Нескончаемият „мирен“ преход

В тази статия правя опит проблемът да бъде осветлен и решен поне в едно негово първо приближение от анархистически позиции. Като бележка, „мирен“ е навсякъде в кавички, защото и най-кръвопролитната революция би взела стократно по-малко жертви от безкрайния и безнадежден преход.

През последната четвърт на миналото столетие светът преживя най-тежката политическа и социално-икономическа криза и като следствие – най-сериозната революционна ситуация през целия ХХ век, която бе проиграна от „нисшите класи“ и благодарение на което – матирана от „висшите“. В подкрепа на това твърдение ще цитирам меродавните мнения на двама отговорни фактори на официалния свят от онази епоха.

През 1975 г. Хелмут Зоненфелд, тогавашен зам.-държавен секретар на САЩ за източната им политика, в свой секретен доклад пред дипломатическия елит на първата свръхсила, заявява в резюме:
„Империята на Москва преживява най-голямата революционна криза от началото на съществуванието си. Първата колония, в която ще се разрази социалната експлозия, е Полша. Но тъй като кризата в социалистическия лагер е всеобща, вероятно тя ще обхване като верижна реакция и останалите сателити, след което и метрополията (СССР). Срещу разпространението на пожара на една социална революция от Берлин до Владивосток не съществуват никакви прегради, железни завеси или берлински стени. Западна Европа също е в криза и пламъците му могат да стигнат до Атлантическия океан. Тогава Социалната революция в Евразия между двата океана ще ни изправи пред ситуация, която ще ни струва много по-скъпо от Третата световна война… За да избегнем тази смъртна опасност, ние трябва да убедим и помогнем на съветските ръководители да реформират своята империя. В две посоки: за разхлабване на колониалните вериги и превръщането  в подобие на Британското „общежитие на народите“ и за извършване на структурни промени с въвеждането на смесена собственост (държавна, частна и самоуправляваща се, подобни на съществуващите в Титова Югославия), придружени от отваряне на стоковия, финансовия и трудовия пазар на реформираната империя към световните“.

Като е известно, по-късно, след смъртта на Мао Цзе Дун, от тези препоръки се възползва китайското ръководство, докато Брежневското възприе доста по-различен курс, който се оказа водещ към… гробищата на историята. През 1979 г. „съветската“ армия нахлува в Афганистан, докато в Полша избухват редица социални експлозии. Последната започва през следващата 1980 г., в резултат на която се появява 10 милионният синдикат „Солидарност“. През септември 1981 г. неговият Първи (и последен) конгрес приема програма, в която прокламира като цел превръщането на Полша в самоуправляваща се република и същевременно отправя апел за солидарност към работниците от Изтока в останалите колонии и в метрополията. Като че ли са на път да се сбъднат най-мрачните предчувствия на Зоненфелд: над империята надвисва заплахата от повторение на Унгарската социална революция от 1956 г., този път с колосален обхват и непредсказуем изход.

Оттогава, в течение на цяло десетилетие, до края на 80-те години съвместните усилия на целия официален свят на държавния и частен капитал от Москва, Вашингтон, Брюксел и Ватикана със слугинското съдействие на европейската социалдемокрация, полската компартия и католическата църква, са насочени към обезвреждането на полската революционна бомба. Първата задача на този „Свещен съюз“ е да изолира и обезвреди „екстремистките“ т. е. революционните елементи в „Солидарност“. Наложено е военно положение в Полша от генерал Ярузелски, станал междувременно и първи секретар на полската ПОРП. Арестувани са 45 000 активисти на синдиката, но се оказват необходими още осем години, за да бъдат опитомени полските работници, а генералите с Ярузелски и опортюнистите на Валенса, с благословията на Епископата да седнат на „Кръгла маса“ във Варшава, за да се споразумеят под бдителния контрол на господарите си. Така се стига до първите „свободни избори“, с което се даде сигнал за предстоящите „нежни революции“ (по израза на Дарендорф) и за „преход при запазване на социалния и граждански мир“ в целия „соцлагер“.
Въпреки това несигурността и страхът от революцията остават. При посещението на Горбачов в Източен Берлин през октомври 1989 г. на въпроса на Хонекер: „Защо отстъпваме без бой, другари?“, идеологът на „перестройката и гласността“ Яковлев заявява: „Защото в СССР зрее революция, на фона на която Октомврийската от 1917 г. ще прилича на буря в чаша с вода.“

Тази е основата, върху която преговорите между „високодоговарящите страни“ завършват със споразумение, гарантиращо „мекото кацане“ на разпадащата се диктатура и съхранението на живота и интересите на номенклатурата в замяна на превръщането в слугинаж на оцелелия единствен световен господар – олигархията на Запада или ядрото на Глобалната империя на транснационалния финансов капитал…
Така, посредством „конвергенцията“ или „свещения съюз на елитите“ на реакцията от двата противостоящи блока в Студената война, на фона на липсата на революционен фактор и летаргията на масите, се стига до овладяването и преодоляването на най-обещаващата революционна ситуация през ХХ век.
Само в светлината на този процес могат да бъдат разбрани събитията в България за чието формално начало се смята датата 10.11.1989 г., която през ноември 2011 г. навярно всички ще отминат с мълчание и едва ли някой ще постави втръсналия въпрос за края на „прехода“, чиято същност крият зад евфемизмите „командно-административна система“ и „пазарна демокрация“.

Точен отговор на въпроса за „историческия смисъл на сакралната дата“ се крие във факта, че днес, на 22-рата годишнина, „основните политически сили“ се срамуват да признаят бащинството си.
Все пак какво представлява тази „основополагаща дата“ в най-новата българска история? Тя не е нито преврат, нито бунт на масите, нито „нежна революция“. Тя е поредното, четвърто „освобождение“ на България от Москва. При това този път без необходимото нахлуване на нейните армии в предните три „освобождения“. Достатъчен беше един телефонен звън от Кремъл и няколкото срещи на губернатора на така наречената НРБ, посланик на Москва в София и генерал от КГБ Шарапов с туземния държавен глава Тодор Живков. При тези срещи наместникът на Кремъл съобщава на слугата безцеремонно алтернативата, която му е предоставена: безусловна оставка или „лечение“ в някоя московска болница, от където ще бъде върнат изкормен в луксозен ковчег, без балсамиране, за да му се устрои „национално погребение“.

Живков не е античен герой, а стар селски хитрец, затова приема да му подадат оставката и да се оттегли тихомълком с „одеялото и закърпените чорапи“ във вилата на дъщерята-внучка в Бояна на ул. „Секвоя“. Последват „благодарности за заслугите му за построяването на двете Българии“, отклоняващ вниманието смешен съдебен процес за „неправомерно раздаване на коли и апартаменти“ на протежета и първоразрядни проститутки, „кръгла маса“ с „неформалните“ на нейно величество Номенклатурата опозиционери, „избори за ВНС“, коалиционно правителство на СДС с казионния БЗНС и новопреименуваната БКП, която в мимикрията си отново се социалдемократизира… Редуват се многократни избори и смени на правителствата, в които преобладават изтърсаците на номенклатурата, агентите на ДС и техните доносници. РБ излиза от Варшавския пакт и СИВ, за да влезе в НАТО и ЕС и т. н.

След написването на тази статия ще се състоят новите избори за президент, кметове и общинари. Кой ще ги спечели е ясно, но това е без особено значение. За да завършим с политическата страна на „мирния преход“ към бакалската демокрация, следва да отбележим линията на промените в така наречената опозиция: от СДС през НДСВ до ГЕРБ. Ако тази тенденция се съхрани, след още един мандат на бодигарда и ученика на Тодор Живков и Симеон Сакс-Кобург-Готов, никак не е изключено следващото подставено лице на българската „политическа класа“ да бъде набеденият октопод Алексей Петров (набеден, защото, както вече писахме, той е само една от поповите лъжички на мафията).

Главната икономическа характеристика на „мирния преход“ е трансформирането на държавния в частен капитализъм. Партийната, стопанската и военнополицейската бюрокрация с нейните дечица, внученца и доносници, мутира и се съхрани като класа. От колективен собственик на икономиката чрез държавата, тя се превърна пак с нейна помощ в колектив от индивидуални и групови собственици. За тази „нова класа“ политическата оцветка вече няма никакво значение и разиграваната политическа комедия от отделните фракции е предназначена за баламосване и измама на публиката. Нейната същност е борбата между клановете  за преразпределение на „националния капитал“.

Разгледан по този начин, „мирният преход“ от диктатура на държавния капитал към пазарна демокрация на неговите мутанти може да се счита в общи линии за завършен политически и икономически.
„Новата класа“ ще продължи, предвид промененото интернационално статукво, да срязва пъпната си връв с Москва и да установява все по-тесни и всестранни слугински контакти с новите си господари от Вашингтон и Брюксел, а те ще ги приемат, защото трудно могат да намерят по-солидни гаранти на своите стратегически, финансови и икономически интереси в региона. Завързвайки българските си лакеи с по-дълъг синджир, те ще ги оставят да вилнеят на „вътрешния фронт“, тъй като другите въпроси от рода на „правосъдие“, права и свободи, които поставят безадресно и платонично, са само за камуфлаж.

На последно по място, но не и по-важност от гледна точка на „нисшите класи“, е непроменилото им се социално статукво, което означава същата, ако ли не увеличена степен на ограбване и безправие. Срещу това новите господари нямат нищо против, те го разглеждат като наша „вътрешна работа“, макар да са готови да се намесят при всеки опит за промяната му.

При такова „патово положение“ единственият извор на надежда и оптимизъм остава очертаващата се през предстоящите десетилетия на ХХI век нова, този път глобална криза в недостроената глобална империя на транснационалния финансов капитал, която като че ли е забременяла със своята последна революционна ситуация. Дано да не я прозяпаме както предишната и да не продължим да оправдаваме революционната си „недостатъчност“ и бездействие пред мародерството на мафиотите с „овчедушието на генетично увреденото народно стадо…“ •

Георги Константинов

Адрес на статията
Етикети: , , , , ,

За Свободна Мисъл

Вестникът е официалният печатен орган на Федерация на Анархистите в България

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*