неговата филогенетична еволюция”, т.е. всеки отделен ембрион преминава в един къс срок (колкото трае бременността) през всички стадии, за които на общата еволюция на видовете от амебата до човека са трябвали милиарди години.

Eдна аналогична мисъл за руското общество, родено от революцията в 1917 г., няма да бъде лишена от основания: В индивидуалното развитие на “съветска” Русия и на руския държавен капитал се съдържа в концентриран вид историческата еволюция на световния капитализъм.

Кои са главните параметри на държавнокапиталистическото общество?

Концентриращият се и централизиращ се капитал поглъща дребните, средни и едри капиталисти. С това той се въплъщава в един-единствен тръст – държавата и се конституира като държавен капитал. Политическият и юридически акт с ко-йто капитализмът е доведен до този свой заключителен етап се нарича ЕТАТИЗАЦИЯ (одържавяване) или национализация, ако това се харесва повече.

В тази последна разновидност на ЕДИННИЯ КАПИТАЛИСТИЧЕСКИ СВЯТ всичко е доведено до последния предел зад който капитализмът не подлежи на развитие. Социаликономическите отношения на експлоатация на НАЕМНИЯ ТРУД, които са основната характеристика на едно капиталистическо общество, са всеобхватни. Класите са строго диференцирани и са само две – КЛАСАТА НА ДЪРЖАВНИЯ КАПИТАЛ, формирана от партийната, административна и военнополицейска бюрокрация и КЛАСАТА НА ПРОЛЕТАРИАТА от индустрията, услугите, лабораториите и селското стопанство. Първата, чрез своята държава е колективен собственик на цялата “национална икономика”. С помощта на страха и принудата от глада и полицията, тя е натикала втората в т. нар. социалистически предприятия срещу надници или заплати.

Държавнокапиталистическата класа е паразитен консуматор на лъвския дял от “националния” доход, създаван от ограбения труд (от принадения продукт) на пролетариата. От държавата са смъкнати всички смокинови листа на парламентарната демокрация. Хегелианският “абсолютен дух” се е въплътил в своята последна форма – военнополицейската диктатура на партията на държавния капитал, който си е нахлузил “комунистическа” маска. Нейните държавни институти са сведени до най-чистия им вид: тайна и явна полиция, армия, съд, концентрационни лагери и затвори, необходими за съхранение на социалното статукво, за репресиране и смазване на единствения класов враг – пролетариатът.

Похвалната “Ода на палача”, посветена му от Жозеф де Местър: “Цялото величие, цялата мощ и всичкото подчинение на порядъка почиват върху Палача – той ужасява и обединява обществото. Отнемете на света този непостижим фактор и в същия миг порядъкът ще отстъпи местото си на хаоса, троновете ще се сринат и обществото ще загине. Бог, който сътвори властта, е сътворил и Палача!”- е ода, която прилепва като ръкавица на тази система. Де Местър е пропуснал  втория “стълб на порядъка” – шпионина.

В това общество процесът на обединение на властника и собственика-експлоататор в едно лице е завършен и съдейства за радикалното разсейване на илюзиите на пролетариата спрямо “социалистическото” творчество на държавата. Тук всяка форма на класовата борба на работниците, като се започне от най-невинната – демонстрацията или стачката, издигаща безобидни искания: снижение на цените на колбасите или замяната на един господар/секретар с друг, по силата на тоталната социална диференциация, се превръща в кървава война между двете класи. Тази война в исторически план, както е казал Антон Панекук, може да завърши само когато, като краен нейн резултат настъпи окончателното и безвъзвратно разрушаване на съвкупността от институти на насилието, образуващи държавата, независимо от това дали тя се нарича пролетарска, народна или парламентарна!

 

II. ГЕНЕЗИС НА “НОВАТА КЛАСА”

Генезисът и консолидацията на държавния капитализъм в обществата на изток от десетия меридиан е известна от историята. Концентрацията и централизация-та на капитала, в чиято основа стои конкуренцията между отделните капиталисти, изграждат онази стълба от икономически стъпала, която започва с манифактурата, минава през индивидуалните капиталистически предприятия, след това през картелите, тръстовете и концерните, за да ни отведе до раждането на единствения монопол и неговия собственик – държавата.

Тази тенденция е всеобща. Към този резултат се отива по многобройни пътища и пътеки. Толкова колкото са политическите партии, записали върху знамената си: ЕТАТИЗАЦИЯ. Всяка от тях е ембрион от който, при подходящи условия, може да се роди НОВАТА КЛАСА. Съвкупността от методи и средства с чиято помощ от една партийна какавида се ражда класата на господарите е ПОЛИТИКАТА. Целта на тази безцеремонна игра (чиито участници нямат никакви скрупули по отношение на неизпълнените обещания за бъдещето) е завладяването на държавната машина. Защото, истинската “реална политика”, чиято същност е завоюването на господстващо положение в едно общество и непрекъснатото му съхранение и разширение навътре и навън от границите, започва едва тогава, когато в ръцете на политиците се окаже съвкупността от политически или, което е едно и също, полицейски институции,  представляващи апарата на държавата.

Овладяли веднаж държавната власт, политиците се стремят да я направяг всеобхватна и всесилна. Без да е икономика, тя ще решава въпросите на икономиката. Без да е религия, тя ще има своите идоли и жреци. Идвайки “в името на народа”, тя ще го раздели на две категории, чиято численост е обратно-пропорционална на правата и привилегиите: на така нар. народни маси – анонимно сборище от безправни управлявани, ръководени и представлявани от шепа всесилни държавни ръководители, които в своите кабинети, на закрити съвещания, заседания и банкети ще решават ВМЕСТО масите всички проблими на живота на обществото. При това, никой от тези политически господари няма да се съобразява със сантименталните упреци и мърморения на онези, които са им повярвали в ”какавидалния стадии” и които ще се почувстват измамени, когато разберат, че от напразните усилия на любовта им, се е родил държавнокапиталистическият дракон.

 

 

III. РОЛЯТА НА МАРКСИЗМА В ИСТОРИЯТА

Сред пъстроцветната кавалкада от политически партии, които водят днешното човечество към държавния капитализъм, почетното място се пада на партиите, които са поставили във фундамента на политическите си програми различни порции МАРКСИЗЪМ. Явяващ се сам отражение на посочената икономическа тенденция на концентрация и централизация на капитала (чийто завършек е етатизацията) и в съчетание със суеверната вяра в конструктивната историческа роля на държавата, МАРКСИЗМЪТ Е ЗАВЪРШЕНАТА ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА ДЪРЖАВНИЯ КАПИТАЛИЗЪМ. Без да е оригинален и имащ своите предшественици между множеството “социалистически” доктрини на миналото и в политическата практика на редица държавни мъже на аристокрацията и буржоазията от 19 век (ако не се връщаме към времената на държавното робовладение в Египет, Поднебесната империя или Спарта), “Комунистическият манифест” на Маркс и Енгелс е ЗАВЪРШЕНАТА ПРОГРАМА на държавния капитализъм. Неговите програмни ДЕСЕТ ТОЧКИ предвиждат одържавяване на земевладелческата собственост, на индустрията, банките, транспорта и т.н.

Върху тази програма, в навечерието на ХХ век в Русия беше създадена от Ленин партията на болшевиките – бъдещата акушерка на ориенталския “социализъм”. Наличието на такава партия е само необходимото условие на държавнокапиталистическия преврат. Достатъчното лежи в специфичните особености на бременното с преврата руско общество. В руската икономика от първите две десетилетия на нашия век имаше всичко: патриархални общини и крепостничество, манифактура и монополи. Последните имаха крещяща нужда от модернизация на политическата и социална структура на самодържавието, от ликвидиране на задушаващите ги бюрократични бариери на абсолютизма и от простор за ускорено развитие. Селяните искаха земя. Малобройната работническа класа се оказа безпомощна и стана питателна среда за всички “леви” политически партии и организации в узрялата за революция Русия, чиито програми представляваха пъстър спектър, включващ различни нюанси на държавния капитализъм. Само анархистите, заели крайнолевия им фланг бяха прекрачили този последен предел на държавническата мъдрост, но всички бяха съгласни в едно: помешчическата монархия трябваше да бъде унищожена! При променен вътрешен и международен контекст, Русия се приближаваше към своята 1789 година.

Политическата борба на партиите беше отражение на разнородните социаликономически тенденции и в нея щеше да се наложи доминиращата. Бидейки в началото на ХХ век една от най-изостаналите европейски страни със своя презрял феодализъм и с монополи в индустрията и финансовата сфера, от гледна точка на буржоазния революционен календар Русия беше една от най-развитите страни. Изпреварила Франция на Луй ХVI с едно столетие, тя притежаваше модерни тръстове и компании-гиганти, създадени с руски и чужди капитали, чиито работници стигаха до 150 000 души. Подобни мащаби бяха непознати по онова време дори за европейските републики и конституционни монархии. И редом до тях съществуваха помещици и крепостни селяни. Всички стадии на капитализма и всички класи на руското “трето съсловие” се задушаваха в обръчите на самодържавието. По-нататъшното развитие налагаше абсолютизмът и азиатската бюрокрация заедно с гоголевските персонажи да бъдат изринати.

Тоталната криза на руското общество, катализирана от военните поражения в Първата световна и разрухата, го изправяше пред необходимостта от революционна промяна на политическата и икомомическата му конструкция. След 1905 година, Русия беше станала отново епицентър на още по-мощни революционни трусове. В тяхната основа стояха противоречиви, паралелно действащи или исторически следващи се една друга икономически тенденции. Върху тяхните вълни изплуваха и потъваха в небитието на историята след Николай Романов – княз Лвов, Милюков и Керенски. Извъникономическата принуда и революционното насилие ускориха “естествената” капиталистическа еволюция. Сгъстено и светкавично, като в калейдоскоп се сменяха картините на политическия и социален живот през 1917 г. Само за осем месеца – от февруари до октомври – руската икономика преживя една цяла историческа епоха и развиващата се, но недоносена, революция абортира и изплю на политическата сцена болшевиките на Ленин.

 

IV. МАРКС-ЛЕНИНСКАТА МОДИФИКАЦИЯ НА БУРЖОАЗНАТА И ПОРАЖЕНИЕТО НА СОЦИАЛНАТА (ТРЕТАТА) РЕВОЛЮЦИЯ

По силата на един ефект, който пруският философ Георг Хегел нарича “шега на историята” (негови илюстрации можем да намерим в първите векове, когато христовите апостоли станали папи или във времето, когато френските рицари на кесията въплътили в себе си илюзорните очаквания на цялото трето съсловие), болшевиките се оказаха достатъчно влиятелни в голямите градове на империята и с помощта на въоръжените си привърженици от гарнизоните и предградията се наведоха и по израза на своя вожд взеха “търкалящата се по калните улици на Петроград държавна власт”. С един удар на държавният преврат от 25 октомври 1917 г. те заковаха Русия в последния стадий на капитализма. Променените об-стоятелства от началото на ХХ век модифицираха класическата буржоазна революция в държавнокапиталистическа. Февруарското начало, което напомняше 1789 г. стана бързо история. Оказа се, че икономическата еволюция, която води до господство на държавния монопол е най-силна, а представляващата я марксленинска партия – с най-добри шансове.

Политическите схватки с военнополицейски хватки пометоха всички останали от сцената. Свределът на революционното капиталистическо развитие изхвърли като стружки другите партии и организации от обществения живот на Русия. Удари часът на държавния капитализъм!  За няколко години “Левиатан” погълна всички – едри и дребни – собственици на банките, в индустрията, търговията и земеделието.

Историята отново си направи поредната хегелианска “шега” с революционерите, които загинаха в царските тюрми и по фронтовете на гражданската война – селяни, работници и войници. На социалната повърхност останаха само социалистически лозунги, знамена, “Съвети” и етикети. А от мрака и идейната мъгла изникнаха корпусите на марксическата полиция, Че-Ка, армия. Кристализира и се консолидира партийната и административна бюрокрация. Болшевишките – “деца” на недоносената руска революция я… изядоха, а от присъединилите се и умножили редовете им лумпени, се роди новата държавнокапиталистическа класа. Не за пръв път в човешката история, при подходяща икономическа даденост, държавата акушира на “израждането” на господарите.

Обезкръвените от гражданската война три милиона руски работници и десеторно повече селски бедняци започнаха да разбират измамата. Кредитът, който болшевиките бяха получили за своята борба с довчерашните господари и експлоататори, чиято “историческа роля” поеха, започна да се изчерпва бързо. Защото новите “революционни” властници можеха да паразитират само за известно време върху справедливата омраза на масите срещу съборените предшественици. Тя беше един от източниците на илюзиите, които работниците имаха спрямо болшевиките. В борбата им с буржоазията, унижените и оскърбените виждаха най-малко справедливото възмездие, ако ли не осъществяването на справедливостта. (Този феномен, който условно може да се нарече “злорадството на роба”, е разкрит най-добре в усмивката на концлагериста от полския филм “Тази нощ градът ще загине”. Падащите американски бомби, които предизвикват апокалиптични пожари и руини и изкривяват от ужас лицата на нацистите и довчерашните самодоволни поданници на Третия райх, извикват само една усмивка върху лицето на заградения с тел, огньове и бомбени гръмотевици пленник.)

И след овладяването на властта болшевиките продължиха да събират симпатиите на мнозина от работниците и мужиците, докато довършваха социаликономически остатъците на буржоазията и дворянството. На тях им бе необходимо известно време, за да проумеят истинската природа на новия режим и негонвата дълбока противоположност и враждебност на интересите им.

Първите изригвания срещу новите господари не закъсняха. Руските работници и ратаи направиха един отчаяно смел опит да тласнат революцията отвъд последния предел на капитализма. Но тяхната малобройност, общата неразвитост на предпоставките за една анархокомунистическа революция в изостанала Русия, безхарактерността и фантасмагориите на голяма част от руската “революционна” интелигенция и най-вече липсата на собствен, жив опит на масите в борбата им с държавния капитал и неговата диктатура, направиха Украйна и Кронщад поле на поражението на нашите първи военни схватки с марксизма. Срещу 150 000 хилядната въстанническа армия на Махно в Украйна, Ленин и Троцки изпратиха 1 500 000 червеноармейци под командването на зам-комисара по отбраната – Склянски. Операциите срещу въстаналите работници и матроси в Кронщад се ръководиха лично от “Червения Наполеон” – Троцки. Окървавеният палячо на болшевизма, който величаеше бойците от този бастион като рицари на революцията, сега изригна в клевети срещу тях и тяхното дело.

Тези първи класови боеве на руските работници, матроси и селяни завършиха с победата на държавнокапиталистическата класа. Шрапнелите и последвалите разстрели разсяха окончателно илюзиите. Мартенските дни на 1921 г., когато морето край Кронщад стана червено от пролятата кръв на пролетариите, потвърдиха казаното от Бакунин в прощалното му писмо до членовете на Юрската Федерация на антиавторитаристите. В него той предупреждаваше работническата класа, че на нея й предстоят десетилетия на кървави борби с марксизма, която ще бъде много по-жестока и кръвопролитна от тази, която водеха вече с господстващата в Европа буржоазна реакция от епохата на Френскопруската война и Парижката Комуна насам. Смазването на революционния Кронщад показа недвусмислено, че пътят към работническото самоуправление, към свободата и равенството за тружениците минава през щурма срещу Кремъл, партийните комитети, полицейските управления и генералните щабове. На практика се изясни, че “работническа” държава няма и не може да има: или работниците се въоръжават, разрушават държавната машина с нейните партийни, военни, полицейски, съдебни и бюрократични институции и организират обществения труд, производство и разпределение, в които дейности се включват всички без изключение, или тези функции се поемат отново от държавата на формиращата се господстваща класа, която граби, мародерства и паразитира върху обществения организъм. Среден път тук няма!

Аналогично развитие, със смяната на подобни тенденции, партии, фракции и личности могат да се открият във Великата революция на френските санкюлоти и дошлите на смяна буржоа. Започнала с абат Сейес и граф Мирабо, тя преминава през Жирондата и Дантон, Ебер, Шоме, Жак Ру, Анахарзис Клоотц и тяхният убиец Робеспиер, за да стигне до диктатурата на Бонапарт. В по-неразвит вид процесът може да бъде установен и в Английската революция на Кромуел. Разликите в изявата и резултатите, водещи към поредния Термидор. се обясняват със 125 или 250-годишната давност на тези социални революции срещу феодализма.

 

V. НЭП Е БОЛШЕВИШКИЯТ ТЕРМИДОР

След конвулсиите на “четвъртото съсловие” в Украйна и Кронщад, Ленин и неговите комисари предприеха серия мерки, чиято цел бе съхранението на вла-стта. Тази политика на балансиране върху противоречията между работниците и все още недовършената средна и дребна буржоазия в Русия, е позната в историята под името НЭП. Само военнополицейската опора, която “новата класа” имаше в лицето на държавните институции с тяхните чиновници, се оказа недостатъчна, за да се задържи господството. Затова, през целия исторически период на своето съществувание, тя ще продължава да търси трескаво и да създава слоеве на които е отредено да играят ролята на социална опора на властта.

В годините на НЭП-а, със цел да се разединят работниците и селяните, болшевиките създадоха предпоставки за поява на така нар. непмани. За търсещите индивидуално “решение” на социалните проблеми селяни, дребни занаятчии и търговци, те декретираха временното съществувание на условия за дребно проспериране – всеки върху своята купчина тор, в своята работилница или бакалница. И понеже няма нищо по-егоистично, ограничено и по-тъпо от дребния “гений на личната инициатива” и на спекулата, властниците не се излъгаха във възлаганите надежди върху политическата и социална роля на непманите-остапбендеровци.

От тяхната среда излязоха многозначителни лозунги като: “Долу комунията, да живее Ленин!” Не можем да отречем една своего рода “научност” в стила на управление на малкия червенобрад пръч. Познавайки добре силата на парите, той подхвърли достатъчно милиони рубли на по-висококвалифицираните специалисти под формата на многократно по-високи заплати от “средната”, за да ги интегрира по този начин в класата на държавните капиталисти. Заедно с това отдалечи от Москва и Петроград цели ешалони с работници, изпращайки ги в мините и заводите на Урал. Това целесъобразно отстраняване на взривоопасния социален “материал” от жизнените центрове на империята, Ленин придружи с “теоретически мотиви”. В доклада си пред Х конгрес на болшевишката партия през март 1921 г. (който протича по време на Кронщадското въстание) той заяви, че “Работническата класа повече не съществува, че тя се е лумпенизирала и разложила”. Шляпников – водачът на фракцията в партията, наречена “Работническа опозиция” – подхвърли саркастично от местото си в конгресната зала: “Аз съм щастлив да Ви поздравя затова, че упражнявате диктатурата си от името на една класа – фантом. Една класа, която не съществува!”

Отговорът бе бръз и категоричен – ЗАБРАНА НА СВОБОДАТА за всички фракции във ВКП(б). От този момент всички партийни “другари” бяха лишени от елементарни свободи и права. Нещо, което всъщност е съвършенно нормално за йерархическата пирамида на държавнокапиталистическата класа. Монополът си е монопол и той не позволява никакви сантименталности и “гнил дребнобуржоазен либерализъм и разпуснатост” дори по отношение на “единомишлениците”. Защото, който има властта му е все едно дали ще му я вземат врагове или “приятели”! Така, още през далечната 1921 г. същият Х-и конгрес на партията приключи историята с “вътрешнопартийната демокрация” и възтържествуваха “ленинските норми на партиен живот”.

 

VI. “КОЛЕКТИВИЗАЦИЯТА” Е КОЛОНИЗАЦИЯ НА СОБСТВЕНОТО ТУЗЕМНО НАСЕЛЕНИЕ

Разбира се, НЭП-ът беше тактически период и ход към който господстващата класа ще се връща в различни варианти, всеки път когато революционната криза направи пролетариата опасен за властта й. Че “новата класа” не е възнамерявала да извади от сферата на експлоатацията многомилионното руско селячество, по-каза следващият крут завой в “генералната линия на партията” и последвалите го събития. След по-малко от едно десетилетие започна най-бруталното в човешката история обезземляване и пролетаризиране на 150-милионното руско селячество. Английският прецедент от епохата на Елизабет I-ва за който Томас Мор говори с болка в своята “Утопия”, разказите му за “овцете, които изяждат селяните”, за стотиците хиляди прогонени от земите си, принудени да станат “разбойници” в планините или скитници по друмищата на острова, преследвани като кучета, бесени или дъмгосвани и натиквани във фабриките – “домове на ужаса”, бяха нещо невинно в сравнение с това, което настана 300 години по-късно в “страната на строящия се социализъм”.

Новата сталинска “победа на първата фаза на комунизма” създаде една по-солидна база за натрупване на държавни капитали и за ускоряване на индустриализацията в Русия. Всички предпоставки за това бяха вече налице. Руското общество беше разцепено от завършилия държавнокапиталистически преврат, като със сатър – на експлоататори и експлоатирани. Междинни, средни, дребнобуржоазни слоеве повече няма. Едната от класите притежава чрез държавата цялата икономика и с помощта на глада, полицията и репресиите наблъсква другата в своите индустриални и селскостопански предприятия. В тях “нормата на принадената стойност” (отношението между произведената от наемния работник стойност и неговата заплата) стига до фантастичните 1000 %! Маркс навярно се е обръщал в гроба си! Британските капиталисти от неговото време не са смеели да мечтаят в сънищата си за подобни проценти. Това не попречи на един от шутовете на Сталин – бившият троцкист Карл Радек – преди да го погълнат концлагерите в Сибир, да излезе на сцената и удари звънеца, за да оповести “Социализмът е построен!”

Не всичко от огромните средства, създадени с труда на стомилионния “съветски” пролетариат се изплюскваше от господстващата държавнокапиталистическа класа. Една част се натрупваше и инвестираше в създаването на нови предприятия, за да се разшири още повече базата за експлоатация на наемния труд и се създадат предпоставки за крезовски живот на партийните мандарини.

Капиталът бе съсредоточен в едни ръце и можеше да бъде насочван, изпращан, преливан заедно със цяли армии от пролетарии в тези клонове на икономиката и районите на огромната страна, където печалбарските интереси на “новата класа” можеха да получат най-добра реализация. Темповете на икономически ръст бяха високи поради по-високата степен на експлоатация и фелдфебелските “предимства” на държавния капитализъм. От развития капиталистически Запад пристигаха технически новости, капитали и специалисти. Неговата икономика се нуждаеше от пазари, а “съветската” от капитали и патенти с оглед намиране на временен изход от световната криза.

Освен инвестициите и колосалните разходи по въоръжаването, в търбуха на държавнокапиталистическата класа попадна по-голямата част от националния доход, поради което бе ликвидирана възможността пролетариатът от индустрията, лабораториите и селското стопанство да има още сега поне два пъти по-висок стандарт от днешния. Ленин казваше: “Капитализмът се състои не във формата на собственост, а в отношенията на експлоатация на наемния труд от капитала”, продължавайки: “Ако ние не сме обикновени политически шарлатани, трябва да кажем открито на работниците, че когато в нашето общество някои получават 3-4-5 пъти по-голяма заплата от тази на средния работник, това вече е капитализъм. Защото последният не е в парите, а в тази разлика, която означава експлоатация.” Това датира от 1918 г. От зората на класовата диференциация на “съветското” общество, когато са се въвеждали по-високи заплати за различни категории “специалисти” в държавния, партиен и стопански апарат. Цитатите приличат на почтеност, но Ленин много често казва едно, мисли друго и върши трето. Впрочем, обсъжданията в историята на проблеми от рода – дали първите болшевики, като първите християни, са били честни или безчестни; дали са били искрено вярващи или са се приспособявали като хамелеоните към изменящата се обстановка, особенно когато са били притиснати до стената и веднага след това са захвърляли обременителния товар на идеалите; дали са били съзнателни или несъзнаващи оръдия на държавнокапиталистическия преврат? – тези въпроси нямат смисъл. Важна е програмата с която те влязоха в революцията, тяхната практика и най-вече – крайните резултати от реализацията на лозунгите. Защото, както се знае, “пътят към ада е покрит с добри намерения”.

 

VII. РАСТЯЩАТА ПРОПАСТ МЕЖДУ “ДРУЖЕСКИТЕ” КЛАСИ

СЕ ЗАПЪЛВА С… ТРУПОВЕ

Макар че разпределението на националния доход и заплатите на висшите партийни сановници, министри, генерали, дипломати и т.н. не фигурират в щатните таблици и са държавна тайна, изследователят на класовата структура на това общество може да я реставрира по фрагментарните данни от пресата, литературата и живота. По-долу съобщаваме някои информации и данни за динамичното развитие на “новата” експлоататорска класа и за неизменното увеличаване на нейните доходи от първата година на държавния преврат на 25 октомври 1917 г. до сега.

В началото, когато държавнокапиталистическата класа се е консолидирала в борба с всички останали класи и партии, 5 години след революцията, по мнението на един безспорно авторитетен свидетел, какъвто е Улянов: “Въпреки цялата си архиреволюционност, болшевиките съхраниха напълно бюрократичния апарат на самодържавието от 1 300 000 души, като само са го разкрасили с “комунистически” етикети, запазвайки цялата му уродливост и са прибавили нови 200 000 паразити”. (Цитатите са взети от последните “лебедови” статии на Ленин: “Как да реорганизираме Рабкрин?” и “По-добре по-малко, но по-добре”).

Още в 1918 г., в безбройните си подготвителни записки към статията “Поредни задачи на съветската васт” въпросният Ленин е поискал да се повишат заплатите на “буржоазните учени и специалисти 4, 8 или 16 пъти в сравнение с тези на средния работник (6 000 рубли годишно)”. Срещу недоволството на работниците той е дал обяснения за тази “непопулярна мерка”, акцентирайки върху нейния временен характер: “една година, дори шест месеца”. След известно време нагоре започват да подскачат и заплатите на нашите “здрави, партийни другари”, после на военните “спецове”, на чекистите и т.н. Частични данни се намират в отчетните доклади и речите на блестящия ученик на Улянов – Йосиф Джугашвили-сталин, както и в Съчиненията на партийната опозиция, оглавявана в различни моменти от Троцки, Каменев, Зиновиев, Бухарин и други последователно и регулярно оземлявани в последствие “съратници”. От тогава този процес не е спирал.

В 1961 г. например, по данни от статистическите годишници чрез сложни изчисления и сравнения можеше да се установи, че бюрокрацията с армията и полицията са наброявали вече 21 милиона. (Скулпторът Эрнст Неизвестни пишеше, че само от идеолозите и агитпропа на СССР може “да се отгруха” една средна европейска страна!) При запазване на тези безпрецедентни темпове на “растеж”, съветските социолози твърдяха в броевете на списание “Проблеми на мира и социализма”, че към 1980 г. цялото активно население на “страната на строящия се камунизъм” няма да стигне за извършване на подобна… народополезна дейност! Пак по същото време, 40 години след тъжните ленински констатации, тогавашният класик на марксизма, верен ленинец и вожд на “съветските народи” Н. С. Хрушчов, скромно призна, че апаратът на м-во на земеделието по нищо не се различавал от… стария царски апарат.

По сведения от 1970 г. в книгата на дисидентстващия реформатор на държавния капитализъм Рой Медведев – “За социалистическата демокрация” пишеше: “не е секрет, че разликата между заплатите на низшите служащи и висшите началства в различните учреждения, в зависимост от ранга им, се определя с пропорции от 1:10, 1:50, 1:100”, без да се включват в цената безбройните съвме-стителства, добавки, привилегии, разходи по прислугата, секретарките, шофьорите, представителните разходи и т.н., и т.н., които идват от безотчетните фондове и “безплатни обслужвания”. За да създаде известна бегла представа за “сладкия живот на пролетарските” вождове, Рой Медведев привежда разказа на пожелал да запази анонимност “деятел на изкуствата”. При прием у едного от заместниците на министър-председателя Косигин, по време на обеда към всеки от многобройните гости “деятели на изкуствата”, бил прикрепен отделен келнер – нещо, което едва ли са си позволявали самодръжците на Русия.

На другия полюс е мизерията. Ако бъдат сравнени надниците на двадесетина категории работници и цените на няколко десетки артикули от първа необходимост за предвоенния месец юли на 1914 г., които се намират в приложенията към книгата на Джон Рийд “Десет дни, които разтърсиха света”, с днешните надници и цени в “Съветска” Русия, всеки познаващ елементарните аритметични действия, може да установи самостоятелно, че след близо шест десетилетия “социализъм” руските пролетарии са станали АБСОЛЮТНО по-бедни от дядовците си в Романовската империя. А според данни в статията “Никакого кризиса комунизма неть” на съветския икономист – унгарецът от кабинета на Бела Кун – Евгени Варга, поместена в броевете на списание “Комунист” от 1957 г., те живеят върху по-малко квадратни метри жилищна площ в градовете в сравнение с квадратурата с която са разполагали през 1913 г. (Землянките и сламените хижи, които пътниците могат да видят и днес от прозорците на влаковете не са включени в официалните статистики.)

 

VIII. КРИВАТА НА КЛАСОВАТА СТРУКТУРА НА “СОЦИАЛИСТИЧЕСКОТО” ОБЩЕСТВО

В статия на съветски икономисти, публикувана в юлската книжка от 1962 г. на списание “Вопросы экономики”, се отбелязва, че кривите на разпределение на “националните” доходи между различните социални катигории в СССР и САЩ имат еднакви по форма графики. В анализите на статистическите данни, те са използвали същия математически апарат и са ДОКАЗАЛИ, че КЛАСОВАТА СТРУКТУРА на двете свръхсили е ЕДНАКВА. Единственото оправдание на този чудовищен социален факт “съветските учени” намират в бръщолевенето, че отечествените паразити и сибарити произлизали от народа, принадлежали му и всяка вечер си лягали с… мисълта за него.

Въпросът за КЛАСОВАТА СТРУКТУРА и СОЦИАЛНОТО НЕРАВЕНСТВО между пролетариата и “новата класа” и тяхните взаимоотношения и борби е кар-динален въпрос на настоящето и бъдещето на “социализма”. Той чака своите се-риозни изследователи и никой истински учен няма право да го отлага за времето когато днешната господстваща класа от експлоататори ще бъде заставена да даде отчет за това колко е струвала на обществото? Километрическата сметка трябва да се подготви още днес, като не се пропуска нито едно перо – от неравенството в доходите и консумацията до това в разпределението и потреблението на инфор-мацията. Защото в последната четвърт на ХХ век информационният глад става не по-малко страшен от физическия за настоящето и бъдещето на народите!

Усмирителната ризница на това антагонистично общество е военнополицейската диктатура на държавнокапиталистическата класа над пролетариата. Арабската приказка за “отмиране на държавата” вече не се разказва от Шехерезадите по диамат и истмат. Огромният октопод на държавата е обхванал в пипалата си це-лия обществен организъм. Той разполага с всички средства за масово въздейст-вие, с цялата икономика и в добавка с най-мощната репресивна машина в света: тримилионна тайна и явна полиция, четиримилионна армия, съдилища, затвори и концлагери. Мащабите на задушаване, смазване и унищожение на недоволниците и бунтовниците са непознати в световната история. Десетилетия наред ръстът на “съветските” народи остана непроменен, въпреки тримилионния им годишен при-раст! По данни на статистическия годишник за 1969 г. жените в СССР са с 27 милиона повече! На фронтовете на така нар. отечествена война са загинали се-дем милиона войници, сред мирното население жертвите са по равно за двата пола. ЛИПСВАТ ДВАДЕСЕТ МИЛИОНА МЪЖЕ, макар, че в “съветските” концлагери и затвори са загивали и жени! Такъв е баланса от “конструктивната дейност на народната държава”! През десетилетията на своето кърваво същест-вувание тя създаде още една класа, чийто прототип може да бъде открит в древния Египет или в робовладелския Рим. Това е многомилионната класа на ро-бите – концлагеристи, каторжници и заточеници с чиято история, същност и трагична съдба все още никой от благовъзпитаните и многоучени историци, икономисти и социолози на нашия “хуманен” век не се е заел!

 

 

IХ. “СЪВЕТСКИЯТ” ИМПЕРИАЛИЗЪМ – ИЗНОСИТЕЛ

НА “РЕВОЛЮЦИИ”

При определено ниво на промишленото развитие, натрупване на военна мощ и съотношение на силите върху международната арена, държавният капитализъм (подобно на частномонополистическия) поражда експанзия, войни и стремеж към световно владичество. Ражда “съветски” империализъм, който е продълже-ние от една страна на царския, а от друга – на вътрешната политика на болшевиките за завладяване на властта и привилегиите, за установяване на отношения на господство и неравенство и законодателното им закрепване с помощта на терористическия апарат на държавата. Още сменовеховецът Устрялов – идеологът на “възвращенството” бе забелязал приемствеността и зависимостта между вътрешната и външната политика, бе разбрал същността на почервенялия “Трети Рим” и съветваше белогвардейската емиграция, ако иска действително да постигне своите старозаветни цели, да се завърне в Русия и под болшевишки флагове да работи за каузата на великоруския ИМПЕРИАЛИЗЪМ.

Инструмент на империалистическата политика и експанзия на държавния капи-тал и на неговата диктатура стана най-многочислената армия в света – Червената. Нейните първи действия бяха насочени към въстановяване на Царската империя, смазване на антиколониалните въстания и унищожението на цяли народи. Методите на създаване на “съюза на съветските социалистически републики” приличаха поразително на тези на Иван Грозни и другите самодръжци. Русия се превърна от тюрма в гробница на народите.

Следващата крачка към разширяване на “съветската” империя, която съхрани вековната претенция да бъде наследница на Рим, бе направена в края на Втората световна война. Резултат от империалистическите противоречия между великите сили и тяхните стремежи към военно ликвидиране на конкурентите в борбите им за господство, войната завърши с ИМПЕРИАЛИСТИЧЕСКИ МИР. В Техеран, Москва, Потсдам и Ялта разбойниците от Вашингтон, Москва и Лондон сключиха договора за най-голямата сделка в човешката история. Стока стана цялият следвоенен свят. Всеки от империалистическите мародери получи според оръжията, “кесията” и “труда” си в тази касапница. Светът беше поделен между тях съобразно стопанската им мощ, определена от произведените милиони тонове стомана, чугун, въглища и петрол и кореспондиращата военна мощ. “Нова” Русия получи едно стомилионно колониално население в Източна Европа. Сменовеховецът Устрялов се оказа прав. Към заграбените през 1939-1940 г. в съгласие с Хитлер половин Полша, Молдавия и трите Прибалтийски републики, водачите на “великите демокрации” Рузвелт и Чърчил предадоха на палача, заел овакантения трон на Романовци, народите от останалата част на Полша и Източна Европа: Чехословакия, Унгария, България, Румъния, Албания и в добавка по една четвърт от Германия и Австрия. Югославия, съобразно записаното върху прословутата цигарена кутия, беше поделена по на 50 %. Така от пепелищата на Втората снетовна война се роди ВТОРАТА ПЕРИФЕРИЯ на “Съветската” империя. Останалите 9/10 от света трябваше да бъдат неоспорвана “сфера на влияние” на Западните лешояди и преди всичко “зона за инвестиции” на американските капитали.

Създадена в епоха на крушение на класическия колониализъм, тази империя но-сеше на господарите си от Москва колониални печалби, изтръгвани с конкистадорски методи. Те позволяваха да се ускори развитието на метрополията, но заедно с това прибавиха към класовата противоположност между номенклатурата и пролетариата, още една – между центъра и новата колониална периферия. Родена в насилия, грабеж и кръв, държавнокапитали-стическа Русия НОСИ В УТРОБАТА СИ СОЦИАЛНАТА РЕВОЛЮЦИЯ.

 

Х. КРАТКА ИСТОРИЯ НА

“СЛАВНАТА 9-ТО СЕПТЕМВРИЙСКА

СОЦ-РЕВОЛЮЦИЯ”

Ако в горните параграфи разгледахме с повече подробности генезиса и класовата диференциация на руския държавен капитализъм, то бешее само затова, защото по този начин можем да разберем по-добре нашето собствено днешно състояние, произхода и същността на господстващия у нас режим, неговата криза и като следствие – източниците на НАДЕЖДАТА.

Както е известно, “с решаващата помощ на Червената армия” пророчеството на марксическия “дядо” – Димитър Благоев, който казвал на своите ”тесняци”, че ¾ от тяхния “социализъм” зависи отвън, СЕ СБЪДНА 100 %. Денят на окупацията на страната от сталиновите “богатири” – 9.09.1944 г. – стана ден на “революцията”. Историята и анализа на основните събития от политическите борби в България, които доведоха до ликвидиране на стария режим и консолидация на днешния чакат своя историк или по-скоро един наш Ярослав Хашек за чието перо те и тяхните герои са наистина достойни.

Като оставим настрана историческото митотворчество и басните за грандиозната антифашистка съпротива, за “12-те въстаннически зони”, за Щаба на НОВА и нейният “прославен народен генерал” – Добри Терпешев, все пак обективността налага да кажем, че в сравнение с българската буржоазия и монархическата клика, родените от военната конюнктура кандидати за власт от БКП, приличаха на герои. Когато Червената армия надвисна над североизточните граници на III-то и последно българско царство, държавните “мъже” на окаяната ни буржоазия, палачите и подпалвачите от жандармерията и полицията и “доблестните войни” на н. ц. “величество” заприличаха на дребни бозайници пред зиналата паст на питон. III-то БГ-царство завърши своята политическа история, така както я и започна – мизерно и безславно. През нощта на 8-и срещу 9-и септември, когато частите на III Украински фронт напредваха безпрепятствено към столицата, танковата бригада на Марин Диков обгради военното м-во с което завърши главната операция на “славното антифашистко въстание”. (За илюстрация на моралния облик и подбудите на някои шмекери от царската армия и колегите им от безпартийните фашизоидни сили, ката Кимон Георгиев, Димо Казасов и др. които взеха активно участие в 9-то септемврийския преврат, ще напомня, че няколко години по-късно “бронираният полковник” Диков завърши кариерата си в затвора, като перач на нечистото бельо на надзирателите и милиционерите и като… тяхен доносник. След като го употребиха докрай, новите му господари си “припомниха”, че в кланетата на българските селяни през 1923 г. младият тогава подпоручик Диков се бе проявил “геройски” и го осъдиха на 20 години “за стари деяния”, както се представяха подобни “дейци” в тюрмите.)

Така на сутринта на един втори “ден на свободата”, България осъмна с ново, ОФ-правителство и нови, прогресивни регенти. Между тримата ОФ-настойници на малолетния изтърсак на Сакс-Кобург-Готската династия, се мъдреше и небезизвестния партиен “философ на Обърканите понятия ” –  Т. Павлов. Правителствената комбинация в която влязоха пет “демократически” партии: БКП, БЗНС, БРСДП, Звено и Радикалите, представляваше едно отражение върху българската политическа арена на съюза на международните разбойници, победили своите колеги от Оста. Шеф на новото “народно” правителство стана бившият безпартиен фашист и настоящ съветски шпионин – Кимон Георгиев. Ключовите позиции обаче, в апарата на държавата, се поемаха навсякъде от достатъчно прочистената от всякакъв идеализъм и “народнически” уклони ПЕТА КОЛОНА НА МОСКВА – БКП. И понеже вътрешните сили изобщо отсъстваха от събитията, съдбата на България се реши отново съобразно предварителните споразумения за подялбата на света след империалистическата кланница. Това правителство трябваше да стане екзекутор на сталинската част от сделката, сключена по време на серията конференции между “тримата голями”, която засягаше нашия парцел от Балканския п-ов.

 

ХI. БОРБИТЕ СРЕЩУ ДИКТАТУРАТА

Много скоро ОФ-коалиция, която беше една амалгама от политически партии, принадлежащи към две епохи от развитието на българския капитализъм, се разпадна. На власт останаха лумпените на БКП (които междувременно, за по-малко от два месеца набъбнаха от осем на двеста хиляди) с част от буржоазните и дребнобуржоазни политици, а в опозиция на ОФ-правителство минаха тези, които искаха въстановяването на България от преди 19 май 1934 г. с нейната “Търновска конституция”.

Ако искаме да определим класовата същност на опозицията, трябва да кажем, че тя представляваше българската дребна буржоазия и най-вече селяните, които бяха ¾ от населението на предсептемврийското ни “отечество”. Господствалите довчера българска монархия и буржоазия не оказаха никаква политическа или въоръжена съпротива. Дори се надпреварваха да легитимират и субсидират гробарите си и да участват в различните съюзи на патриотичните ивдустриалци, търговци, офицери и прочее, поникнали като гъби организми на колаборацията между бившите и новите господари. С един референдум през септември 1946 г. и един законодателен акт от 23 декември 1947 г. българската монархия беше ликвидирана и формално, а българската буржоазия – експроприирана. С жалката си история, те си бяха подготвили и жалка смърт. Тяхната гибел не е резултат на класовата борба – те бяха избивани и издъхваха без борба!

След тях, с няколко монтирани върху фалшиви обвинения политически процеси, властта разтури легалните организации на ОФ-опозиция – БЗНС и БРСДП. През последвалия петгодишен период от 1948 до 1953 г. социалните борби в България достигнаха кулминационната си точка. Ако трябва да го квалифицираме социологически, това беше период на възход и консолидация на класата на държавния капитал. Период на обезземляване и ликвидиране на дребните собственици – селяни, занаятчии и бакали. За няколко години, с помощта на полицейското насилие и системните репресии (екзекуции, затвори, концлагери и др.), със заплахите и шантажите, и с политиката на наряди и реквизиции, многомилионната маса от дребни селяни, заедно с едрия и дребен рогат добитък, беше вкарана в т. нар. трудово-кооперативни земеделски стопанства(ТКЗС). По този начин броят на пролетариите нарастна с още 2 500 000 наемни работници.

Този период се характеризираше и с най-голямия брой политически затворници и концлагеристи в българската история. Десетки хиляди млади момчета минаха през ада на “местата за лишаване от свобода”, хиляди бяха “лишени от живот” (чрез обесване, разстрели или безкръвно гилотинирани в карцерите и каменните душегубки на наказателните отделения на богуугодните “общежития” или на “трудовия фронт” – в концлагерите). Основно, това беше съпротива на селяните и дребната буржоазия, което може да бъде доказано много лесно, чрез един статистически анализ на политическия и социален състав на обитателите на тези заведения.

Борбата между държавния капитал и дребната собственост завърши с победата на първия. Без опит, техническа и психологическа подготовка за една продължителна въоръжена борба, с хиляди илюзии, и с едно политическо ръководство, което – повлияно от печалния ни исторически опит на двете голями промени/подмени в българската история през последното столетие 3 март 1878 г. и 9 септември 1944 г. – беше ориентирало за трети път своя курс към една политика, разчитаща на промяна от външни сили. Този път с помощта (естествено отново безкористна и братска) на т. нар. демократични съюзници. При провеждането на борбата в условия на фактическа окупация, българските селяни и дребни буржоа бяха разбити от полицейските и военни сили на държавнокапиталистическата диктатура, а след това (или по-скоро наред с това) – икономически и социално ликвидирани. Отделните актове на мъжество и героизъм не можеха да променят с нищо общата картина. Последните стонове на тази борба заглъхнаха през годините на последвалото десетилетие в килиите на 22-та затвори и десетките концлагери – последните бастиони на свободната политическа мисъл и същевременно гробници и творци на характери и идеи!

 

ХII. АНТИКОЛОНИАЛНИТЕ И СОЦИАЛНИ БОРБИ В ЛАГЕРА НА “МИРА, СОЦИАЛИЗЪМА И ДЕМОКРАЦИЯТА”

Когато в България затихваха борбите между старите и нови собственици, в рам-ките на Руската империя започнаха онези класови боеве от които зависи бъдещето. На 17 юни 1953 г. протестната демонстрация на строителните работници в Източен Берлин се превърна със скоростта на летен пожар, в ГЕНЕРАЛНА СТАЧКА и общо въстание на германската работническа класа от т. нар. ГДР против диктатурата на “родната” номенклатура и империалистите от Москва. Този авангарден бой на пролетариата от колониите беше последван от въстания и революции в Унгария (1956), Полша (1956, 1970) и Чехословакия (1968). На първия етап, победители в класовата война се оказаха отново господстващите класи и тяхният инкубатор – Кремъл. Но това са пирови победи, защото тези боеве са само началото на социалната революция на Изток!

Паралелно с тези революционни схватки между класите, които вещаят същата съдба на държавнокапиталистическата класа, като преживяната от повалената буржоазия, в просторите на Руската империя се разгъна още един, решаващ за изхода от борбата процес. Стигнала кулминационната си точка в следвоенните години, империята беше разтърсена от серия дворцови обрати и сътресения в нейната колониална политика. В тяхната основа стояха противоречията между държавно-капиталистическите класи на метрополията и тези от колониите. В резултат, от “монолитния лагер на социализма, мира и демокрацията” отпаднаха Югославия и Албания, но решителният удар върху господнтвото на Кремъл дойде с разбунтуването на маоцзедуновски Китай с което започна разложението и залеза на “Третия Рим”.

В половината от 14-те така нар. социалистически страни колониалните пипала на Кремъл вече са отрязани. Формите и методите на съпротива са различни, с нюанси в цветовете са и знамената под които се извършва измъкването от обятията на Северната мечка, но резултатът е един и същ – изгонване на “съветските специалисти”, свиване до нула на “съветските” капиталовложения, анулиране на търговските договори, отказ от участие в СИВ и Варшавския военен блок и лияквидиране на военните бази на Москва.

Румъния показва известно своеобразие. Скъсването не е драстично и драматично. Картината на изтръгването на северната ни съседка от имперския търбух можем да уподобим на обратно завъртяната на екрана кинолента, запечатила нагълтването на една свиня от една анаконда.

 

ХIII. БЪЛГАРСКАТА ИЗОСТАНАЛОСТ

Такива са основните процеси, които доминират и очертават щрихите на бъдещето на Изток.

Какво е българското положение и движение? На къде отиваме?

В перспективата на историята, отговорът наверно е еднозначен, но в рамките на предстоящето десетилетие е възможно едно “плуралистично”, многовариантно развитие. Затова намираме за полезно да опишем няколко от предполагаемите сценарии за бъдещето на България. Същевременно ще се опитаме (колкото и трудно да е това без проверени данни и научен апарат, позволяващ прогнозите) да определим “теглото” на всеки отделен сценарий и вероятността да бъде поставен на българската сцена, водещ до разрушаване, реформиране или консервиране на СОЦИАЛНОТО И ИНТЕРНАЦИОНАЛНО СТАТУКВО НА БЪЛГАРШЯ.

Един бегъл поглед върху историята на работническите преки акции, въстания и революции показва, че те избухваха в страните, в които държавния капитализъм беше достигнал/наследил едно сравнително високо ниво на развитие: Германия, Унгария, Полша, Чехословакия. И обратно, измъкването от прегръдките на империята под партийните флагове на Тито, на Мао и дори на мъртвия Джугашвили (в Албания и Северна Корея) се извърши там, където върху страните тегне бремето на общата икономическа, социална, културна и идейна изостаналост.

Следователно, като определим делението до което България е стигнала върху скалата със степени на държавнокапиталистическо развитие (без да игнорираме  империалистическите противоречия и кризата на световния капитализъм, както и на неговото влияние върху процесите в нашите страни) можем, с известно приближение, със съответни изменения да открием картината на собствения ни утрешен ден сред богатата и разнообразна история на КЛАСОВИТЕ БОРБИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА.

По този начин можем да намерим, както обяснение на днешния мъртвешки класов “мир”, чиято резултанта е господството на Т. Живков и антуража му, така и да определим обстоятелствата и момента в който кукумявката ще изкука края на робското безмълвие и на диктатурата.

Сравнена с Германия, Унгария, Полша или Чехословакия, България все още е една изостанала страна. Причините за това са много и от различни дати. Сред тях: историческото наследство, получено от българската буржоазия, един безучастен и дори безразличен към собственото си битие пролетариат, който още не е излязал от дребнобуржоазната си кожа, без да е преминал през закаляващия огън на класовите сражения и най-после – една държавнокапиталистическа класа, оказала се негодна да защити собствените си “национални” интереси, нито да организира ефикасно икономическото развитие на страната.

Изводът от констатацията на тази обща изостаналост е че, може би, нашият “Видов ден” в календара на революциите е напред! Поради което, преди да са настъпили решителни събития, можем и трябва да подложим съвкупността от икономически, политически и социални данни, факти и причини на сериозен анализ, за да разберем естеството на тази изостаналост, резервите и възможностите за преодоляването й.

 

ХIV. ПРИЧИНИ ЗА ИЗОСТАНАЛОСТТА НИ И ИЗХОДЪТ ОТ НЕЯ

Ще започнем разглеждането на тези въпроси от изключителна важност (без всякакви претенции за изчерпателност) с една от водещите области в съвременната икономика – производството и експлоатацията на ЕИМ (електронноизчислителни машини или компютри).

Използваните у нас модели са от преди 10-15-20 години, а както е известно тези машини се амортизират морално за 3-4-5 години! Произвежданите у нас по японски лиценз компютри, са извадени от производството на страната, продала ни патентите си, преди близо десетилетие – във време, в което всяко следващо десетилетие по своята динамика и скорост на изменения се равнява на предшестващото го столетие! В това направление, кражбите и копиранията на машини от трета генерация (IBM-360) в които част от управляващите виждат панацея срещу кризата на изостаналата ни икономика, няма да променят нищо! Защото тези мощни средства за управление, контрол и автоматизиране на производствените процеси си остават в абсолютно несъответствие с цялия безнадеждно остарял индустриален скелет и с цялата допотопна технология. (Ако ефикасната експлоатация на компютрите можеше да се комплектова с всяка производствена и технологическа база и да се рентира, те сигурно щяха да се появят още в Египет на фараоните и жреците, за да бъдат използвани в строителството на… пирамидите.)

В другите браншове на индустрията, в минното дело и в транспорта има машини отпреди 30-40-50 години. Най-модерните методи в строителството са със същата давност. Не са малко обектите на които строителните работи се извършват както по времето на Тут Анк Амон, а знаме на “челниците” е… уста Колю Фичето! В селското стопанство още се срещат жени, които работят с мотики – едно “средство за производство”, датиращо от каменната ера. Индустриализацията на земеделието е нищожна в сравнение с тази в европейското или американско селско стопанство. С около 2 – 2,5 пъти повече селскостопански работници от нашите, 200-милионните САЩ получават 40-50 пъти по-голяма продукция, а в някой сектори разликата в производителността на труда е стократна.. Резултатът е, че в решаващите сектори на българската икономика тя е от пет до няколко десетки пъти по-ниска от тази на работниците във високоразвитите страни. Във външната търговия тази изостаналост води до пасивен търговски баланс към който се прибавя и неравноправното ни положение в СИВ, доминиран от отношенията между колонииге и империята. Стопанската политика на СССР спрямо останалите все още в лапите му шест соц-страни, която напомня поразително тази на САЩ в задния им Латиноамерикански двор, води до развитие на нашето стопанство, съобразено с имперските и грабителски интереси на метрополията. Това е още един допълнителен източник на изоставането, обедняването, диспропорциите и нехармоничното развитие на колониалната ни икономика.

Изходът от тази изостаналост е в модернизацията, тоест в отделянето на средства и сили за хармонично и ускорено развитие на всички сектори на стопанството и науката. Само че върху исканията на отделните стопански и научни единици за целево отпускане на средства, “нашите” видни държавни и делови мъже от рода на Пеко Таков поставят резолюции в които са написали собственоръчно: “Бай Еди кой си, суха пара няма – действай!”

Финансовите възможности на “нашата” господстваща и експлоататорска класа за инвестиции в икономиката са ограничени от няколко основни и дълбоко присъщи на режима фактори. А средства, сили и резерви съществуват! Само, че всяко слагане на ръка върху тях е равносилно на ликвидиране на нейното господство. Ето защо, ние твърдим, че само въстаналият пролетариат може да преодолее изостаналостта ни, като:

–          ликвидира с колониалната експлоатация;

–          ликвидира с паразитизма на номенклатурата и експроприира имуществата й, банковите й влогове, предметите за лукс и разкош, скъпоценностите, съхранявани в 3200 касети в подземията на БНБ и сложи ръка върху нейните чуждестранни “спестявания” и инвестиции;

–          унищожи високите заплати и доходи, привилегиите и охолството, сложи                      край на крезовското разточителство и нескончаемите посрещания и изпращания на всевъзможни делегации у нас и в чужбина, на командировъчния туризъм и на вечния празник с банкетите и метресите;

–          ликвидира със заплащането, снабдяването и въоръжението на огромната армия и полиция, които поглъщат над 20 % от “националния доход” и са предназначени за смазване на недоволството у нас или в другите “братски” страни и за използването ни като плацдарм и револвер, насочен към съседните страни, съобразно волята и имперските интереси на Москва.

Едва тогава част от тези спестени милиарди ще могат да бъдат употребени за едно ускорено развитие, а свободните работни ръце на съборените от власт паразити – насочени в производството и услугите. Тогава тружениците ще могат да участват активно и равноправно в планирането, разпределението и потреблението на производството с оглед собствените им нужди, тоест превръщайки ги в СОЦИАЛНО ПЛАНИРАНЕ, РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ И ПОТРЕБЛЕНИЕ.

Но не можем, без да изпадаме в маниловска мечтателност, да заобиколим факта, че близо три десетилетия след установяване на диктатурата на номенклатурата, ние преживяваме епоха, която мнозина сравняват с тази, последвала Виенския конгрес от 1815 г. Статуквото в международните отношения с неговите социал-икономически последици, резултат от най-голямата в историята империалистическа война, продължава да бъде безспорен “замръзнал” факт. “Равновесието на силите” е затвърдено и потвърдено с преговори и договори, сключени по време на различните тайни и явни двустранни или четиристранни “срещи на най-високо равнище”, които последваха смъртта на Сталин и излетялите през 1955 г. “женевски духове” и ни вкараха в безвремието на така нар. мирно съвместно съществуване на “системите с различен обществен строй”.

Отчитайки основните социални промени през този следвоенен период, следва да ги разглеждаме, като отправна точка в нашата революционна перспектива.

Буржоазия, дребна буржоазия и селяни у нас повече не съществуват. Следователно, тяхните политически партии и съюзи НЕ СА И НЕ МОГАТ ДА БЪДАТ ФАКТОРИ В БЪЛГАРСКИЯ ОБЩЕСТВЕН ЖИВОТ. Има само ДВЕ КЛАСИ – пролетариат и държавнокапиталистическа класа. От тук нататък съхранението или промените в социалното статукво и диктаторския режим зависят изключително от борбата между тах. Революционното унищожение на експлоатацията и на господството може да бъде резултат единствено от тази борба, към която водят или би трябвало да ни отведат противоречията на държавния капитализъм.

В този увод към проектопрограмата на българската Социална революция няма да разглеждаме въпросите на световната криза, съставна част от която е и кризата на Руската империя. Нито перспективите на световната революция в различните региони и континенти или нейните основания и катализатори. Не защото считаме тези проблеми за маловажни. Напротив, ние имаме дълбокото убеждение, че окончателното ни освобождение е неделимо от революционното освобождение на човечеството! Руската и още повече американската революция могат да бъдат най-решителния импулс не само за нас. Но от друга страна нашият интернационализъм ни задължава да насочим цялото си внимание и сили към организирането и провеждането на революцията там където сме родени. Там където ще се сражаваме с “отечествените” тирани, жандарми и експлоататори, помнейки девиза на I-вия Интернационал: “ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА РАБОТНИЧЕСКАТА КЛАСА ЩЕ БЪДЕ ДЕЛО НА САМИТЕ РАБОТНИЦИ!”

И още – СВОБОДАТА НЕ СЕ ПОДАРЯВА, ТЯ СЕ ВЗИМА или както е казал Любен Каравелов: “СВОБОДАТА НЕЩЕ ЕКЗАРХ! СВОБОДАТА ИСКА КАРАДЖАТА!”

Освен това, като революционни интернационалисти, ние имаме дълг към другите народи и нямаме право да скриваме “националното” си бездействие зад резоньорски и до баналност втръснали фрази за зависимостта на нашето освобождение от международните фактори.

Срещу тези, които ще кажат, че ние сме малка страна, с малък народ, си струва да припомним, че когато Италия от ХIХ-и век узря за революцията, победния марш на гарибалдейците започна от най-малката държавица на Апенинския ботуш – Пиемонтската. Никой не може да докаже, че историята не е отредила на България да стане Пиемонт на социалната революция на Изток!

 

ХV. ОПИТИТЕ НА ДЪРЖАВНОКАПИТАЛИСТИЧЕСКАТА КЛАСА

ДА РЕШИ ПРОБЛЕМИТЕ НА КРИЗАТА

Нека се върнем отново “върху в кърви обляния земен шар”, към текущите проблеми, свързани с кризата на изостаналост пред която е изправена диктатурата на Живков с неговото обкръжение и възможните изходи от нея.

Днешното “планиране”, продиктувано от империалистическата политика на Кремъл и интересите на туземните експлоататори, чиято власт зависи от слугинското им послушание към назначилите ги господари, както казахме, не може да бъде нито социално, нито научно. Господстващата и експлоататорска класа е реакционна, със своята враждебност спрямо всякакви промени. Тя иска всичко да остане така както е – мъртвешки неподвижно. Ако автархията и изолационизма биха били възможни в края на ХХ-и век, щяхме да бъдем свидетели на опитите й да блокира ускорението на всякакъв научен и технологически прогрес, който е способен да предизвика нарушаване на устройващото я социално и интернационално статукво. Ние обаче живеем в динамично променящ се свят от настръхнали една срещу друга държави. В него застоят спрямо конкурентите е равносилен на смърт, макар и от друго естество – военна! Поради това, шибана от бича на конкуренцията, българската държавнокапиталистическата класа е принудена да търси средства и изход от своята изостаналост. За сега тя ги намира в две посоки:

– В увеличаване на експлоатацията на пролетариата чрез интензификация на труда с увеличение на нормите, с удължаване на работния ден и с т. нар. социалистическо съревнование, ударничество, стахановизъм и т.п. или чрез намаляване на реалните заплати с помощта на непрекъснатата пълзяща инфлация (която във върхови моменти на кризата, като в началото на 1968 г., води до “корекции” на цените с по 40 и повече % само за 24 часа).

– В получаване на чужди инвестиции, лицензи и патенти. В заеми от чуждестранните банкери, стоки и специалисти срещу подялба на печалбите с “коопериращите се” западни капиталисти, които тласкани от кризите на свръхпроизводство у дома си търсят нови пазари и евтина работна ръка.

Но тези “решения” само забавят и задълбочават кризата.  Страхът от имплозията и вътрешната смърт, като в Унгария или от експлозията на световния мир дефинира зиг-загите в стопанската политика на БКП. За да продължи съществуванието си, тя изпада във все по-голяма зависимост от СССР, виждайки своя шанс в инерцията, в консервирането на вътрешното и международно положение на Русия, в апатията на брежневското ръководство на империята, чиято производна и функция е властта на Тодор Живков и номенклатурата. Но кризата тропа и на портите на метрополията, а неравноускорителното движение и промените в света засягат еднакво и нея, и колониите й. Поради това и СССР, и България са в същата лодка и се движат към онази точка в която латентната класова борба трябва да излезе на улиците и площадите. Ако тя се развие изпреварващо в Метрополията, което е ЕДНА ОТ ПЕРСПЕКТИВИТЕ НА ПРЕДСТОЯЩЕТО ДЕСЕТИЛЕТИЕ (1980 – 1990), у нас би се създала безпрецедентна ситуация, но с тази възможност, въпреки нейната реалистичност няма да се занимаваме, зашото тя спада към известния ни от историята сценарий – “освобождаване” или катализиране на събитията в нас отвън!

Теоретичната перспектива пред НРБ да продължи по досегашния път и през следващото десетилетие води, както показа цялата история на “социалистическия лагер” (макар и с известно закъснение) до реализацията на една от двете хипотетични възможности:

 

1)    Измъкване от гниещият обръч на империята и ликвидиране на колониал-ния статут по инициатива на туземната номенклатура, при съхранение на нейната диктатура и на “отечествения” държавен капитал. Подобно “решение” историята ни посочи вече в Югославия, Албания, Китай, Румъния и други соц-страни.

2)    Акции, стачки, въстания и революция на работническата класа, която дори и когато претърпи поражение, принуждава колониалните завоеватели или вътрешните й победители да направят отстъпки и реформи. Илюстрация на този път са ГДР, Чехословакия, Полша и най-вече Унгария.

 

ХVI. ГРАНИЦИТЕ НА РЕФОРМИЗМА

Преди да разгледаме всеки от тези два основни сценария или перспективи с тяхните възможни варианти, един от които ще се реализира в бъдещата българска история, нека обсъдим проблема за реформируемостта на държавния капитализъм и границите на реформистичната политика.

Реформизмът на господстващата класа е резултанта от борбата й с пролетариата. Тя е следствие от ситуация при която, перифразирайки Ленин, масите не искат да живеят постарому, но все още не могат да ликвидират старото, а управляващите искат всичко да си остане постарому, но това се е оказало твърде взривоопасно. С две думи, само натискът на масите може да принуди партийната и военнополицейска бюрокрация да търси компромисни решения и спасение в реформите. Другата причина, за да изостави сталинските методи, е свързана със стремежа й да постави своите политически “игри” в рамките на “ленинската законност”, за да гарантира собствената си сигурност и интереси, които бяха поставени под непрекъсата заплаха от полицейските набези и гангстерските разправи със “съратниците” през първите сталински петилетки. Освен този стремеж за сигурност срещу произвола на синьокапите “рицари” от инквизиционно-екзекутивните служби, колониалните въплъщения на държавния капитал искаха и в редица случаи успяха да извоюват независимостта си от Москва. Затова реформистичната деформация на ортодоксалния сталинизъм е необратим процес. Възможностите на Хрушчовите наследници да го възкресят не са по-голями от тези на “Светата” канцелария да запали кладите под еретиците. Поради това ни се струва, че страховете на нашите интелигентни еснафи, породени от някоя надгробна реч, книга или филм в който се появява сталинското чучуло, са силно преувеличени. Използвани като аргумент от дисидентите срещу революционната борба с диктатурата, тези страхове само помагат на изпадналия в криза режим да се съвземе и съхрани. Нещо повече, забравя се, че в сталинската епоха бяха страшни не безнаказаните убийци от тайната полиция, а малодушието на филистерите и тяхното апатично съзерцание на извършваните под носа им убийства и насилия. Силата на тиранията свършва там, където започва революционният кураж на враговете й. Болшевизмът стана каучуков и склонен да се реформира, когато видя дебелата тояга.

Но, стремейки се към реформи, номенклатурата си позволява само онези, които не разрушават господството й. Обратното не е реформа, а революция. Господстващите класи не “отмират”, нито могат да се самоглътнат. В разгара на социалните борби въпросите на реформирането на системата трябва да бъдат снети от дневния ред, а във въстанието на масите – да изгори социалдемократическата надежда, че количественото натрупване на реформи щяло да доведе до социалистическо качество на старото общество… по втория “закон” на хегелианската диалектика.

Титовият експеримент в икономиката доказа несъвместимостта на работническото самоуправление с “пролетарската” държава. Докато се съхраняват нейните репресивни и паразитни институции, а в обществото доминират дегенератите на диктатурата, дотогава всевъзможните производствени или териториални съвети ще се превръщат във фарс и инструмент за защита интересите на “новата класа”.

Измамна е и обещаваната още от времето на Ленин “борба на авангарда (на държавния капитал) с бюрокрацията и корупцията”. Бюрокрация значи власт на партийните и административни бюра зад които стоят въоръжените до зъби и платени корпуси на полицейските и милитаристични насилници, а корупцията е тяхното облагодетелстване от властта за сметка на треперещия пред чиновника роб. Затова близо 60-годишната “борба” на болшевиките води до нарастването в геометрична прогресия на този паразитен израстък върху общественото тяло. Само революционната интервенция на пролетариата може да оперира злокачествения бюрократичен тумор!

Несъстоятелни са и надеждите, възлагани на така нар. технократично обновление на властта вследствие, извършващата се научнотехническа революция. Само след известно упражнение, властта деквалифицира учения и специалиста, превръщайки ги в чиновници, чиято основна задача е съхранението на своите постове и като следствие – на държавния капитализъм. Властта нивелира технократите с бюрократите, защото е несъвместима с науката. Нефалшифицираните данни и научните методи са противопоказни за тази система и нейните ръководители, които засекретяват данните и забраняват методите. Дори засекретената информация, предназначена за господстващото малцинство се фалшифицира, защото е нелицеприятна. Дезинформацията се “отработва” още на низшите стъпала на бюрократическата пирамида, защото господарите се нуждаят от опиума на самоизмамата, а низшите бюрократи или технократи не смеят да я разсеят, защото ще бъдат лишени от привилегията да лентяйстват на “работните” си места. Освен това, във “висшите” сфери верните данни и информация за живота на “така създалото се” соц-общество могат да се превърнат в оръжие на конкуриращите се клики за върховната власт.

И най-после, по силата на “Закона на Паркинсон”, всяка затворена бюрократична система изхвърля от своята среда действителните учени, надарени с интелект и инициатива. Шефовете елиминират способните в своето обкръжение, защото виждат в тяхно лице конкуренти за постовете им, поради което периодичните чистки в апарата остават на местата им само посредствености, угодничещи лакеи, сервилни пред началството, лишени от инициативност, равнодушни към интересите на обществото доносници. Резултатът е невъзможност на “технократизма”, неизбежна умствена и нравствена деградация на всички нива на пирамидалното управление, изпадане в онова състояние, което сър Норкот Паркинсън нарича “състезание по идиотизъм” В противоестествения бюрократичен подбор най-блестяща реализация постигат най-видните кретени.

Ако масите проумеят, че основната цел на държавнокапиталистическата  класа е съхранението на монопола върху властта и собствеността, на привилегиите и на експлоатацията, те ще отхвърлят душеспасителната вяра в либерализацията и демократизацията на режима, разбирайки, че парламентарната демокрация е възможна само в предишните фази на капитализма, където на “плурализма” в собствеността съответства многопартийност в политиката. В стадия на държавния капитализъм, експлоататорската класа е такава само доколкото и докогато има държавната власт. Отстраняването й от нея означава пролетаризиране, а не проста смяна на екипите. Означава сбогом на мощта, на охолството, на банкетите и на харемите – с две думи сбогом на празника! Затова военнополицейската диктатура на партията е единствената адекватна, неизбежна и неделима от тази социаликономическа структура форма на управление. Затова и най-голямите “революционери” сред болшевиките не отидоха по-далече от искания за реформиране на диктатурата. Първият “демократизатор” на държавния капитализъм – Троцки изрази това си убеждение по следния начин: “Това е една работническа държава в която под влияние на изолацията на революцията в една-единствена страна, при това свръхизостанала, се извършва бюрократично израждане вследствие на което моторът на икономиката е повреден, но той продължава да се върти и може би напълно ще се въстанови в предишното си състояние посредством смяната на някои части.” Тоест, изходът е в замяната на сталинските апаратчици, мафиоти и дегенерати с троцкистки резервни части! Само, че тази измама не се котира повече на източните пазари. Пролетариатът е наясно, че нито едно от основните му искания не може да бъде удовлетворено от “израждащата се работническа държава”. Докато нейното острие е насочено срещу него и тя го е лишила от всички легални средства и възможности за защита, единственият път към промяна на социалното статукво си остава насилствената революция и унищожение на властта. Това са разбирали много добре и номенклатурчиците, които непрекъснато ни повтарят:  “С кръв сме я взели, с кръв ще я дадем!” Затова, в “първия ден на гнева”, ако пролетариатът иска да се еманципира, трябва да събори сергиите на амбулантните търговци на реформи.

 

ХVII. ДРУГИ ВЪЗМОЖНОСТИ ЗА РЕФОРМИРАНЕ ИЛИ ПРОМЯНА

В палеонтологичния музей на болшевизма могат да се видят и препарираните фигури на още една изчезваща порода реформатори – привърженици на партийния плурализъм и на парламентарната демокрация. Ако те удържат връх, това би било равносилно на реставрацията на буржоазна България от преди военния преврат на безпартийните фашисти от 1934 г. Само, че еволюцията в манталитетите и социаликономическите структури на държавнокапиталистическото общество е отишла толкова далече, че реставрираната стара България е възможна само като фарс. Силите на едрата и дребна буржоазия са умъртвени, а след Иисуса Христа мъртвите не възкръсват и след известна продължителност историческите процеси проявяват своята необратимост.

И все пак, ще разгледаме и тази малковероятната възможност – съществуването на няколко политически партии, чиито ръководители през 4, 8 или 12 години правят рокади в министерските кресла и надолу по йерархическата стълба на властта. От гледна точка на пролетариата, тази перспектива едва ли ще доведе до ситуация, различаваща се принципно от настоящата. По-дълъг или по-кратък, срокът на властване и експлоатация не променя СЪЩНОСТТА НА КЛАСОВОТО ОБЩЕСТВО! Затова, ние твърдим, че единствената действителна алтернатива на диктатурата на държавния капитал е анархокомунизма или СВОБОДНИЯ комунизъм както го наричат нашите испански другари.

Но нека допуснем възможността за реставрацията, наложена от някакви трети поредни “освободители”, които успяват със сизифови усилия да отместят надгробната плоча, която покрива екарисажа на историята и настаняват в креслата на едно “временно правителство” скелетите на отдавна изгнилите политически партии. Само след известен мъчителен период, тази операция би довела до въстановяване с известни изменения на държавния капитализъм, независимо от цвета на партийната диктатура. Защото, той е законният наследник на капитализма какъвто го знаем от предишните му стадии и форми. Търсещите доказателства на това ни твърдение, могат да ги открият в господстващите днес на Запад теории на официалната политическа икономия или на конвергенцията. И в данните за растящата стопанска роля на държавата и на смесената икономика, в политиката на национализации и във финансовите сделки, продължаващи ускореното централизиране и концентриране на капиталите, водейки ги към “единствения и неговата собственост” – към Левиатан. Това са тенденции, характерни не само за “патриотите” от третия свят, за социалдемократите или за различните епигони на националсоциализма. Към такава практика, в условията на кризи, прибягват дори ултраконсервативните английски тори…

 

ХVIII. ПЪТИЩА МНОГО, НО САМО ЕДИН ВОДИ КЪМ СВОБОДАТА

Време е да се върнем отново към сценариите за вероятната история на бъдещото ни десетилетие. Няма да навлизаме в един прецизен анализ на всестранната социална, икономическа, политическа, културна, морална и идейна криза на болшевишкия режим у нас. Нито ще се занимаваме с причините и “перспективите” й, или с нейната зависимост от световната криза и в частност от тази на “съветския” блок. Няма да разглеждаме и конкретните й прояви, като инфлация, скрита безработица, хиляди нещастни случаи на работните места, резултат от “социалната” политика на управляващите, която би заприличала на геноцид, ако те не бяха заинтересувани от принадения продукт, създаван с ръцете и ума на милиони работници. Не се спираме и на изпращанетото на гастарбайтери в Коми или в арабските страни, на недоволството, на кражбите и съзнателното неработене или спонтанните стачки. Няма да изброяваме сблъсъците на полицейската машина с националните и религиозни малцинства, мимикрията на част от протестиращите под форма на религиозни тълпи, които в нощта срещу Великден влизат в ръкопашни боеве с милицията или се бият с нея по време на футболните мачове и на студентския празник. Няма да се впускаме в детайлите на основните противоречия – между двете класи, между колонията и метрополията или между бюрократичната организация на обществото и нуждите му от свобода и равенство за едно безпрепятствено развитие на научнотехническата революция.

Само ще отбележим, че БКП няма повече никакви задачи, които да оправдават морално, социално или исторически нейните действия и съществувание. С изостряне на кризата на българския държавен капитализъм ще растат колебанията сред части/фракции от господстващата класа/партия, тласкащи ги към търсене на изход в посока на реформиране на обществената вкаменелост. Ще се увеличава натискът на масите към промяна, водещ до сблъсквания с властта, до дестабилизация на системата и до съзряване на революционерите и издигането им до висотата на задачите, които стоят за разрешаване пред българското общество. Тези процеси са взаимнообуславящи се и разликите в интензивността им ще резултират в един от вариантите на двата споменати сценарии:

1) Ако инициативата бъде подета от партийните среди при една относителна слабост на пролетариата, тогава едно дезавуиране на днешната политика на БКП и на нейното правителство от един дворцов преврат може да прокламира независимостта на НРБ, като ликвидира колониалния й статут и съхрани с или без изменения държавния капитализъм. Хипотетичните възможности или форми в които може да се излее такава “независимост” се определят от двата екстремни прецедента:

1а) Просталински или прокитайски вариант, какъвто е случаят с Албания.

1б) Протитовски или “ревизионистки”, илюстриран с югославския случай.

Северната ни съседка – Румъния на Чаушеску – в която процесът на окончателното отделяне от Москва още не е приключил, представлява междинен случай на горните два.

 

Общо взето, просталинският вариант, който е характерен за по-изостаналите в развитието си “соц”-страни, с оглед достигнатата степен на развитие, е по-малко вероятен за НРБ. Тази възможност беше пропусната или по-скоро предотвратена от Хрушчовото ръководство на КПСС през петилетката 1956-1961 г. Тогава, с активната помощ на Хрушчов и неговите “специалисти” от КГБ беше свален от ключови позиции вожда на българските сталинисти – Червенков и впоследствие напълно деградиран, изключен от партията и пенсиониран заедно с мнозина от най-активните му привърженици. Днес сталинската “фракция” на БКП е сборище от безсилни недоволници, изгубили власт и богатство, които в пиянски компании разказват политически вицове за измамилия ги правешки хитрец и разиграват ролята на “истински” маркс-ленинци. Подобно на буржоата, те също слязоха от сцената без каквато и да е съпротива. “Обезщетени” с тлъсти пенсии, в скука и тъга по изгубения рай, без помисъл и воля за възвръщането му, днес те доизживяват ненаказано последните си години. Червенков се нарежда демагогски по опашките пред княжевските магазини и търси съчувствие в погледа на помнещите го, Югов просвещава бабичките в кварталния ОФ-клуб, а в слуховете на поклонниците си, живее със славата на “заговорник”. В слънчевите утрини може да го срещнем по алеите на “борисовата градина на свободата”, заобиколен от купчина “обожатели”, които шпионират бившия обершпионин (сред тях и един бивш царски офицер, престоял доста години в “народните затвори”). Подобна е съдбата и на останалите персонажи от всесилната някога кохорта на българските сталинисти. Само “Горуня” дето го самоубиха, но това е друга история. Тези от тях, които останаха в държавния апарат са се “покръстили”. Направили навреме завоя, разединени, те се клепат един-друг пред управляващата живкова клика. “Най-смелите” от тях чакат възкресението на мъртвите, тоест една “благоприятна международна обстановка”, вследствие промяна” в Кремъл или китайска окупация на НРБ и един “нов 9-ти септември”. Затова фракцията е в кавички – трудно бандата от “антипартийни” склеротици може да бъде наречена така. Надеждите на най-“твърдокаменните” сред лишените от власт бивши убийци са “голи”, а “заговорите” им на чашка – комични или жалки.

 

1б) При развитие на събитията по втория вариант на първия сценарий, нашето бъдеще се очертава от румънския или югославски примери. Това обаче едва ли може да се очаква от нищожествата в днешното политбюро, чийто първи секретар беше протеже на Червенков, преди да го предаде. Започнало кариерата си “след 9-ти” в милиционерските шпицкоманди, то слугуваше на “силните на деня”, усвоило от тях “фундаменталния принцип” в българската политика – да се държиш за властта с цената на всяка мръсотия и с… безкористната помощ на поредния наемател на романовските палати. (Пред събрание на партийния актив в зала “Универсиада”, след преврата в Москва с който Хрушчов бе заменен от Брежнев, Живков изрази сервилността си към новия господар и готовността да му слугува по следния начин: “За нас другари, няма значение кой управлява в Кремъл – Ленин, Сталин, Хрушчов или Брежнев. Вчера, днес и утре, ние сме и ще бъдем винаги със СССР!” Тези думи са били посрещнати с “бурни аплодисменти, преминаващи в овации” от сборището партийни внуци на бай Ганя. За подобна вярност, завършила с поредната национална катастрофа, регентите начело с Богдан Филов, министри и депутати от III-то царство бяха… разстреляни.) Затова няма смисъл да обследваме душите и образите, или поведението на върхушката, нито това на евентуалната й смяна от новото поколение партийци с техните интриги, препъвания и блъскане с лакти пред вратите на висшата власт, в надпревара кой пръв да занесе ибрика на… “прославения маршал на югославските народи”. Подобен обрат “ала Тито” е още по-малко вероятен. Все пак ще подчертаем, че едно такова “завоюване на независимостта” от подобни “герои” би улеснило нашата борба, защото противниците на революционните методи и средства ще се лишат от главния си аргумент в пропагандата си – плашилото на съветските танкове и дивизии, което те размахват непрекъснато от Унгарската революция през 1956 г. насам. Тогава единствениият враг би бил “собствената ни” номенклатура и нейната диктатура, поддържана с заемите на западните банкери и бакали, и породената от “независимостта” патриотарска вълна на най-ретроградните слоеве на интелигенцията и работниците.

2) Ако параличът, пълното корумпиране, деградация и страх от класовата борба оставят партийното блато неподвижно (което е най-вероятното за една партия, която продължава да счита Георги Димитров за велик, Вълко Червенков за интелектуалец, а Тодор Живков – за двете едновременно) инициативата може да премине у масите и в общи линии те ще се изправят пред две възможности:

2а) Ако в навечерието на промяната не съумеем да постигнем революционно единодействие между физическите и умствени работници, пак ще имаме два подслучая:

2а’) Полски вариант при който избухналото работническо въстание бива посрещнато с апатия, неразбиране и дори със страх от интелигенцията. Тогава съвзелата се от уплахата си държавнокапиталистическа класа може да смаже със “собствени” сили започващата революция.

2a”) Съветски вариант – при офанзива от страна на интелигенцията и инертност на работническата класа, породена от недоверието й към въздушните и “възвишени” искания – “неутрализиране на инакомислящите” с помощта на полицейски и съдебни процедури.

И в двата подслучая, резултатите ще бъдат дребни отстъпки и реформи от страна на победителите и отчаяние у победените с отлагане на революционното решение до следващия върхов момент на кризата.

2б) Ако успеем да постигнем предварително революционното единство на работници и интелигенти, възможните варианти са:

2б’) Унгарски при една “плебейската разправа” с партийната върхушка и с нейните опричници от “органите на сигурността”.

2б”) Чехословашки с преобладаващо влияние на интелигенцията.

Но и в двата случаяq при очертаната във времето перспектива (през следващото десетилетие) възможностите на Кремъл да интервенира ще бъдат нищожни,  клонящи към нула. По две причини:

– ВСЛЕДСТВИЕ АНАЛОГИЧНИ ПРОЦЕСИ НА РАЗЛОЖЕНИЕ НА СИЛИТЕ НА РЕЖИМА И РЕВОЛЮЦИОНИЗИРАНЕ НА РАБОТНИЧЕСКИТЕ, ВОЙНИШКИ И ИНТЕЛИГЕНТСКИ МАСИ НА ТАКА НАР. СССР И

– ПОРАДИ НЕПРЕКЪСНАТО РАСТЯЩИЯТ НАТИСК НА КИТАЙ ВЪРХУ ДАЛЕКОИЗТОЧНИТЕ ГРАНИЦИ НА СССР И СТРАХОВЕТЕ ОТ ВЕРИЖНА РЕАКЦИЯ НА ВЪСТАНИЯТА В ИЗТОЧНА ЕВРОПА.

Независимо от това, че тези две причини от тук нататък могат само да увеличават теглото си в предстоящите исторически събития (румънският случай е показателен в това отношение) ние не можем да строим стратегията си върху най-благоприятния вариант и, ако е необходимо, трябва да сме готови да водим въстаналият народ на бой, НЕ НА ЖИВОТ, А НА СМЪРТ С ИМПЕРИАЛИСТИЧЕСКИТЕ АРМИИ НА КРЕМЪЛ, ЗОВЕЙКИ ТЯХНИТЕ ВОЙНИЦИ ДА ОБЪРНАТ ОРЪЖИЯТА СИ СРЕЩУ ОБЩИЯ ВРАГ – ДЪРЖАВНОКАПИТАЛИСТИЧЕСКАТА КЛАСА НА ИМПЕРИЯТА И НЕЙНАТА ДИКТАТУРА!

ЮЛИ / АВГУСТ 1973 г.

CAMPO PROFUGHI DI PADRICIANO

Етикети: , , ,

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*