Голямата битка срещу обикновените работници

Фондация „Институт за пазарна икономика” печели „Оскар” за ролята на най-добър обществен злодей в съвременна България)

Винаги трябва да ни е притеснено, когато фондация „Институт за пазарна икономика” (тези са научен институт колкото аз съм Стивън Хокинг) се заинтересува от някоя тема. Това е все едно педофил да започнe да проявява усилено внимание към някоя детска градина. Всичките ни сетива трябва да са нащрек, защото злокобните обществени сили имат абсолютно същите характеристики като суперзлодеите в холивудските екшъни. Те постоянно дебнат за начини да прецакат обикновените хора и да ги вкарат завинаги в най-проклетите форми на капиталистически ад, където богатите са принудени да избират единствено между това да пият 50-годишно шампанско или 60-годишен конят, а бедните да си налягат парцалите и да траят докато свят светува.

Любимата дъвка на фондация „Институт за пазарна икономика” напоследък е пазарът на труда в България. Годините на прехода така и не успяха да заличат всички елементи на социална защита в него, а това действа на пазарните талибани като размахан червен плащ на озверял бик. Тяхната политическа линия не позволя да се помисли и за миг дори, че работникът може да има права и така да оскверни кристално подредения свят на най-лъчистите хора сред нас, тоест работодателите. И така шаманите от фондацията са впрегнали медийната си мощ и манифактура, за да громят остатъците от социална политика, които могат да бъдат открити днес. Млад политик от фондацията (да се разберем за нещо – тези от ИПИ се пишат за експерти. Те не са експерти. Те не са икономисти. Те са политици, които са си присвоили маската на учени, за да ни пробутват схемичките си) на име Петър Ганев тези дни написа болезнена статия за това колко е кофти българският пазар на труда – „Когато член 61 стане първи, ще освободим пазара на труда”.

Статията започва минорно като гимназиално любовно стихотворение, което трябва да разкрие колко е мрачен светът наоколо. В нея се процежда една лека меланхолия, че нито един от съветите на фондация ИПИ не е бил взет предвид в социалната политика и поради тази причина съответно броят на безработните не е намалял. Всички знаем, че следването на съветите на пазарните талибани наистина щеше да реши проблема с безработицата, защото безработните отдавна щяха да са пукнали от глад (но това е черна задявка с работата на тези млади и надъхани политици).

В следващият момент се прави извода, че безработицата остава висока, защото „бяха повишени минималните осигурителни прагове; бяха подписани множество колективни трудови договори, част от които насилствено от министъра на труда; административният контрол върху труда се увеличи”.

Ако си мислите, че сте заслепени от този кух език, бързо се събуждайте. Социалната политика е сложна сфера, но изброените тук причини не са и няма как да бъдат причина за оставащата висока безработица. Нека да обясним защо.

Минималните осигурителни прагове отдавна са трън в очите на ИПИ. Чел съм поне три анализа от тази политическа фондация в които неизвестни автори с безапелационен тон казваха, че е време да бъдат премахнати, защото икономиката губи от тях. Нека да припомня – осигурителните прагове бяха въведени през 2003 година от тогавашната социална министър Лидия Шулева и бяха една от съвсем малко смислените постъпки на правителството на НДСВ. Просто беше време да се премахне парадокса висококвалифицирани инженери да се осигуряват на работна заплата от 150 лева като е съвсем ясно, че няма как те да получават толкова. Това беше и някакъв, макар и много минимален опит на държавата да се намеси в политиката на доходите и да застави работодателите не само да обявяват реалните заплати, но и да повишат доходите.

И тази политика проработи макар и със скърцане.

Колективните трудови договори са другата болка на пазарните талибани, защото това също е една от запазените придобивки. Колективният трудов договор е добро средство за защита на обикновените работници, които са предпазени от безпричинни уволнения с него или поне чрез такива правила биха си издействали добри обезщетения, ако се случи нещо непредвидено. Сърцето на пазарния капиталист обаче винаги кърви, когато бизнесмен се разделя с пари в полза на обикновен работник. Тази картина им се струва нередна и мрачна и те са изхабили много демонична енергия, за да разгромяват практиките на колективните трудови договори. Да не говорим за това, че в статията на Петър Ганев се хвърля и мощно проклятие срещу идеята за увеличаване на минималната работна заплата. Пак ще ви повторя с разбираеми думи смисълът на тази критика – ИПИ мразят това по-бедните да се видят с пари. Време е да наречем нещата с истинските им имена.

И след като хленчещата част свършва, идва голямото разрешение на проблема по начина по който виждат от фондацията – гъвкав трудов пазар. Икономиката е задръстена с подменен език, особено, когато този език се използва като политически камшик и е трудно на обикновен човек да се ориентира в тази изящна метафора. Какво ли пък ще рече това гъвкав пазар? Колко да е гъвкав – като 15-годишна гимнастичка ли?

Зад тази фраза се крие идеята, че държавата не трябва да се меси в отношенията между работодател и работник и да ги остави те да се договарят. Това обаче означава само едно – работодателят да има цялата власт в договорните отношения, а работникът нулева защита. Така той ще може да бъде уволняван по всяко време, с минимално, по-често никакво обезщетение и много други красиви екстри. Едва ли има страна по света, която да е допуснала изцяло гъвкав пазар на труда. Защото това е все едно да организираш боксова среща без категории и да пуснеш някой 50 килограмов боксьор срещу 120-килограмов боец. Изходът от битката е предварително ясен, защото всички козове са в ръцете само на едната страна.

Обаче „гъвкав пазар” е класическата мантра на пазарните фундаменталисти. Да припомня – когато дойде у нас Лешек Балцерович, прословутият баща на „шоковата терапия” за Източна Европа също като папагал не спря да говори, че гъвкавият пазар е най-важен за една страна. Такива като Балцерович, които могат да дават акъл единствено в чужбина, защото в собствената им страна никой вече не иска да ги слуша, са най-смешни. Но вероятно на всеки човек му е позволено да вярва в своите халюцинации, стига да не се опитва да ги превърне в наука.

Гъвкавият пазар е мечтата на политическата фондация ИПИ, защото тя ще даде възможност на работодателите на ползват неограничено евтина работна ръка без да се бъркат надълбоко. В техния свят това минава за пазарен растеж, а в името на пазарния растеж те са готови да оставят три-четвърти от България да тъне в изтощителна бедност.

Като пример за това, че гъвкавите трудови пазари не са като извадени от хорър-филм, Петър Ганев привежда интересен довод. Според него хората били много по-гъвкави отколкото смятала държавата. И дава пример с това как се оправяли студентите. Вероятно е прав. Не, направо със сигурност е прав. Но, ако не ме лъжат обществените сетива пазарът на труда не е само за образованите и квалифицираните, които биха издържали някаква степен на гъвкавост, той съществува за всички хора. ИПИ винаги са пълни с примери само за светлата част – при тях всички хора, дадени като модел са все образовани, млади и надъхани. И никога не говорят за друг случай – а какво прави в гъвкав пазар на труда един 50 годишен човек със средно образование, който е останал без работа? Нима на пазара няма такива? Нима всички българи са успели да се квалифицират блестящо за виртуалният 21 век? Разбира се, че не е така. Но хората, когато не са идеални, не съществуват за фондация „Институт за пазарна икономика”. В света на неограничения капитализъм, отдавна е ясно, хората изобщо не са важни. Хората са страничен фактор в трупането на големи печалби. Заради това искат колективите да ги няма.

Колективите им пречат, защото единствено обединени и заедно, работниците могат да се противопоставят на натиска върху тях. Само, когато са солидарни могат да разчитат на добри заплати и добро осигуряване. Поединичното спасяване не е изход, а начин да се обесят сами. Точно това искат да направят ИПИ – да раздробят хората, да ги накарат да повярват, че ако са сами ще се справят по-добре. Никога не става така. Абсолютно никога.

Описаната ситуация е толкова класическа, че за малко щях да напиша старото послание – „Пролетарии от всички страни, съединявайте се”. Времената драматично се завърнаха в своята изходна точка – днес светът е също така разделен между бедни и богати, както е бил по времената, когато този призив е бил създаден. Тъпо е да живееш в повторен живот, но такава е съдбата на поколенията, които си позволиха да забряват, че хищниците дебнат навън в мрака и правят всичко възможно да разединят хората и да ги държат в бедност.

През 1970 година Джон Ленън изпя една велика песен – „Герой на работническата класа”. В нея още тогава той описа всички идеологеми с които замерват съзнанието на човек – как го карат да повярва, че е безкласов и как се опитват да го накарат да остане без глас и мнение.

По-късно през 2000 година Мерилин Менсън направи тази кавър на тази песен. Изпя я с неочаквана ярост. Просто нищо не се беше променило. Чудовищата от филмите продаваха на пазара същите клишета и глупости.

Героите на работническата класа тепърва предстоят. Бъдете убедени.

Всяка статия на ИПИ приближава тяхното идване…

Адрес на статията
Етикети: , , ,

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*