Въпреки БКП/БСП, социализъм никога не е съществувал

„Оглупявай населението в съответствие с държавната политика!“ Шен Ян /390-338 пр. н.е./

  Д-р Мирослав Дърмов, Лексингтън, САЩ

В някои български медии (Фрогнюз, „В Деня на влюбените започва битката БКП срещу БСП“) е публикувана информация за съдебен спор, в който Съюзът на Комунистите оспорва правоприемствеността на Българската Социалистическа Партия от БКП,БРП(к) и въобще на претенциите на тази партия към „комунистическите ценности и идеали“.

Формулировката, независимо, че представлява откровена подкрепа от лидера на съюза Константин Чакъров, който е последният завеждащ кабинета на Тодор Живков, към аспирациите на Георги Първанов за доминиране на БСП, е доста интересна: „Казусът е много прост, вече 22 години номенклатурата на „Позитано” 20, която представлява БСП, действа в условия на измама, въвеждайки в заблуда и поддържайки заблуда спрямо избирателите, с цел да набави облаги и изгоди за себе си. Според нашето законодателство това е престъпление. Те се представят за наследници и правоприемници на БКП, твърдят, че партията им е столетница, а реално се вижда, че нямат нищо общо с комунистическите ценности и идеали и са просто една съсловна корпоративна партия, която защитава груповите интереси на един малък елит, а не общонародни.“ Независимо, че от юридическа гледна точка искът може и да е процесуално недопустим, някои разсъждения по темата “комунизъм-социализъм“ без съмнение ще са здравословни за политическото образователно ниво и демитологизирането на българската реалност от налагани близо столетие абсурдни интерпретации.

Що се отнася до БСП, с нейната латифундистка политика и терор над дребните земеделски производители от мутренски банди, разбойническа приватизация и отсъствие на каквато и да е социална политика, едва ли някой от средното и от по-младото поколение би я сбъркал с лява партия. Въпросът е, обаче, за реалността „комунизъм-социализъм“, в името на която бащите наложиха нямащия нищо общо с критиката на капитализма „Съветски модел“. После,  в името на вече траещо 22 години псевдо-отричане на „ком-соц  реалността“ синовете „приватизираха“, а по настоящем чрез БСП управляват икономиката и политиката на България.(справка:Пеко Таков-Янчо Таков и останалите избрани семейства)

Въпросът е също дали публиката на този трагичен политически театър е наясно за какво става дума в пиесата. И в този момент, целият в бяло (все пак са минали 22 години и тези, които помнят реалността от преди 1989 са вече в поколението на възрастните), се явява Коцето Чакъров и неговият Съюз на комунистите и отпочва дискусия за „комунистическите ценности и идеали“, като налагащата се асоциация е с този (ТЖ), чийто кабинет самият Чакъров ръководи.

Впрочем, заслужава внимание името на организацията, който претендентът  за „ценности и идеали“ оглавява – Съюз на комунистите. През 1847 г. в Лондон е създадена Лига на комунистите (Communist League), образувана от обединението на Съюза на справедливите (Bund der Gerechten) и Брюкселския комунистически кореспонденски комитет, в която Лига Карл Маркс и Фридрих Енгелс са доминиращите фигури и за която написват „Комунистическия манифест“. И тук разлика в имената между марксовата и чакъровата организации няма.

Думите – на английски League,на френски Ligue, на немски Bund, на български се превеждат като „съюз“ и  Константин Чакъров, като образован човек, по всяка вероятност знае това, като очевидно при избора на името е търсил определено послание. Но до тук. Както всичко в „Съветският модел“, така и сега се стига само до името, точно както  идеолози от Сталиново време до днес натрапиха  възприемането на Маркс като Бог-Отец , допълнен в Троицата от Ленин като Спасителя и Партията като Светия Дух,  обгръщащ цялото общество. Подход, кореспондиращ може би с интелектуално-културното ниво на народа на Русия през 1917 и за съжаление, създал един от най-отвратителните митове на 20-ти век- че нещо като „комунизъм“, нещо като „социализъм“ е съществувало в Съветска Русия и от там в останалите страни. Но, за съжаление, установяването на този мит не е дело само на съветската пропагандна машина.

В учудващо на пръв поглед единодействие на пропагандата на САЩ и Съветския съюз, те единодушно обявяваха случващото се в Русия за „комунизъм“,“социализъм“, „реален социализъм“, „народна демокрация“ и какво ли още не, като всяка една от страните е водена от своите идеологически интереси, които, дори и противоречиви, имаха общия интерес от мита за комунизма. За Съветския съюз това е необходимостта за представянето на властта на болшевиките като социализъм-комунизъм , за да се използва енергията от критиката на капитализма в останалият свят в интерес на Русия и нейните имперски интереси. А за Съединените Щати представянето на тоталитарната държава като социализъм се използва за неутрализиране на недоволството от неравенството посредством плашилото на това, което може да дойде след или в замяна на капитализма. Но независимо от съвместната Американо-Съветска (в последствие руска) пропагандна операция за оглупяване на населението на планетата,  че социализмът е съществувал и е претърпял крах в Съветския съюз и сателитите му, капитализмът си е капитализъм и в момент на кризи критиците на системата се обръщат към препрочитане на основните постулати на теорията, наречена марксизъм, а също така и към анархизма (справка: ставащото в Гърция).

Като илюстрация на този интерес може да се приведе пускането в мрежата през 2007 г. от LibriVox на аудио версия на „Капиталът“, и на излъчения едновременно в Германия и Франция филм на Джейсън Баркер „Marx-Reloaded“, който предизвика множество дискусии за значимостта на марксовия анализ на капитализма, отнесен към кризите в ситуация на глобализация. Впрочем, това е нормална закономерност на подхода, който съществува на Запад към трудовете и политическата дейност на Карл Маркс. Това не е руското обожествяване, което обикновено води от „Осанна!“ до „Разпни го!“, без реално разбиране на същността. Маркс е възприеман в неговата комплексност – и като представител на късното немско Просвещение, и като критически анализатор на капитализма, и като авторитарен политически активист.

И всичко се оценява през призмата на времето. Това, което се чете, е преди всичко материалистическото разбиране на историята и трудовата теория за стойността като основа на така  наречената ориентация към пост-капитализма, а именно, че развитието на икономиката създава условия за преодоляване или за смекчаване на противоречието между труд и капитал посредством преразпределителната роля на държавата, което той нарича социализъм, и което, както Маркс прогнозира, е близко да се случи в Скандинавските страни. А що се отнася до това, което се нарича комунизъм, или по точно неговата политическа дейност, то самият Маркс я определя посредством афоризма:

“Единственото нещо което е сигурно е, че аз не съм марксист.“

И тази констатация не е без основание, защото цялостната негова конструкция за завземане на политическата власт и впоследствие чрез промяната на надстройката да бъде променена и базата, е волунтаристично социално инженерство, а не материалистическо разбиране на историческия процес. Става дума за „диктатурата на пролетариата“.

Терминът „диктатура на пролетариата“ е създаден от Йозеф Вендермайер в едноименна публикация през 1852 г. в в-к „Турнцайтунг“. Впоследствие, в писмо до него, Маркс подчертава собствения си принос към развитието на диктатурата на пролетариата като етап в развитието от капитализъм към комунизъм. За опасността, която подобен подход може да предизвика, пръв обръща внимание Михаил Бакунин, който подчертава, че диктатурата има свойството да се превърне в перманентна и че, определяйки пролетариата като водеща класа, създава основата за формиране на нова аристокрация, т.е. на нова класа, която да се превърне в експлоататор на самия пролетариат и на населението като цяло. Както е известно от историята, привържениците на Бакунин са изключени от Първия Интернационал, а и Маркс може би дава добър пример на бъдещите поколения как да се справят с опонентите като публикува, че Бакунин е агент на Руската царска полиция и че Жорж Санд притежава доказателствата за това , а тя по това време  е във вихъра на любовта си с Шопен някъде на юг.

Но, завърнала се неочаквано, Жорж Санд опровергава обвиненията и на Маркс се налага да публикува опровержения, че не е бил разбран! В последствие този подход към вътрешнопартийния опонент става максима, а и от Сталин насам са взети необходимите мерки подобни провали, като поведението на Санд, да не се случват в бъдеще.  Но това е от екзотиката на все още теоретичния комунизъм.

Основно практиката за диктатурата на пролетариата е разработена от Ленин, както в тезата му за партия от нов тип, което реално отваря вратата за превръщането на партийния апарат в експлоататор на обществото  (впоследствие реализирано на практика от Сталин), така и в публикациите му от 1917 г. – „Априлските тезиси“ и „За държавата и революцията“. Въпросът в тези произведения е за революцията или изразено по друг начин – за смяната на елита и ролята на държавата в бъдещата политика. И понеже цяла прослойка е невъзможно да бъде елит, тази роля се определя за партийния апарат, наречен авангард.

Впоследствие Сталинската школа създава теоретичния абсурд „марксизъм-ленинизъм“, като подменя проблема за диктатурата на партийния апарат с изграждането на бъдещо общество, използвайки преди всичко „Комунистическия манифест“ на Маркс и Енгелс. Този документ е поръчан на авторите от емигрантската организация Лига на комунистите /1847-1852/, която пък е наследник на съществувалия през 1834 г. Съюз на справедливите, чиято политическа цел е декларирана като „изграждане на царството Господне на земята“.  По-късно, под влияние на Маркс, девизът на организацията от „Всички хора са братя“ се променя в унисон с протичащата индустриализация на Западна Европа в „Пролетарии от всички страни, обединявайте се“, което по своята същност е инструментален подход за контрол на труда над капитала в процеса на производството. Този момент се явява основата на марксовото разбиране за бъдеща посткапиталистическа социална структура, наречена „социализъм“.

Именно това е точката, която дава основание на Ноам Чомски да заяви, че анализирайки реалностите, социализмът никога не се е състоял, защото първото нещо след завземането на властта през 1917 г., направено от Ленин и Троцки, е унищожаването на Съветите чрез подменяне на многопартийното им съдържание с еднопартийна власт и милитаризиция на производството. Впоследствие този процес  се доусъвършенства чрез пролетаризиране на селячеството, за да се завърши цикъла на съсредоточаването на всички ресурси в управляваната от партийния апарат държава. Всичко това, съчетано с Лениновото определение за социализъм – „съветска власт плюс електрификация“, дава основание на много изследователи да твърдят, че основната цел на революцията в Русия от 1917 г. не е промяна на отношението труд-капитал, а индустриализацията на страната чрез концентриране на всички ресурси и свръхексплоатация на населението.

В тази връзка заслужава да се обърне внимание на наслагвания мит, че „социализмът“ е променил благосъстоянието на хората. Реалността е, че промените са следствие от индустриализацията. Социалните промени, които се приписват на грижата на Партията, съпоставени с тези в индустриално развитите страни, са значително по-слаби, поради което се налага и тоталния контрол над информацията.  Тази реалност, отнесена към събитията от 1989 г. обяснява и спада на жизнения стандарт в страните от Източна Европа, което е следствие от процеса на деиндустриализация чрез приватизицията, осъществен от бившата номенклатура на комунистическата партия.

Коментирайки ролята на партийния апарат в Русия след 1917 г., още през 1986 г. в статията си „Съветският съюз срещу социализма“, Ноам Чомски пише, че реално Ленин и Троцки създават „профашистка структура, която впослествие Сталин усъвършенства в един от ужасите на модерния свят“.

Става дума за номенклатурата.

Милован  Джилас описва номенклатурата като „пресечена пирамида, отворена в двата си края“ – основата, стъпила на масовата партия, засмуква лоялни активисти, като ги издига по йерархията, а отвореният горен край дава възможност на лидера да изхвърля неудобните от управляващата класа при социализма. Именно тази несигурност е в основата на събитията от 1989 г., когато номенклатурата преодоля тази временност във властта чрез завръщане към класически капитализъм. И тук е моментът да се отбележи, че т. нар. антиноменклатурна революция в Източна Европа всъщност е осъществена от самата номенклатура, защото реално смяна на елит няма. Когато има смяна на елит, има и реки от кръв, както при Френската и при Руската революции, а в Източна Европа просто се даде възможност на една част от населението да излезе по площадите и да попее „Комунизмът си отива!“, а друга част бе изправена пред екзистенциалистичния въпрос “За какво живях?“ И понеже едва ли някой би бил щастлив, признавайки  дори за себе си, че е бил оглупен и употребен, идва моментът за добрата лъжа и лошата истина…“Ние строихме светлото бъдеще.“

Именно към тази лъжа се ориентират и политически шмекери като Чакъров и Първанов, които по-стар навик се опитват  да се възползват от мита за социализма във вътрешнопартиен и в електорален план. Впрочем, никой не знае, може да се окаже, че са необходими десетилетия, за да се признае, че социализъм никога не е съществувал.

Адрес на статията
Етикети: , , ,
Абонамент за известия при нови коментари на тази публикация

15 коментара

  1. Изключително рядко в купешките медии се появява статия, която третира проблемите засегнати в статията на Мирослав Дърмов, затова си позволих да я копирам и при нас.
    Имам два коментара. Това, че системата преди 10 ноември не беше социализъм, не означава, че социализъм не може да съществува – напротив.
    Другото се отнася за историята на Първия Интернационал. Бакунин е „изключен“ на конгрес на Интернационала в Хага през 1872г, който е нелегитимен защото не е признат от мнозинството секции , които са бакунистки позиции – Италия, Испания, Швейцария, Франция, Белгия. След този т.нар. конгрес – фарс, Маркс заедно с кабинетната си свита, слугинята и кучето, мести седалището на Интернационала в Ню Йорк се което и приключват с дейността. Международната работническа асоциация (Първия Интернационал) продължава да провежда, без марксистите, регулярни конгреси до 1876г, а съществува до 1878г, когато и последно останалата незабранена негова структура, Юрската федерация е поставена извън закона от швейцарските власти.

  2. И авторът, и коментиращият познават доста повърхностно Маркс, неговото идейно развитие, историята на Първия и Втория интернационал, да не говорим за пълната липса на стройна методологическа система на изледване, анализ, оценка и прогноза.Но това е нивото на българския интелектуалец, за съжаление.Пълна еклектика в главите.За Хегел не са и чували вероятно. Тези хора са поредното доказателство за неразвитата форма на социализъм,която се създаде у нас, вСССР и т.н. Да са живи и здарави, все пак.

  3. А лицето Чакъров не стига че работеше всеотдайно за краха на реалния социализъм, крепейки псевдокомуниста Т.Живков и цицайки от неговата ръка, ами сега се представя за наследник на милионите всеотайни поборници, дали живота си за една свята идея. Вместо да се скрие там, където и куче не минава. Вероятно някакви пари седят зад него.

  4. Аз съм изложил факти, отнасящи се до историята на Първия Интернационал с които ако не си съгласен можем да ги коментираме. Не съм интелектуалец, нито водя филосфски спор, затова не виждам никаква причина да споменавам Хегел. Ако ти се води спор върху марксистката философия, базирана на „тезите“ на Хегел, също съм ок.

  5. Фактите не само са изложени, но им е дадено и не търпящо възражение обяснение в дух на кръчмарско- фашистката пропаганда. Хегел не трябва да се цитира, а да личи боравене снеговата методология. Той е любимецът на Маркс. По-важното е, че той обяснява историята не със случайни хрумвания и изблици. Всичко действително е разумно и всичко разумно е действително. Това е крайъгълният камък на Марксовият исторически анализ.

  6. Обяснението на фактите е саркастично, а не „кръчмарско-фашистко“. -)))
    Не мога да боравя с методологията на Хегел, защото я смятам за погрешна. Ние, анархистите, по отношение на философията не сме диалектически, а естествено-научни материалисти и използваме индуктивно-дедуктивни и математически методи за анализ.
    Коя философия е правилната, показа историята на 20 век – марксизмът се сгромоляса всякак си…
    Иначе това, че се шегувам с отношенията му със слугинята, не означава, че не оценявам Маркс като учен и приноса му в критиката на капитализма.

  7. Всичко в 20-тия век се разви точно по Маркс и Ленин.А обяснението на фактите е кръчмарско-фашистко, защото това бръщолевят като се напият Евгени Бакърджиев, Бойко Борисов, генерал Хр.Луков на небето,правоверните лумпени-седесари и цялата останала фашистка сган.

  8. :))))))))))))))

  9. Е какво сега, ако нещо го казват СДСарите и ние трябва да си мълчим, за да не ни наредят при тях ли?! По същата логика Боян Расате се опитваше да ни приписва 200 000 000 жертви, защото сме били комунисти. Не падай на неговото ниво :)

  10. Ако нещо е вярно, ние трябва да го приемем, дори то да е казано от дявола. Но все пак много малко вероятно е промитите седесарски мозъци да измислят нещо нормално. Това са едни слабоумни фашисти.

  11. Валери,въпреки доброто ми желание все пак не разбрах някои твой препратки към Хегел. А именно, „Хегел не трябва да се цитира, а да личи боравене с неговата методология. Той е любимецът на Маркс.“ Да не би и Хегел да е марксист??? Ще ти бъда благодарен, ако поясниш този момент, защото май нещо не се връзва с една приказка за хегеловата диалектика, главата, и краката. А че „Всичко в 20-тия век се разви точно по Маркс и Ленин.“ е съвсем хегелианско, диалектическо възприятие. Направо съм обогатен, четейки твоите коментари…

  12. Много слабо, да не кажа никакво познаване на философията и методологията както на Маркс, така и на Хегел За Ленин да не говорим. Че Рокфелер е много по- задълбочен и тънък познавач на мислителя на хилядолетието.Хегел не е марксист, но Маркс в началото е младохегелианец и запазва преклонението си към този велик ум до края.Много слабо ме интересува дали сте обогатен.

  13. Бай Благой,
    не разбирам защо спориш с надути хегелиански гъсоци, за да не кажа глупаци. още на времето си Константин-Кирил, като излязал от такъв спор в Рим, бил изпотен. И ти ли искаш да се изпотяваш? Поздрави

  14. Не знам дали тук е мястото, но такъв дебат (спор) за мен е интересен и необходим.

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*