Икономическият кошмар на 2011 година

От 15 септември 2008 година светът живее в осъществен икономически кошмар. Това беше ключовата дата на която световното колективно съзнание окончателно си даде сметка, че последните 30 години са били един грандиозен опит да се построят въздушни дворци като опаковка на красивата либерална утопия за един свят в който алчността е добродетел и основен мотор на всеки прогрес и просперитет. Основите на този мит рухнаха като в холивудски филм – с много гръм, блясък, икономически журналисти, които се питаха къде са отишли всичките им знания, прогнози и идеи, че така жестоко изчезнаха в бурята и бедни хора, които с ужас осъзнаха (някъде дълбоко в себе си), че сметката за този провал отново ще бъде поднесена на тях самите, защото универсалното правило на либералната утопия е, че бедните винаги плащат за всичко.

Четири години по-късно обаче пак сме на изходната точка. Светът е на прага на нова рецесия. „Стандарт и Пуърс” намалиха кредитния рейтинг на САЩ и така Америка за първи път видя жилото на икономическата репресия с която досега бе контролирала целия останал свят. Рейнтинговите агенции са безнадеждно компроментирани в очите на целия свят, но в случая те са като чудовището на Франкенщайн, което се вихри, оставено без контрол. Американците показаха на цял свят колко е зациклила тяхната политическа система, когато след близо два месеца битки, сключиха сделка за вдигането на тавана на дълга, но за пореден път отказаха да вдигнат данъците на богатите и на корпорациите и ясно демонстрираха измеренията на новия корпоративистки ред, който се задава.

Европа се загърчи в кризата с дълговете, английските бедни квартали се вдигнаха на протести, гърците не излизат от площадите, италианците са на път да изригнат като вулкана Етна или като Силвио Берлускони спипан с малолетна проститутка, испанците не искат да мирясат и настояват за реална демокрация на народа, а дори и българите май започнаха да осъзнават, че Симеон Дянков е опит за постмодерен шаман, отколкото учен, който е наясно какво да прави, когато хората гладуват, а парите изчезват от портфейлите по-бързо дори и от министър-председателя, когато му зададат неудобен въпрос. Изобщо светът лудна.

А не трябваше да е така. Преди четири години ни обещаха различен свят, който да се поучи от грешките си. Вместо това ни поднесоха поредната криза и настояват пак да платим за нея.

Когато „Лемън брадърс” отиде в историята, а големите ипотечни гиганти – „Фреди Мак” и „Фани Мей” глътнаха вода и трябваше да бъдат изкупени от американското правителство, тогава все още управлявано от надъхания неолиберал Джордж Буш – младши, се появи и надежда. Надеждата, че пред лицето на кризата, която се появи като цунами от нищото, правителствата ще научат своя урок и ще разберат, че само качествените регулации и помощта за хората могат да извадят една икономика, която се гърчи като кит, попаднал на напечен пясък.

Америка имаше своя исторически шанс отново да стане държавата, която да покаже как могат да бъдат заглушени дефектите на капитализма. Ако Джордж Буш не бе изсипал милиарди долари в измислената си война срещу тероризма, а бе инвестирал тези пари в инфраструктура, развитие на железниците, екоенергия и изследване на възобновяемите източници на енергия, днес САЩ щяха да са друга държава, която да прилича на онази митична страна, която излезе от Втората световна война като несъмнен политически, но икономически победител и гигант.

Само че идеята винаги е била друга. Кръгът около Буш винаги е разглеждал държавата единствено и само като възможност тя да отделя пари за сигурност, по възможност обаче в частни ръце, а самото правителство, рано или късно, да успее да се побере единствено в една стая и една секретарка на половин работен ден.

След това на хоризонта се появи Барак Обама и възроди за кратко политическата надежда, че САЩ могат да бъдат различна държава, преди да стане ясно, че неговата администрация няма намерение да прави абсолютно нищо по-различно от това, което вършеше неговият предшественик.

При Буш можеше да намерим оправдание за действията с интелектуалните дефицити на описвания персонаж, при Обама стана ясно, че това е политическа линия, която успешно води света към свръхдраматичен фалит и вероятно цяла поредица от социални бунтове.

Когато кризата от 1929 година удря света като метеорит, на политическата сцена се появява един велик лидер и удивително умен човек Франклин Делано Рузвелт. Той разбира, че ако капитализмът иска да има бъдеще, трябва спешно да изгради своя софт-версия, която да оставя шанс на хората за успех, просперитет и щастие. Рузвелт, повлиян доста от идеите на Кейнс, схваща, че регулациите са пътят към нормализиране на живота и създава толкова успешно и подробно регулативно законодателство, че след това (в епохата на голямото опиянение от несметните богатства) бяха необходими 10 години само за неговото отменяне. Подобно законодателство не е прът в колелата на успеха, то просто е гаранция, че за всеки ще има място на масата, а не една част от хората да чакат единствено дребна милостиня, ако господарите решат да я подхвърлят. Данъците за богатите прослойки стигат дори до 90 на сто, но с парите САЩ не градят виртуална утопия, а строят пътища, магистрали, болници, язовири, училища и изобщо стават прочути със своята добра инфраструктура, която днес започват да губят.

В миговете на криза трябва да се промениш, защото не го ли направиш е все едно да си болен от тежка болест и да не пиеш лекарства.

Толкова много години след Рузвелт обаче САЩ са оплетени в паяжината на ехидната дясна мисъл, която дори не позволява да се говори за някаква форма на социална политика, регулация или по-високи данъци за богати. Десните клишета, придобили статута на религиозна норма, днес водят света към поредната катастрофа и то след като преди четири години се постараха сериозно да забият колата в бетонната стена.

Защото, когато трябваше да се помогне на хората, повечето държави избраха да помогнат на големите банки и корпорации. Резултатът – гневен народ и богаташи, които са убедени, че съдбата винаги ще бъде на тяхна страна, а парите на данъкоплатците са им сигурни доживот. Няма свят, който да може да издържи в толкова шизофренична ситуация.

През 2010 година Джоузеф Стиглиц в книгата си „Свободно падане” (брилянтен анализ на кризата от 2008 година) бе убеден, че идеологията на пазарния фундаментализъм вече е мъртва и повече никога няма да се съживи. Известният икономист обаче горчиво се излъга. Това, което той не съобрази е, че кризата ни бе натресена от едно политическо статукво, което изцяло се е сляло с пазарния фундаментализъм и като древен догматик твърди, че нищо друго не е възможно. Икономиката не бе променена, защото политическото статукво остана същото. А политиката в този й вид може вече да произвежда единствено кризи, фалити и сърдечни удари за обикновените хора.

Просто дясната мисъл изпълзя отново изпод икономическите руини и се опита да ни убеди, че тя е невинна като монахиня за кризата, че причините не са системни, а съвсем случайни. А всъщност днес виждаме един процес, който е естествен – капитализмът окончателно се опитва да убие средната класа, защото тя вече не му е необходима. Средната класа е последната останка от времето на Студената война и поредният етап на неприключилата криза ще се стовари като скала върху нея. Това е логиката на корпоративисткия ред, това е логиката на десния икономически фанатизъм. Те никога няма да се успокоят докато не видят последната банкнота у обикновените хора в своите собствени ръце. Ужасното е просто, че историята се връща назад. Вместо към хуманното и светло бъдеще, историческото време се връща към епохата на Маркс и заради това май все по-често ще посягаме към неговите книги, за да си обясним безумието и психиатричната икономика.

В цялата картина на описания ужас все пак има нещо позитивно. Убеден съм, че архитектите на световния хаос и идеолозите на богатите, никога не са си давали ясна сметка, че хората могат да се съпротивляват. За тях хората винаги са били изчислима величина, нещо като ходещи портфейли у които няма друга мотивация освен пари и повече пари. Оказа се, че когато притиснеш човек до дъното, когато му отнемеш надеждата за бъдеще, когато го лишиш от шанс за нормален живот, когато разбиеш мечтите му за неговите деца, когато го оставиш в състояние на бедност и хаос, той се събужда и започва да реагира нелогично на установения ред. Започва да се бунтува и пак да иска собствения си живот обратно.

Започва да мисли.

Май всички се страхуват най-много от мислещите хора.

Адрес на статията
Етикети: , ,
Абонамент за известия при нови коментари на тази публикация

2 коментара

  1. Изключителна статия…..!!!

  2. Да, чудесна статия. Под една или друга форма това го пиша тук там вече повече от година.
    Само с едно не съм съгласен, когато притиснеш хората до дъното има два изхода. Единия е да започнат да се самоизтребват за все по-малкото жизнени ресурси, които им се отпускат. Другия е да измислят начин да променят обществото и да наложат нови правила. Ако съдим по размириците в Лондон – осъществява се първото. И ако трябва да съм честен, при сегашните масови мозъчни промивки, които са тънко премерени до степен да докарат човек до лудост, първият вариант ми се струва и по-вероятен. За страни с различни етнически групи, както у нас, това означаеа и ескалация на междуетничесските сблъсъци.

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*