Балада за Ганеца

(житие на един истински подземен герой)

Българската литература доскоро беше много ексцентричен феномен. Напливът на реалност в нашето общество завинаги унищожи идеята за култура и трансформира литературата в един ехиден и скрит жанр. Понеже всяка литературност бе гледана с подозрение, литературата се маскира на разследваща журналистика и започна да бълва стотици книжки с жития на мутри, бандити, убийци в които измислицата и истината съжителстваха като в постмодерна оргия. Това не беше журналистика, но не беше и литература, а някакъв жанр-монстър, който имитативно се вкопчваше в своите два основни извора и общо-взето беше като жълт вестник, но на повече страници. Тази особена литературна оптика роди възвеличаването на откровени убийци, налудничави психопати, маниакални крадци и ненормалници, които бяха въздигнати на пиедестала на някакво ъндърграунд величие. И половината народ заживя с житията на мутрите, които го заливаха от всяка сергия за вестници, а и от всяка книжарница.
Тази културна мътилка унищожи всеки порив към истината в нашето общество. Размиването на границата между истината, лъжата, фантазиите, реалността, маниаците и светците стана най-отличителната черта на абсолютното българско безвремие. И така изтървахме истинските образи, онези, за които си струва да се пише, забравените, които трябва да изкараме от океана на безмълвието и да си припомним техните загубени и унищожени животи.
Докато в София серийните палежи на коли продължават и всяка нощ огънят поглъща возила в различни квартали, май е време да са замислим за версията, че някой от ъндърграунда си прави умишлен бъзик с полицията, че това е някаква кризисна гавра с органите на реда, макар и сътворена на гърба на обикновените хора, които всяка вечер с ужас се оглеждат за пламъци. Тази пироманска или гавраджийска история напомня леко на житието на един прославен навремето бандит, който за кратко време бе станал легенда със своята неуловимост, лудост и откровено забавление с куките. История, която си струва да бъде припомнена днес, защото, когато всички стойности се сринаха от това пострада и нашата социална памет. България е страна, която няма памет, а трябва да живеем в свят в който паметта е основното средство за оцеляване.
На 6 юни 1999 година столичната полиция уби Ганчо Въчков, известен като Ганеца. Смъртта на този легендарен автокрадец бе кулминация на драматична медийна истерия около неговото име. За около 4-5 месеца Ганеца бе изваден от блатото на неизвестността, а медиите легендаризираха неговите подвизи.
6 юни е топъл ден, а цялата полиция е страхотно изнервена. Тогавашният вътрешен министър Богомил Бонев (който само няколко месеца по-късно бе сменен, две години по-късно неуспешно се опита да играе в изборите за президент, а след това потъна в политическото небитие) поставя цялата полиция под натиск, защото Ганецът няколко пъти направи всички ченгета за смях. Въчков става най-издирваният човек в историята на България по причини поради, които ще обясним малко по-надолу. Когато полицията засича издирваният от тях започва холивудско преследване из столичните улици. Ганеца е в колата, заедно със своя партньор по престъпен живот Ангел Митев. По време на дивашката гонка обаче Митев изпада от колата. По-късно куките твърдят, че в пристъп на лудост Ганеца е започнал да подозира своя съратник в предателство и стреля в два пъти в него. Криминалните журналисти, най-верният рупор на всяка власт, стотици пъти повтарят тази версия, обаче в нея има пукнатини, които са огромни.
Съдбата е била на страната на Ганеца, който кара така бясно, че почти успява да се измъкне от ченгетата, въпреки, че те са пукнали гумите на неговата кола. Органите на реда откриват дори след това изоставеният му автомобил, мислят си, че пак са изтървали бандита, но случайна гражданка (вселената е пълна със случайни гражданки) ги насочва отново по следите на Ганеца и те го откриват във вход на кооперация.
Точно тук вече не става ясно какво се случва с известният автокрадец. Според едната версия той се самоубива само и само да не попадна в ръцете на МВР. Според другата – вбесените полицаи ликвидират медийния герой с куршум в главата, вбесени от това, че няколко месеца той ги е правил на луди. Така и не стана ясно каква е била съдбата му.
Аз и до днес вярвам, че ченгетата са убили Ганеца.
Ганчо Въчков няма да влезе в учебниците със свят живот и като пример за подражение за подрастващото поколение. Във времената на мутрите, наркодилърите, убийците обаче, той, особено от днешна гледна точка, започва да изглежда почти симпатичен. Като тръгва по бойните пътеки на криминалния контингент, той избира да бъде автокрадец. Това е висш пилотаж в кражбите, особено във времена на все по-усложняващи се аларми. Днес вече е трудно само по спомени и статии, да се напише за истинския живот на Ганеца, заради това трябва да напише житие на легендата за него. Според част от авторите, които така дръзко заклеймихме в началото Ганеца е бил пословично смел, или нека да го кажем – направо луд. Говори се, че когато част от мутрите във възход се опитали да го привикат и да го привлекат под собствения си чадър и групировки, той се явявал на срещите с тях целият опасан с бомби и детонатор, който държал в ръката си. Така – легендата е особено ясна по този въпрос – Ганеца остава независим играч на пазар, който отчаяно се стреми към едно-единствено положение – пълен и тотален монопол.
Вероятно тази вътрешна лудост го тласка към все повече и повече екстремни ситуации. Ганеца обаче никога не става престъпен бос от голяма величина. Той си остава един дребен автокрадец с банда надъхани младежи край него и нищо повече. В този смисъл легендата за него дойде, защото медиите подхванаха неговия образ, МВР, за да се защити го изкара топбос на крадците в столицата и именно легендата за него стана и причина за смъртта му.
Когато през 1997 година Богомил Бонев стартира прословутата си акция „Комар“, чиято цел бе уж да притесни мутрите и да разследва луксозните им джипове, всъщност стана ясно, че правителството на Иван Костов изобщо няма за цел да пребори престъпността. Позите на реформатор вървят в театъра на политиката, ама в реалния живот бързо става ясно, че кабинетът ще се нуждае от знакови акции или поне от някакъв зрелищен арест, за да не си проличи абсолютният провал в борбата с престъпността. И заради това създадоха жега на автоапашите – най-невинната част от цялата престъпност в страната. Точно тук независимият статут на Ганеца почва да играе срещу него, защото без протекции, той се оказва под прекия удар на държавната власт.
Ако наистина този подземен герой се е отличавал с маниакална смелост, а нищо не ни позволява да се съмняваме точно в това, то значи Ганеца бързо е усетил, че примката се свива около врата му. Сигурно е предусетил и, че ще умре, защото няколко месеца преди филмовия и фатален 6 юни Ганеца и неговите хора започват серия от кражби на свръхлуксозни коли. Изпищяха дори и западни дипломати. Техните свръхзащитени лимузини обаче станаха изключително лесна жертва на автокрадеца. За Ганеца започва да се говори като за абсолютен феномен.
Това, което ужасява полицията е, че кражбите на тези коли са абсолютно безсмислени. Повечето от тях са толкова луксозни и уникални, че крадците просто не могат да ги продадат никъде. Очевидно групата на Ганеца действа по сюрреалистичен начин. Крадат заради удоволствието от спорта. Разбиват луксозните лимузини, за да се изгаврят с безсилието на МВР.
Куките полудяват.
Медиите почват да вадят огромни заглавия за неуловимия крадец.
Правителството е под пара – не стига, че ги обвиняват в корупция, но ги удрят и по най-фината част.
Западните дипломати почват да гледат с ирония на властта.
Вътрешният министър се поти по три пъти в кабинета си.
А няма заловени.
Кражбите продължават ден след ден.
Медиите започват да вадят все по-едри заглавия.
Куките им подхвърлят името на Ганеца.
Ганеца става легенда.
Говорят за него като за Робин Худ.
Чудят се какво му става.
Издирват го навсякъде.
Лично премиерът трябва да даде изявления по повода.
А заглавията валят едно след друго…
Така се стига до фаталния 6 юни. Пропуснах да кажа нещо в началото. Ганеца дори не се крие. Ченгетата го засичат за първи път през този ден като играе футбол с приятелите си в двора на едно училище.
В късния следобед „демонът на МВР“ е вече мъртъв.
Самоубит.
Не претендирам, че това е истината за Ганчо Въчков. През 1999 година тази история мина като един миг за мен. Когато обаче чух за края на Ганеца разбрах, че трябва да пренесе тази история с мене през времето. Тя е показателна за цялото време в което трябваше да живеем.
90-те години на миналия век си бяха екстремно преживяване. Много неща се срутиха, други се появиха, но като цяло равносметката от тях си беше кървава.
Запомних Ганеца, защото той беше шумна жертва на прехода. Баладичен преход към постмодерните времена. Шумен и луд бандит, който обаче направи легенда от себе си.
Сигурно малко хора го помнят, но си струва от време на време да се сещаме за него. Хора като Ганеца белязаха новото време и не успяха да останат в него. Времето ги изхвърли, защото си бяха останки от миналото. Каквото и друго да са мислели за себе си.
Ние оцеляхме и след Ганеца.
Ама поне за миг понякога сигурно всеки е усещал порива по луд живот.
Дали пък някой не пали коли само, защото не знае как по друг начин да обясни огъня в душата си? 
И дали призракът на Ганеца не се смее доволно отнякъде?

Адрес на статията
Етикети: , ,

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*