Пореден том от спомените на Г.Константинов – в емиграция от 16.07.1973 г. до 19.05.1991 г.

„И така, навършвайки 40 лазарника, тръгнах „да освобождавам други на­роди“, както казвал Апостолът, не защото нашият беше вече свободен, а тъкмо обратното. Знаех, че всяка власт е насилие, грабеж и мародерство и че завзелите я туземни марксисти – ученици на Ленин, Сталин, Дзержински и епигоните им – бяха усъвършенствали и поставили на „научни основи“ изкуството да мачкат телата и да терзаят душите, за да госпо-даруват и да паразитират. Те използваха методите на руския физиолог Иван Петрович Павлов за създаване на условни рефлекси в дресираните опитни кучета. Само че вместо със запалване на електрическа крушка, което Павлов придружавал с подаване на ежедневната дажба, „научните социалисти“ предизвикваха послушание и потичане на лигите интели­гентски и народни с помощта на „тоягата и моркова“.

Те успяха да по­ставят почти всичко, което шава и диша, на колене в жалостивата поза на американските негри от „Чичо Томовата колиба“. С абсолютен про­извол, подлост, измама, коварство и садистична жестокост властниците вселиха в душите, в гените и във вените „страх без надежда“ (Гео). В резултат, през 60-те и 70-те години на XX век сънародниците ни бяха изкоркани, ако не до смърт, то до степен на прострация и пълно видиотяване. Водеща роля в раболепието и слугинството, в близането и целуването на ръцете, които държаха тоягата и моркова, че и „по-надолу“ и отзад на поредното властващо нищожество и обграждащата го банда от преториянци и номенклатурчици играеше българската „творческа“ интелигенция.

А отказът от една системна, постоянна и ефикасна ма­сова съпротива срещу безскрупулния стремеж към власт и привилегии, срещу алчността и самозабравата на новите господари доведе до зами­ране на инстинктите за бунт, взаимопомощ и солидарност. Поради това, бях стигнал до заключение, че в обозримо бъдеще едва ли нещо отвътре можеше да „събуди от сън мъртвешки“ народеца ни. В тази „епоха кър­мачка на велики люде“, в родината място за апостоли нямаше.

Но надеж­дата не ме напускаше. Вярвах, че с малцината, които не бяха вдигнали бялото знаме и с помощта на другарите ни отвън можеше да се попречи на вмирисването на народното месо или тесто. Освен това, бях решил да не позволявам да ме върнат отново в душегубките на болшевишките тюрми – там, където нееднократно копоите се заканваха да приключи земният ми път в безмълвие, което обезсмисляше смъртта, правейки я безрезултатна и непонятна. Затова предприех новия си „рицарски по­ход“, този път на запад… към Драгоман…“

Книгата може да бъде поръчана тук:

http://lib.a-bg.net/

Адрес на статията
Етикети: , , ,

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*