Ние сме история, но ние сме и бъдеще

I. ТЕЗАТА ЗА “ОСТАРЯЛОСТТА НА АНАРХИСТИЧЕСКИЯ МОДЕЛ”

В дискусионната страница на юлския брой на “С.М.” се появи интересна и, в много отношения, поучителна статия под заглавие “Да оставим историята да си почине”. Тя е посветена на сериозни проблеми на теорията и практиката на анархизма, на неговата история, настояще и бъдеще. И да не са решени, важното е, че въпросите са поставени, а както е известно, това често е половината от работата. Статията има само един недостатък: в нея, като в Гордиев възел, са вплетени в едно, истини и неверни твърдения, но по-неприятното е, че тя показва известно неразбиране на… анархизма. Нейният лайтмотив е, че анархистическият “модел” е безнадеждно остарял – той не е обновяван от времето между двете световни войни; ние не можем да посочим или нямаме никаква алтернатива на настоящата социаликономическа система; не я познаваме и още по-малко можем да предложим “на хората” средства и методи за преодоляването й, посредством една програма на Социалната революция, организация, стратегия и тактика за реализирането й; и най-лошото – не си даваме сметка за всичко това, заравяйки главите си в пясъците на историята.

Трябва да напомня на нашия приятел, че анархистическата теория и практика не започват с нас. Те имат 150-годишна история, която не можем да “оставим да си почива”, защото миналото има значение не само за “вярата на хората в бъдещето”. Актуализацията им, наред с проникването в същността на днешното общество и на епохата в която живеем, предполага и отличното познаване на тази история, тъй като теорията на бъдещето се ражда от критичния анализ и революционната интерпретация на минали и настоящи събития, борби и поражения. Които не познават “читанките” и “азбуката” на анархизма, няма да могат да “напишат великия футуристичен роман”.

Никой мислещ анархист, никога и никъде не е твърдял, че нашето отрицание или анархистическата критика на йерархическата система и обосноваването на програмата ни, е нещо препарирано и установено веднъж завинаги. Те еволюират заедно с промените в обществото, което днес е станало много по-комплексно и се развива безкрайно по-динамично, отколкото през изминалите ХIХ-и и ХХ-и векове. В ХХI-то столетие, тяхното разработване и обогатяване се нуждаят от колективната работа на анархисти с добра теоретична подготовка и практичен опит в социалните борби, които трябва да разпределят помежду си проучванията и критичното изследване на днешните форми на духовно, политическо и икономическо господство на “елитите” и, след дискусии и обсъждания, да синхронизират получените резултати, като направят налагащите се изводи за революционната ни пропаганда и дейност.

Отдавна съм казвал, че днес ни е нужен екип, чиито членове са в състояние да работят заедно, като един “колективен Бакунин”. Иначе, в най-добрия случай, пак ще открием “монголския дървен велосипед”.

В такава теоретична работа, може да ни се наложи да извършим промени и в конструктивната част на анархистическата програма, отнасяща се до проекта на бъдещето общество. Но, това можем и трябва да сторим, само ако се докаже, че нейните основи, принципи или аксиоми са негодни и са ни необходими нови, коренно различни или включващи старите в себе си. Ревизията изисква още по-сериозна научна подготовка, изследователска и експериментална работа с “модела”, защото в противен случай, ще продължим да представяме собствените си недомислия за “неоанархизъм” и тогава, няма защо да се учудваме, че не можем да убедим дори себе си.

Преди да премина към разглеждането на някои от поставените, но не получили отговор въпроси, мисля, че ще е по-уместно да оставим д-р Русел Судзиловски да почива в гроба си! Нашата и световната история е пълна с примери като неговия. Мнозина са тези, които са минали през нашите редове, за да се озоват, когато “поумнеят” в креслата на президенти, сенатори, министри, депутати и прочее властващи паразити. Дори “председателят Мао” е бил анархист…

II. ПРИЧИНИ ЗА КРИЗАТА НА АНАРХИЗМА

Те не се коренят само в безмилостните удари, които понесохме в условията на фашизма и на болшевишката “народна демокрация”. Без да навлизам в тяхния детайлен анализ, наред с терора ще посоча още някои:

– крушението на анархокомунистическата революция в Испания в навечерието на Втората световна война;

– цялата международна конюнктура по време на Студената война и очерталия се период на “мирно съвместно съществуване”, който завърши през 1989 г. с обратния преход – от държавен към частен капитализъм, с “конвергенция на елитите от Запада и Изтока” и с тяхния Свещен съюз срещу Социалната революция;

– разложителната роля на социалдемократическата и на болшевишката измама, на която се поддаде преобладаващата част от световната работническа класа;

– вследствие настъпилата стагнация, се възцари повсеместно дух на безизходица и безнадеждност, старите и млади поколения “паднаха подло на колене” и се примириха с положението си, бидейки склонни да вярват, че интернационалното и социално статукво ще трае, ако не с векове, поне през живота на децата и внуците им, което поощри приспособенчеството и предателството;

– интелигенцията дезертира от своя дълг пред “нисшите класи” и повечето нейни представители вече не се срамуваха да обявят открито, че “всичко съществуващо е разумно”, а лакейството пред властта – белег на интелигентност, забравили, че единствената отлика между тях и себеподобните им шебеци е бунтът;

– не на последно място, своето влияние оказа и опортюнизмът на мнозина “изморени анархисти”;

– новите феномени и тенденции в социалното, икономическото и политическото развитие на капитализма и пазарната демокрация и най-вече закъснялостта на нашите теоретически и практически отговори на предизвикателствата, които ни отправи съвременният свят.

III. КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА СЪВРЕМЕННИЯТ СВЯТ?

Ако не познаваме напълно или не разбираме добре света и епохата на които сме съвременници, правим ли усилия и опити, за да ги опознаем? Без каквито и да е претенции за истини от последна инстанция и без изчерпателност, бих предложил следната формулировка за днешното състояние на системата, като работна хипотеза:

ХХI век се характеризира с два качествено нови и противоречиви процеси, чиято

КОЛИЗИЯ изправя човечеството пред СЪДБОНОСНА АЛТЕРНАТИВА. Това са РОБОТРОННАТА РЕВОЛЮЦИЯ (Р.Р.) и ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА. Първата означава масовото нахлуване на компютрите, роботите и електрониката във всички сфери на живота и изместването на човешкия труд от операции, извършвани от автомати. Втората, е доведената с помощта на политиката и оръжията до своя финал ИКОНОМИЧЕСКА, ФИНАНСОВА, ВОЕННА И ИМПЕРИАЛИСТИЧЕСКА ЕКСПАНЗИЯ НА КАПИТАЛА, вследствие неговата концентрация и централизация.

Тези два процеса ще оказват своето неотразимо и променящо из основи всички социаликономически и политически структури и отношения в днешното общество: КАПИТАЛИЗЪМ И КЛАСИ, СОЦИАЛНИ ВОЙНИ, ДЪРЖАВИ И НАЦИИ, МЕЖДУДЪРЖАВНИ СЪЮЗИ И КОАЛИЦИИ, ВОЕННИ ПАКТОВЕ, ПОЛИЦЕЙСКИ И ЮРИДИЧЕСКИ “ПРОСТРАНСТВА” и т.н.

Роботронната Революция създава необходимите условия за края на капитала (с частна или държавна собственост върху средствата за производство и наемния труд) и националната, континенталната или “глобалната” държавна организация на обществото, следователно и за премахването на класите и на йерархията. Т.е. Р.Р. се превръща в основа на РАЗРУШИТЕЛНАТА ЧАСТ НА СОЦИАЛНАТА РЕВОЛЮЦИЯ (С.Р.) и заедно с това, тя подготвя всички ДОСТАТЪЧНИ МАТЕРИАЛНИ И ТЕХНОЛОГИЧЕСКИ УСЛОВИЯ ЗА ЗАМЯНАТА НА ДНЕШНОТО ОБЩЕСТВО С АНАРХОКОМУНИСТИЧЕСКО, създавайки необходимите предпоставки и за ГРАДИВНАТА ЧАСТ на С.Р.

Глобализацията от своя страна, би трябвало да доведе до финансовото, икономическо и в последна сметка военно-полицейско завладяване на света и до създаването на ГЛОБАЛНАТА ИМПЕРИЯ НА ТРАНСНАЦИОНАЛНИЯ КАПИТАЛ. В това отношение САЩ започнаха поетапни опити от 1992 г. за създаването й (когато президентът Буш-Старши прокламира “Новия световен ред”, а неговият заместник-държавен секретар и казионен философ Френсис Фукуяма побърза да обяви “края на историята”), за организиране и провеждане на ПРЕВАНТИВНАТА КОНТРАРЕВОЛЮЦИЯ ЗА ПОСТИГАНЕ МЕЧТАТА, НА ОТДАВНА ЗАБРАВЕНИ КАНДИДАТИ, ЗА УВЕКОВЕЧАВАНЕ НА ЗАВОЮВАНОТО СОЦИАЛНО И ИНТЕРНАЦИОНАЛНО СТАТУКВО, И ЗА УСТАНОВЯВАНЕ НА КОНТРОЛ НАД СОЦИАЛНАТА ЕВОЛЮЦИЯ НА ЧОВЕШКИЯ РОД.

АЛТЕРНАТИВАТА, КОЯТО двата процеса поставят през ЧОВЕЧЕСТВОТО Е СОЦИАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ или НОВА СВЕТОВНА “РИМСКА” ИМПЕРИЯ с нови, разрушителни и кръвопролитни войни за световно господство.

В основата на империалистическите опити за изграждане на глобалната империя стоят волеви действия, но и обективни причини и тенденции към “зорноволното” обединяване на пазарите и експлоатацията в планетарен мащаб. Тази епоха е превантивно-контрареволюционна, но същевременно е и дълбоко противоречива, поради което се оказва заредена с динамит. Наред с факторите и фактите на безнадеждност, тя съдържа в себе си и много по-силно изразени, отколкото в миналото, икономически, технологически, материални и социални предпоставки за една Социална революция, тоест за трансформацията на днешното общество в анархокомунистическо…

Коя от двете възможности ще се реализира, зависи от избора, който ще направят “нисшите класи”, раси и народи, които представляват над 90 % от човечеството. Ние анархистите винаги сме работили за организирането и обединението им в името на световната Социална революция. И сме дълбоко убедени, че през каквито и перипетии да мине борбата между нас и привържениците на глобалния империализъм, колкото и непосилна да изглежда за разпокъсаните ни днес и незначителни сили за такава колосална задача, колкото и кръвопролитна и унищожителна да бъде войната на класите, в крайна сметка ние ще обединим всички потиснати, гладни, бедни, онеправдани, недоволни, унизени и оскърбени, и т.н., за да ги организираме за “последния и решителен бой”, който може да завърши, само когато в резултат бъде премахната днешната класова и йерархическа “цивилизация” с нейните експлоататори, тирани и империи, и цялата им свита от спътници: войни, безработица, отчуждение, дехуманизиране и т.н. Нашето поражение в тази битка би означавало победа на варварството и робството. То ще бъде равносилно на утвърждаване на ТОТАЛИТАРИЗЪМ, какъвто човечеството не познава в цялата си досегашна политическа и социална история. Тоталитаризъм във всички сфери на живота, който ни заплашва с деградация, дегенерация и накрая с изчезването на Homo Sapiens. Тоест, по-нататъшното развитие на двата процеса ще постави човешкия род пред хамлетовия въпрос: ДА БЪДЕ ИЛИ НЕ? Ние вярваме, че разумът, куражът и инстинктът за самосъхранение ще проработят, за да избегнем съдбата на динозаврите и толкова други изчезнали видове. Заедно с това, победата на С.Р. ще позволи обединяването на усилията на милиардите свободни жени и мъже за решаване на задачи, които днес изглеждат фантастични и утопични. Сред тях и излизането на човечеството от люлката Земя и заселването му в Космическия безкрай на пространството и времето, който ще се превърне в неговата истинска Родина.

Затова, ние можем да кажем с увереност и настойчивост: ХОРА, БОРЕТЕ СЕ, ВАС ВИ ОЧАКВАТ ВЕЛИКИ ДЕЛА И ОЩЕ ПО-ВЕЛИКО БЪДЕЩЕ!

В подкрепа на нашия революционен оптимизъм, тук ще изброя още някои от непреодолимите противоречия на съвременния свят:

– На Земята живеят шест милиарда гладни, но информирани хора за живота на страните със “Златния милиард”. Те знаят какво става във всяка от тези страни и ще се стремят да имат това, което им се показва в рекламите на телевизията, макар “учените” неомалтусианци да им казват, че за подобен стандарт ще са необходими… 4 и ½ Земи. Ако благата на Земята не бъдат разпределени справедливо и богатите страни не отделят за развитието на бедните, поне толкова трилиони, колкото подаряват на банкерите по време на финансови кризи, рано или късно ще започне ново “Велико преселение на народите” и нищо няма да може да ги спре. Нито трилионите долари, които се хвърлят в подготовката на НАТО или за “борба с тероризма”, нито опитите на живеещите в разточителство, охолство и лукс да се изолират в океана на мизерията със своите крепости, обградени с електронни убийци, видеокамери, мутри от “охранителните фирми” и т.н.

Към тази планетарна класовата война ще се прибавят социалните борби между бедни и богати във всяка страна. Пропастта между тях расте и ще продължи да се увеличава непрекъснато и експоненциално с излизането на международния пазар на новите “конкурентноспособни” сили, като Китай, Индия, Бразилия и др. Тяхната евтина работна ръка и дъмпингови цени, неизбежно ще принудят капиталистите на САЩ, Европа, Япония и другите развити страни да се равняват по тяхните работници, тоест заплатите в “Първия свят” ще започнат да се нивелират с латиноамериканските, с китайските и дори с африканските.

Освен войната на класите, в съвременния свят зреят империалистически конфликти между старите и нови хищници, в сравнение с които Първата и Втора световни войни ще приличат на буря в чаша с вода.

Над нашата Земя надвисва и екологическа криза, която е резултат от печалбарските апетити на “елитите”, които са склонни да кажат “След нас и потоп!” Тези и ред други противоречия на днешната социална система, изградена върху държавността и пазара, неизбежно ще се превърнат в планини от динамит. Такива са основанията ни за революционните перспективи през ХХI-и век.

IV. КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ДНЕШНОТО БЪЛГАРСКО ОБЩЕСТВО?

Днешното българско общество е хибрид между болшевишкото наследство и западната пазарна демокрация, приемствеността между които бе гарантирана чрез съвместната договореност между победители и победени в Студената война. Сговорът бе постигнат, поради страха им от Социалната революция. Тя бе избегната, вследствие пълното отсъствие на революционна организация, която да се възползва от съзряващата в “соц-системата”, а от там и отвъд желязната завеса, ситуация на бифуркация и апатичното безучастие на “нисшите” класи, които се поддадоха на фалшивата еуфория, на манипулациите и измамата, искаха “да оцелеят на всяка цена” и с това помогнаха на господарите си в “запазването на социалния, граждански и етнически мир”, който им струва до сега десетки пъти повече жертви от най-кървавата Социална революция…

Освен липсата на революционен потенциал сред българските “нисши класи” и на ефикасна стратегия за борба на атомизираните маси на наемния труд, на армията от безработните и на лумпените, съществена роля и помощ за изграждането на нашия социален хибрид изиграха и оказаха господарите на обкръжаващия ни свят през десетилетията след края на Студената война.

Една от главните, макар и недостатъчно осъзнати, причини за отчайващото състояние, не само у нас, е споменатото наследство на болшевизма:

– Пораженията, които той нанесе на идеите за свобода, равенство и братство, и на идеалите на анархизма, комунизма и интернационализма, са като злокачествен тумор и това е може би, най-тежкото му престъпление. При един разговор, преди години, с покойния Чавдар Кюранов в кабинета на д-р Дертлиев, професорът от АОНСУ, маскиран тогава като социалдемократ, каза: “Идеята за Социална революция е прекрасна, но за съжаление, тя се оказа неосъществима.”

Отвърнах: “Как да се осъществи бе, г-н Кюранов, след като всички вие маркс-ленин-сталинисти, я затрупахте с такава планина от фекалии, че човечеството и с овчарски прът дълго няма да може да ги прескочи…”

– При болшевишкия режим, диктатурата унищожаваше стърчащите глави, корумпираше, шантажираше и вербуваше размножаващите се в инкубаторите й интелектуални лилипути, купуваше предлагащите й се, свои и вносни, “полезни идиоти”, поради което продажността и проституирането на интелигенцията достигна небивали в миналото мащаби. Така, с дирижираната от диктатурата инволюция, бе създаден “новият човек” с неговия нов “морал. Той се превърна в доминиращ тип в сферата на духа. С него, възкръснаха и мъдростите от вековете на робството за главата и стената, за ритането срещу ръжена, за острата сабя и преклонената главица, формулирани “по-изтънчено” и аргументирани по-велзевулски. Продали се за паница леща, “новите хора” и сега ни питат нагло и с чувство на превъзходство: “И какво постигнахте, като се бунтувахте? Като въставахте? Не стана ли по-зле?” Или продължават да се гаврят с дръзналите да се изправят срещу тиранията, защото те си остават живото изобличение на техния духовен банкрут, нравствен цинизъм, идейна нищета, колаборационизъм с властта, корумпираност, открито доносничество и предателство.

Резултат от полицейските преследвания и страха, беше скъсването на връзките между поколенията, липсата на приемственост между тях и изолацията ни от младите. Така, дори “възпроизводството” стана невъзможно и “неформалната ФАКБ” все повече заприличваше на “селище със затихващи функции”. Това беше застрашително за бъдещето на народа и на човечеството, защото ние сме солта, която може да попречи на живота да се вмирише…

Представителната пазарна демокрация продължи това “дело на Партията”, като умножи бардаците и клоаките на духа. Днес и засега, е трудно да се намерят мъже, готови да работят безвъзмездно и всеотдайно за каузата на неплатежоспособните “нисши класи”.

– Пролетаризирането на населението, най-вече селското, беше поголовно, но този, скорострелно създаден, български пролетариат без революционни традиции и съзнание, дезертира от фронта на социалната война. Това улесни появата и задържането върху сцената вече трето десетилетие на днешните жълти синдикати на класовото сътрудничество с “политическата класа”, с “червената буржоазия”, с “бизнесмените” и полицаите на мафиотския капитализъм, дошъл на смяна на държавния.

– Селяните вече реално не съществуват.

– Бягството на гастарбайтерите, обезкръви потенциално-боеспособната част от хората на наемния труд и улесни съхранението на вонящото блато, в каквото се бе превърнал политическия, обществен и културен живот в България.

– Господстващата в БГ-република класа, по официални статистики се състои от 5 (пет) милиардери и 10 000 (десет хиляди) милионери, охранявани от държавата и частната им армия от мутри. Тя е обвързана с глобалния капитализъм и си е осигурила, срещу заплащане и послушание, закрилата от неговия брониран юмрук – НАТО и от полицейските му служби, което прави много трудна, за да не кажа невъзможна, локалната и изолирана борба срещу нея и интегралното й експроприиране.

Макар и изостанала в икономическо, социално и технологично отношение страна, с характеристиките си днешната БГ, може би, представлява “модел на бъдещето” и за свръхразвития свят, ако не е негово карикатурно копие.

V. КАКВО “ПРЕДЛАГАМЕ НА ХОРАТА”?

Алтернативата, която анархизмът предлага на потисканите, на ограбваните, на бедните, на онеправданите и унизени “низши класи”, тоест на 90 % от народа /и човечеството/, е БОРБА. Ние им казваме: никой друг не може да реши вашите проблеми, никой няма да ви даде хляб, свобода и светлина, никой не може да ви изтръгне от скотското състояние на вашия живот, освен вие самите. Ако не яхнете историята, тя ще ви влачи!

Това бе записано още в статутите на Първия Интернационал преди 150 години и аз мисля, че тази “алтернатива” не се нуждае от “актуализиране”, “обновяване” и “модернизиране”.

Целта на борбата е реализацията на АНАРХИЯТА, т.е. на самоуправлението или на пряката демокрация във всички сфери на обществения живот, при което народът решава сам своите проблеми и директно удовлетворява всестранните си материални и духовни нужди, без посредничеството на капитала, държавата и бога, без каквито и да са земни, подземни, небесни, външни или “свои” сили, стоящи вън от неговата въоръжена организация. Тази е “алтернативата”, която сме прокламирали и която можем “да предложим на хората”, помагайки им да я осъзнаят и осъществят.

VI. КАКВО НЕ ТРЯБВА ДА ПРАВИМ?

Не трябва да се смущаваме от появата на интегрираните в системата фолклорни участници в парадите на гьотферените, разнообразните мини-, пънк-, модерни и постмодерни анархисти с тяхните “проекти”, ползващи се от покровителството, поощренията, “толерантността и гъвкавостта на системата”, защото съществува съответствие между “епохата” за която говорих по-горе и навъдилите се “нови анархисти”. Те могат да “демонстрират само собственото си безсилие да предложат алтернатива извън нея, вместо радикална промяна”, но понеже, съзнателно или не, оказват разложително влияние върху недоволните и желаещите да се организират за борба, колкото и малко да са днес, ще ни е нужна идейна дезинфекция и дезинсекция!

Цитираният в статията Боб Блек, не е разбрал, че “безпримерните поражения в историята на анархизма”, всъщност са поражения на човешкия род, нито това, че дадените жертви, са в името на неговата еманципация от политическата, икономическа и духовна тирания. Почитта ни към нашите предшественици, отдали времето и силите си за каузата на Свободата на цялото човечество, към падналите в борбата с обскурантизма и кървавата ретроградност, е възхищение от нравствения, интелектуален и физически кураж, който те са проявили и на който малцина са способни в днешната епоха на тържествуваща реакция, превантивна контрареволюция, идеен декаданс, капитулация, меркантилност и продажност на интелигентското филистерство, но без този кураж, “идейната и практическа криза”, да не кажа агония на човечеството, ще продължи още доста дълго, може би, едно–две поколения. ”Добрият анархист”, вчера, днес и утре, е и ще си остане тоя, който е готов да последва нашите предшественици по стръмния им, героичен и мъченически път към идеала на бъдещето. Останалото, ако не е мълчание, е словоблудие. А, ако всички днешни “анархисти” бяха, като Блек, Златко ще се окаже прав: такива няма да участват в “следващия опит за Социална революция”. На тяхно место трябва да дойдат други хора, достойни за предтечите ни. Но, те също ще бъдат анархисти, защото без анархокомунизма не е имало и не може да има Социална революция. Всякакви други, различни, “революционни” опити могат само да повторят престъпния и трагичен 75-годишен експеримент на болшевиките и на всички други, които са се опитвали да намерят решение на СОЦИАЛНИЯ ВЪПРОС С ПОМОЩТА НА ДИКТАТОРСКАТА ИЛИ ДЕМОКРАТИЧНА ВЛАСТ!

А, ако появата на необходимите за революцията хора и идеи закъснее, това ще означава само едно: народът и човечеството още не са включили в дневния си ред своето собствено духовно, социално, икономическо и политическо освобождение от посредниците между него, господарите и бога (дупетати, министри, медии, псевдоучени по задгробните “хуманитарни науки” и попове). Но и тогава, трябва да помним, че едно от най-важните средства за постигане на “алтернативата” е революционната организация и всички усилия трябва да се подчинят на тази приоритетна цел.

VII. КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?

С какво да започнем в днешното време на духовна и материална мизерия, в която, както писа Ботев, “свестен човек не можеш събуди от сън мъртвешки”?

Мисля, че ако искаме да участваме ефикасно в социалната борба за еманципация на “нисшите класи” (която може да завърши само ако, като краен нейн резултат, настъпи премахването на държавата, пазара и класите), трябва да започнем със собственото си изграждане, като пропагандатори, агитатори и организатори.

Контрареволюционната епоха може и трябва да се използва за индивидуалното и колективно разработване на проблемите на теорията и практиката на Социалната революция, като самата същност на нашия “проект” за едно генерализирано самоуправление на масите, би трябвало да ни подскаже, че всяка революционна практика или опит биха били безрезултатни, жалки и вредни, без тяхното най-активно участие. Практическите действия, в които следва да се ограничим в обстановка, като днешната, са създаване на ядра на революционната организация и изплитане с тях на локални и интернационални мрежи. Тези задачи изискват от всички действителни анархисти да отделят максимална част от времето и средствата с които разполагат, съпоставими поне със силите, които те отдават на своите смъртни врагове – държавата и капитала, под формата на данъци и работно време, за да стигнем до доброволния избор от най-съзнателните на попрището на професионални апостоли и организатори на анархията. Зная, че това е трудно, но друг път днес няма. При това, не трябва да забравяме, че 100 души, които дават по 1 % от средствата и времето си, не са равни на един революционер, който е посветил изцяло живота си на каузата на социалната еманципация на човечеството.

За да бъдем убедителни, трябва да отговорим достатъчно аргументирано и мотивирано на въпроса КАКВИ СА ПЕРСПЕКТИВИТЕ НА СОЦИАЛНАТА РЕВОЛЮЦИЯ в днешния свят на усилия за създаване на ГЛОБАЛНАТА ИМПЕРИЯ НА КАПИТАЛА и нейната борба срещу “тероризма”, (зад който евфемизъм господарите на света и тяхните лакеи крият атаките си срещу всякакви свободи, права и борби за промяна на социалното и интернационално статукво), като не забравяме, че “радикалните промени” настъпват само, когато организацията се срещне със спонтанността на масите, при наличието на революционна ситуация.

Не по-маловажен е и отговорът на практическия въпрос: В СЪСТОЯНИЕ ЛИ СМЕ ДА ПОТЕГЛИМ ОЩЕ ДНЕС СРЕЩУ ТЕЧЕНИЕТО И ДА СЪБЕРЕМ КРИТИЧНИЯ МИНИМУМ ОТ РЕВОЛЮЦИОНЕРИ В ЕДНА БОЙНА ОРГАНИЗАЦИЯ, без която, когато удари часът на Социалната революция, не ще можем да изпълним дълга си към “нисшите класи”.

Дълг, който сме приели доброволно.

Златко пише, че сме си “заровили главите в пясъка на миналото” и “искаме от хората да повярват в бъдещето…” Не, от хората искаме да повярват в себе си, като помогнем чрез ТЕОРИЯ, ПРОПАГАНДА, АГИТАЦИЯ и ОРГАНИЗАЦИЯ в осъзнаване на положението им, и намирането на изход от него!

Да убедим народа, е въпрос на знание. Но, ако той не иска да знае, ако не се интересува от собствената си съдба и проблеми, и не търси решението им, ако продължава да се държи така, както го е правил 500 години по време на турското робство, 35 – при Тодор Живков и 22 вече през епохата на пазарната демокрация с нейните гангстери и мошеници и ако не е готов да се бори срещу тях, тогава никой, дори Иисус, Буда, Мохамед и Йехова, с пророците и пороците, събрани заедно, не могат да му помогнат.

***

Паралелно с придобиването на необходимата анархистическа култура и работата по консолидиране на революционната организация, можем и трябва да участваме във всякакви форми на съпротива на “нисшите класи” – колективни, групови или индивидуални – срещу “законно установения порядък”, като освен практическата и логистична помощ, ги запознаваме с програмата на Социалната революция и нейните цели, посредством индивидуални разговори и обмен на мисли, групови беседи, статии, брошури, книги и подходящи, лесно запомнящи се, изразителни, лаконични и синтезирани лозунги, като:

ЗА ДА БЪДЕМ “РАВНОПОСТАВЕНИ” И СВОБОДНИ искаме:

Равни възнаграждения за труда на всички;

Участие на всеки в общественополезния труд;

Ние сме народа, ние ще определяме кой труд е необходим за обществото;

Собствените си проблеми ще решаваме на общи събрания

без представители на властта, без началници и без посредници;

За да осъществим тези наши искания са ни необходими

по eдна пушка и две бомби за всеки и т.н., и т.н.

Разбираеми за всеки, който няма специална и специфична подготовка, тези и други подобни лозунги, бихме могли да разлепяме, като малки афишчета с ярки цветове, по стените на сградите или витрините на магазините, по стъклата на прозорците в метрото, в жп-вагоните или в автобусите, по таблата в училищата и университетите, върху заводските стени или в агенциите за безработни.

Ако, междувременно, в “Чужбина” се появят умни, оригинални и ефикасни новаторски идеи, методи и средства за нашата борба, защо да не ги изпробваме. Трябва да използваме цялия световен – минал и настоящ – наш и чужд опит за пропаганда, агитация и пряки акции, стратегии, тактики и перспективи.

Нали, затова сме интернационалисти.

Георги Константинов

Адрес на статията
Етикети: 

За Свободна Мисъл

Вестникът е официалният печатен орган на Федерация на Анархистите в България
Абонамент за известия при нови коментари на тази публикация

Един коментар

  1. „Борба“ е друг начин да кажеш „любов“. Не знам дали това се разбира много добре.

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*