С такива синдикати не ни трябват експлоататори

Българските профсъюзи подриват синдикалната идея по-успешно и от най-отдадените й противници

В края на миналата година бяхме свидетели на почти едномесечна стачка в българските железници, която бе изпълнена с най-разнообразни парадокси. Например това, че макар да беше обявена против съкращенията в БДЖ, тя успя изобщо да се състои заради стачкуващите в друга компания – НКЖИ. Също бе парадоксално, че при стачкуващи 2-3% от всички служители, влаковете наистина не се движеха – но само пътническите, които така или иначе генерират само загуби за БДЖ. Най-абсурдното в тази стачка обаче бе това, че в резултат от нея ръководството успя да наложи по-големи съкращения и икономии, отколкото първоначално бе планирало. Колкото и упреци да изказаха другарите Недев и Владимиров по адрес на синдикалистите по време на стачката, със сигурност вътрешно са им много благодарни, защото без тях нямаше как да постигнат подобен успех.

Самата стачка започна далеч след като коня на БДЖ вече беше у реката, а кредиторите бяха почнали да точат ножовете, за да го направят на суджук. Различните планове за „преструктуриране” на железниците се дъвчат от края на 2010 г., знаеше се за съкращаването на влакове, съкращаването на служители също беше очевидна стъпка предвид продължаващото свиване на дейността. През цялото това време обаче синдикатите не съумяха, а всъщност не се и опитаха да направят най-естественото, а именно да съставят и представят алтернативен план за действие. Всъщност в продължение на дълги месеци след изтичане на предишните Колективни трудови договори (КТД) през пролетта, синдикатите водеха борба единствено по въпроса за събирането на членския внос – а именно, те настояваха той да се събира по ведомост от страна на работодателя. Вероятно защото не си правят илюзии, че могат да очакват от служители сами да им носят 5-те лева, които очевидно не са заслужили.

Когато около седмица след началото на стачката започнаха преговори, в техния център се оказаха не съкращенията, а подписването на нови КТД. Нищо лошо на пръв поглед, но реално борбата се водеше не за правата на служителите, а за правата на синдикатите, заложени в договорите. Това естествено допълнително отслаби подкрепата за стачката, а синдикатите преговаряха така „убедително”, че в новите КТД залегнаха неща, които шефовете на БДЖ не бяха посмели да поискат преди това – намаление на годишния отпуск от 22 на 20 дни, на обезщетението при пенсиониране от 9 на 8 заплати, също така на допълнителният отпуск, който досега беше твърдо десет дни, сега е намален от пет до десет в зависимост от тежестта на условията на труд. Ще бъде въведена и бонусна система за заплащането, което по принцип е добра идея, но със сигурност ще доведе до спад в доходите на много от железничарите.

Този резултат е особено нелеп предвид факта, че макар и с изтекли КТД, до стачката БДЖ изпълняваше всички залегнали в тях социални ангажименти към служителите си. Така синдикатите осигуриха на малкото подкрепили ги работници единствено законово оформено орязване на социалните им придобивки. Въпреки, че се инатяха до последно, КНСБ и Подкрепа загубиха и правото си да налагат вето над съкращенията, което съвсем ще ги извади от уравнението при следващите етапи на „преструктурирането”. Синдикатите в НКЖИ поне имаха доблестта да признаят, че стачката се е провалила поради липса на подкрепа от служителите, докато тези от БДЖ до последно отчитаха илюзорни постижения.

Наблюдавайки това фиаско, човек може да си помисли, че синдикатите всъщност играят за противния лагер. Реално обаче то е резултат от това, че нашенските профсъюзи са едни изпразнени от съдържание отломки от тоталитаризма и/или мелези на прехода, които нямат реален синдикален бекграунд. На първо място едни истински синдикати не биха оставили компанията да бъде опоскана и докарана до това жалко състояние. Истинските синдикати биха се възпротивили на вземането на непосилни за връщане кредити (последно около 800 млн. лв.!), от които същевременно няма никакъв видим ефект; биха поставяли под въпрос съмнителните обществени поръчки, с които от десетилетие се източва БДЖ; първо те биха забелязали и липсата на около 1000 вагона, оказали се откраднати при последната инвентаризация. Пак те биха смъмрили машиниста Пешо за навика му да си тръгва от работа с туба служебна нафта, а стрелочника Гошо за фалшивите му болнични. Ако синдикатите бяха вършили каквото се очаква да вършат през последните десетилетия, не само БДЖ щеше да е в по-добро състояние за радост на всички ни, но и служителите щяха да ги припознават като свои представители, и когато се стигне до стачка щяха да излизат 10 000, а не 100.

Дали реформата в БДЖ ще даде някакъв положителен ефект, или ще е просто поледен гърч преди компанията да тръгне окончателно по пътя на „Кремиковци” или „Балкан” предстои да видим. Едно обаче е сигурно – с поведението си по време на тази стачка КНСБ и Подкрепа забиха поредния пирон в ковчега на синдикализма и успяха да окипазят борбите за трудови права повече, отколкото и най-активните им противници.

Адрес на статията
Етикети: ,
Абонамент за известия при нови коментари на тази публикация

Един коментар

  1. „Kremikovci“ ne e bash edin dol drenki s BDJ, makar i dvete da sa chada na industrialnia razkosh. Vse pak za BDJ predpostavka ima, dokato za Kremikovci ne chak tolkova. BDJ e obshtestveno polezno predpriatie, dokato kremikovci e malko kato na svinche zvunche. Inache statiata ne e losha, no ne se opitva dostatuchno da pronikne vav vatreshnata logika na vaprosnite sindikati i nai-veche kakvo predlaga, kakvi alternativi sochi?

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*