Да оставим историята да си почине

Съвсем сериозно го предлагам. Дайте да забравим историята за малко! Да помислим какво бихме направили, ако не бяхме чували за анархизъм, ако Бакунин си беше умрял като дворянин, ако в Испания хората не бяха умирали под червено-черни знамена, ако не сме чували за Шейтанов и Икономов, ако гърците, които палят полицейски коли, не се наричаха анархисти!
Какво щяхме да знаем тогава за анархизма като свое учение? Какво щяхме да обясним на хората? Кои са анархистите? Къде са? За какво се борят?
Мисля, че нямаше да има какво да обясним. Нещо повече, смея да твърдя, че голяма част от хората, които се определят като анархисти, нямаше да стоят по никой начин на позициите, на които уж стоят днес.
Един „модерен анархист“ като Боб Блек намира повод да напише: “Историята на анархизма е история на безпримерни поражения и жертви и същевременно анархистите почитат своите измъчени предшественици с патологична преданост, която е способна да ни наведе на подозрения за това, че анархистите, както и всички останали, считат, че добрият анархист – това е мъртвият анархист“. Хубавите лъжи съдържат голяма доза истина. Ако не искаме да ни пробутват глупости като „либертарни тенденции в модерното пост-ляво антиавторитарно мислене“, е най-добре да си дадем сметка за слабостите си.
Анархизмът днес е в идейна и практическа криза. Моделът ни за съвременното общество и за неговите алтернативи не е мръднал от времето около Втората световна война. Не ни е съвсем ясно как функционира светът, къде отива и съответно – къде искаме да отидем ние. Не можем да предложим на хората нищо реално, което да се случи ако не днес и тук, то поне утре и при комшиите. Примерите ни за безвластническо битие са жалки и далечни – сапатисти в Мексико, пикетероси в Аржентина, пареконски колективи в САЩ, скуоти на нехранимайковци в Западна Европа. Всички те са повече или по-малко интегрирани в системата – от сапатистите, които разчитат на помощта на приятелите сред богатата нация оттатък границата, до земеделците в Мариналеда, които всяка година получават субсидии от държавата. Съвременните анархистки проекти демонстрират по-скоро толерантността и гъвкавостта на системата, безсилието на хората да предложат и извоюват алтернатива извън нея, отколкото необходимостта от радикална промяна и наличието на алтернативи.
Естествената реакция на това положение е ориентиране към миналото. Демонстриране на славната (безспорно) история на анархизма. Търсене на готови отговори в това, което реално е направено преди десетки и дори стотици години. Нашето (в България) движение и нашата (на ФАБ) пропаганда не правят изключение. Груба сметка показва, че дори в момента в „Свободна Мисъл“ повече от 40% от статиите са обърнати към историята. От останалите може би 60-70% са отразявания на актуални събития, които не могат да предложат алтернатива на статуквото под формата на действия или дори прогноза за развитие. Излиза, че на тезата за „края на историята“ ние отговаряме… с една красива и славна история. А на вездесъщото „Няма алтернатива!“ отговаряме „Ама знаеш ли какви алтернативи е имало!“… Или мълчим гузно.
Трудно е да се говори за нещо, което го няма. Времето на тероризма на Равашол е отминало – който не признава това, може да поеме по неговия път, но нещо не се намират много кандидати. Времето на беззъбите граждански протести не е дошло – който не признава това, може да опъне палатка пред парламента с искане да осъдят някой престъпник. Цирковете в Сиатъл и Гърция хващат око, правят шоу за медиите, но не пълнят стомаха в България. Изглежда не само нямаме алтернатива, но нямаме и средство за постигането на такава.
Изправени пред този проблем, ние заравяме глава в пясъка на миналото. Искаме от хората обаче да повярват в бъдещето, а за това миналото съвсем не е достатъчно – трябват ни дела в настоящето – да го изследваме и да го обясняваме, да търсим кълнове на алтернативни структури, които да предизвикат държавната машина. Да търсим слабите места на системата и хората, които биха я притиснали. Да експериментираме, да пишем програма за революция и да я реализираме на дело. По-трудно е, отколкото да вадим готови отговори от читанките, да копираме действията на „другарите“ от чужбина, да превеждаме или преразказваме статиите им. Не сме готови за това, а и силите ни са малко. Но ако не успеем да поемем по този път, следващият опит за социална революция ще мине без нас.

Златко Костадинов

Адрес на статията
Етикети: ,

За Свободна Мисъл

Вестникът е официалният печатен орган на Федерация на Анархистите в България
Абонамент за известия при нови коментари на тази публикация

3 коментара

  1. Браво на автора! Изключителна статия, комплименти!

  2. Ненормалникът Боб Блек и западно – европейските „нехранимайковци“ нямат нищо общо с анархизма – нито идеологически, нито организационно, никак.
    Примерите с Аржентина и Мексико, може да са далечни, но в никакъв случай „жалки“. Нека внимаваме с изразите. Защото там нещата се правят на практика и дават РЕЗУЛТАТИ!
    Мариналеда също не трябва да се дава за пример защото хората които движат нещата в този испански колектив са на околомарксистки позиции.
    Освен палещи коли, в Гърция има много анархисти, които вършат съвсем различни неща – организирани и социални. А тия „палещите“ не пречат – нека дразнят ченгетата и подриват системата.
    И дума не може да става за „идейна или практическа криза“ на анархизма. Напротив, това е единствената от големите идеологии на 19 и 20 век, която стъпи твърдо в 21 век и то без да измени на принципите и целите си.
    Не се съмнявам в искреността и добрите намерения на автора на статията, но не трябва да се смята, че собствените ни или групови съмнения и неясноти са универсални…

  3. Мда, примерите може да не са жалки… жалко е, че ги сочим за пример :-).

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*