Глобализаторът който смени позицията: четири стъпки на МВФ към икономическо проклятие

Част от Втора глава „Продай Лексуса, изгори маслиновото дърво: Глобализацията и недоволните от нея” (1) на книгата „Най-добрата демокрация, която може да се купи с пари” от разследващия журналист Грег Паласт  (Greg Palast „The Best Democracy Money Can Buy” Pluto Press (2002))

– Това обрече хората на смърт –  каза бившият апаратчик като в сцена от разказ на Льо Каре. Отличният изпечен агент напусна своите, за да премине на наша страна и с часове разказва за ужасите, извършени в името на политическата идеология, която вече разбира, че губи популярност. Тук пред мен е „риба” по-едра от който и да е шпионин от времето на Студената война. Джоузеф Стиглиц – бивш главен икономист на Световната Банка (СБ). До голяма степен новият световен икономически ред се е осъществил според неговата теория.

Разговарях със Стиглиц няколко пъти, в Университета в Кеймбридж, в един лондонски хотел и накрая във Вашингтон по време на голямо съвещание на Световната банка и Международния валутен фонд (МВФ) през април 2001. Вместо да председателства срещите на министри и банкери от централни банки, както обикновено, Стиглиц се оказа зад синия полицейски кордон заедно с монахините, носещи голям дървен кръст, с боливийските профсъюзни лидери, с родители на жертви на СПИН и други протестиращи „против глобализацията”. Един от най-вътрешните за СБ и МВФ хора сега беше отвън, при протестиращите.

През 1999 Световната банка уволни Стиглиц. Отказана му е дори пенсия: Министърът на финансите на САЩ* Лари Самърс настоява за публично отлъчване на Стиглиц заради неговото първо сравнително меко изказване относно глобализацията в стила на Световната банка. Във Вашингтон ние разговаряхме за истинската, често скрита, работа на МВФ, СБ и Министерството на финансите (МФ) на САЩ – собственик на 51% от Световната банка.

В допълнение на еквадорския документ до 2001 година вече имах нова огромна колекция от документи, маркирани със „секретно”, „за ограничено ползване”  или „да не се оповестява без съгласието на Световната банка”, изнесени от неназовани бивши служители на банката. Стиглиц допринесе тези секретни „Стратегии за подпомагане на страната” да бъдат преведени от бюрократичен на нормален език.

Според изявления на Световната банка, след щателно проучване на място, за всяка страна се разработва специфична Стратегия за подпомагане. Но според Стиглиц, „проучванията” на служителите на банката се ограничават до пет звездните хотели в съответната страна. Накрая проучването завършва със среща с някой нещастен просещ финансов министър, на когото се връчва „пакета със структурни реформи”, предварително подготвен за неговия „доброволен” подпис. Имам колекция от такива документи.

Икономиката на всяка страна се анализира индивидуално и след това, по думите на Стиглиц, банката връчва на всеки министър една и съща програма, състояща се от 4 стъпки.

Първа стъпка
Първата стъпка е приватизация, която Стиглиц за по-правилно нарича „коруптизация”. Вместо да се насочат към продажба на държавните предприятия, местните лидери с удоволствие „подаряват” електрическите и водните компании на своята страна, като се позовават на инструкциите на Световната банка за да задушат недоволството. „Можеш да видиш как им светват очите” пред перспективата да получат 10% комисионна по сметка в швейцарска банка срещу смъкване на цената на националните активи с няколко милиарда.
И правителството на САЩ знае това – обвинява Стиглиц – като минимум за най-голямата коруптизация – приватизацията в Русия от 1995. „Министерството на финансите на САЩ считаше преизбирането на Елцин за чудесно. Не се интересувахме, дали изборите са честни. Искахме чрез комисионни Елцин да получи пари” за своята предизборна кампания.
Следва да спомена, че Стиглиц не е умопомрачен конспиратор, който бълнува за черни хеликоптери. Той беше част от играта, член на кабинета на Клинтън, председател на президентския екип от икономически съветници. Най-гнусното за Стиглиц е, че подкрепяната от САЩ корупция сред олигарсите унищожава индустриалните активи и свива националната продукция почти наполовина предизвиквайки икономическа депресия и глад.

Втора стъпка
След коруптизацията  идва втората стъпка от универсалния план на СБ за спасяване на икономиката – либерализация на капиталовия пазар. Тя означава отмяна на всеки местен закон който забавя или облага с данък прехвърляните през границата пари. На теория дерегулацията на капиталовия пазар позволява инвестициите на чужди банки и мултинационални компании свободно да навлизат и напускат страната. За съжаление, в страни като Индонезия и Бразилия парите главно напускат страната. Стиглиц нарича това „цикъл на горещите пари”. Парите идват за спекула с валута и недвижими имоти и напускат при първия признак за потенциални проблеми. Резервите на една нация могат да бъдат източени за дни и дори часове. След като това се случи, МВФ изисква страните да увеличат лихвите до 30, 50 или 80% с което да привлекат спекулантите да върнат собственият им национален капитал.

„Резултата беше предсказуем” каза Стиглиц за приливните и отливни вълни на горещи пари в Азия и Латинска Америка. Високите лихви изяждат стойността на собствеността, унищожават промишлената продукция и източват националните хазни.

Трета стъпка
На този етап МВФ повежда задушаващата се нация към третата стъпка – пазарно ценообразуване – евфемизъм с който се прикрива покачване на цените на храните, водата и газа за битови нужди. Това предсказуемо води до стъпка 3 и половина, наричана от Стиглиц „бунта срещу МВФ”. Бунтът срещу МВФ е напълно предвидим. Когато народа е „разорен и обезсилен [МВФ] използва случая за да изцеди и последната капка кръв от него. Подклаждат огъня докато гръмне котела” – както например когато спряха субсидиите за храна и гориво за бедните в Индонезия през 1998 година и народа се вдигна на бунт. Има и други примери – бунтовете в Боливия през април 2000 година относно предизвиканите от МВФ промени в цената на водата, бунтовете в Еквадор заради повишаването на цената на газта за битови нужди, който се оказа предвиден в секретната програма за „подпомагане” на Еквадор. Човек остава с впечатлението, че безредиците са заложени в програмата.

И те наистина са. Нека да погледнем, например секретния документ „Предварителна стратегия за подпомагане” отнасящ се за Еквадор. В него банката с безчувствена прецизност твърди, че очаква нейните планове да подпалят „обществени вълнения” – техния бюрократичен израз за народните бунтове.

Бунтовете не са изненада, като се има в предвид свиването на икономиката. Секретен доклад отбелязва, че планът американския долар да стане валута на Еквадор е натикал 51% от населението под линията на бедността. Стиглиц нарича този план – „притискай докато експлодират”. Когато народа „експлодира” програмата за „подпомагане” на Световната банка е готова. Тя казва на властите да подготвят„политическо разрешение” за гражданските борби и страдание. В тези сломени държави „разрешение” означава танкове по улиците.

Всеки нов бунт (като под бунт разбирам „мирна демонстрация разгонена с бухалки и куршуми”) предизвиква паническо бягство на капитал и държавен банкрут. Такова икономическо подпалвачество има своята добра страна разбира се –  чуждите корпорации могат да получат на нищожна цена остатъците от националните активи като пристанища или концесии на мини.

Стиглиц отбелязва, че МВФ и СБ не са фанатизирани привърженици на пазарната икономика. По същото време когато „спасяването на банките чрез намеса на държавата в пазара беше приветствано”, СБ нареди на Индонезия да спре субсидирането на храните. МВФ събра десетки милиарди за да спаси местните финансисти, а оттам и американските и европейски банки от които са вземали кредити.

Оформя се схема. В тази система има много губещи, но и двама явни печеливши: Западните банки и Министерство на финансите на САЩ. Само те правят големи пари в тази луда международна въртележка на капитала. Например, Стиглиц разказа за неловка среща в началото на неговия мандат в СБ с току що избрания президент в първите демократични избори в Етиопия. СБ и МВФ заповядват на Етиопия да сложи като резерв парите от европейската помощ на сметка в Министерство на финансите на САЩ при мизерна лихва от 4%, докато в същото време страната взема заеми при 12% лихва за да изхранва населението си. Новият президент моли Стиглиц да му позволи да ползва парите от помощта за да възроди страната. Но не, плячката отива директно в касите на Министерството на финансите във Вашингтон.

Червърта стъпка
Така стигаме до стъпка 4, която МВФ и СБ наричат „стратегия за намаляване на бедността” – свободна търговия по правилата на Световната търговска организация (СТО) и Световната банка. Стиглиц, като човек познаващ системата отвътре, оприличава свободната търговия в стил СТО с опиумните войни. „Те също са водени за отваряне на пазари” – казва той. Както и в 19 век така и сега европейците и американците събарят търговските бариери пред продажбите в Азия, Латинска Америка и Африка, докато в същото време барикадират своите пазари срещу селскостопанските стоки на Третия свят.

През Опиумните войни западът използва военни блокади за да принуди народите да отворят пазарите си за тяхната небалансирана търговия. Днес Световната банка ползва финансови блокади, които са също толкова ефективни, а понякога и също толкова смъртоносни.

Стиглиц особено се дразни от споразумението за правата на интелектуална собственост  на СТО (известно под съкращението TRIPS). Именно чрез него, казва икономистът, новият световен ред налага непосилни тарифи и патентни права, които трябва да се плащат на фармацевтичните компании за лекарствата със запазена марка. „Те не се интересуват” – казва професорът за банковите и корпоративните идеолози с които е работил – „дали хората умират или не.”

Между другото, не се смущавайте от смесването в тази дискусия на МВФ, СБ и СТО. Те са взаимозаменяеми маски на една единствена управленска система. Те са взаимно свързани чрез онова което с неудоволствие наричат „тригери”. Вземането на заем от СБ за училище задейства изискване да бъде прието всяко условие – средно 114 условия на нация – поставено от СТО и МВФ. Фактически, казва Стиглиц МВФ изисква от народите да приемат търговски правила, които са по-неизгодни от тези на СТО.

Най-голямата тревога на Стиглиц е, че плановете на СБ, които се съчиняват тайно и се ръководят от абсолютистка идеология, никога не се разкриват и не стават обект на дискусия и критика. Въпреки натиска на Запада за избори в развиващите се страни, така наречените „Програми за намаляване на бедността” никога не са утвърждавани демократично и следователно, казва Стиглиц, „подкопават демокрацията”. Освен това те и не работят. Прилагането на „структурните реформи”  на МВФ в Африка води до рязко падане на производителността на труда.

Дали някоя страна е избегнала тази съдба? Да, казва Стиглиц, Ботсвана. Как? Казаха на МВФ да си обира крушите.
Тогава запитах Стиглиц. Добре, умнико професор, как ти би помогнал на развиващите се страни? Стиглиц предложи радикална поземлена реформа – удар в сърцето на онова което той нарича „поземленичество”- промяна на спекулативно високите ренти на олигарсите-собственици, които обикновено са около 50% от реколтата на ползвателя на  земята. Нямаше как да не попитам професора, добре, вие след като бяхте като топ икономист в СБ защо банката не последва съвета ви?

„Да засегнете собствеността на земята означава да предизвикате властта на елитите. Това не е цел на СБ.” Очевидно не е.

Без съмнение, онова което кара Стиглиц да рискува позицията си в СБ е неспособността на банката и Министерство на финансите на САЩ да сменят тактиката пред лицето на кризите – провали и страдания породени от собствения им четири стъпков монетаристки бъркоч. Всеки път когато техните пазарни решения се провалят, МВФ настоява за прилагането на мерки за още по-свободен пазар.

„Получава се малко като в средновековието”, каза Стиглиц, „Като умре пациента казват „Спряхме кръвопускането твърде рано, все още имаше кръв в него””. Онова което научих от моите разговори с професора е, че решението на кризите и световната бедност е просто: премахнете кръвопийците.

превод Kihano
30 април 2011

* U.S. Treasury Secretary
(1) Заглавието на Втора глава е комбинация от заглавията на две книги посветени на глобализацията тази на Томас Фрийдман „Лексус и маслиновото дърво” изд. „Дамян Яков” (2001) ( Тhomas L. Friedman „The Lexus and the Olive Tree”, Anchor (2000)) и “Глобализацията и недоволните от нея” изд. ИнфоДар (2003) на нобеловия лауреат за икономика Джоузеф Стиглиц (Joseph E. Stiglitz „Globalization and Its Discontents”, Norton & Company, (2002)).

Адрес на статията
Етикети: 

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*