Афганистан – 10 години по-късно

„Един ден историята ще произнесе своята тежка присъда над всички нас“

През януари тази година излезе дългоочакваната книга на журналиста Майкъл Хейстингс „Операторите: дивата и ужасна задкулисна история за войната на Америка в Афганистан“. Името на Хейстингс нашумя след като неговата статия в сп. Роулинг Стоун през 2010 година предизвика политическо торнадо във Вашингтон, което в крайна сметка доведе до уволнението на главнокомандващия на силите на САЩ в Афганистан ген. Стенли Маккристал. Хейстингс пише своя материал, след като придружава екипа на генерала, заминал на „турне“ сред съюзниците в Европа, за да събира нови попълнения за окупационния корпус, и след две „командировки“ на журналиста в самия Афганистан, в които натрупва впечатления от първа ръка както за американските войници и бюрократи, така и за техните местни „съюзници“.

Предлагаме на читателите епилога на тази забележителна книжка.

* * *

Автомобилните клаксони звучаха победоносно. Слушах как ги надуват от моя апартамент. Осама Бин Ладен беше мъртъв. Убихме го.

Изпратих съобщение на един приятел от разузнаването, който през последните пет години работеше по откриването на Бин Ладен. „Бог да благослови Америка и онези, които останаха на своя пост“ ми отговори той. Бивш войник, изгубил и двата си крака в Ирак, ми изпрати SMS: „Убихме Бин Ладен!“ Влязох в Туитър и изпратих поздравления на президента и неговия екип, извършил операцията. През няколко преки от вкъщи, пред Белия дом, се събираха тълпи да празнуват. Не отидох при тях.

Подробностите за убиването на Бин Ладен се процеждаха през следващите дни. Белият дом вдигна завесата, за да поднесе на журналистите бюрократичните решения в драматични краски. В неделя сутрин Обама изиграва само девет дупки на голф, притеснен за бойната задача, за която е издал заповед предишната нощ. Следобед събира своя съвет по националната сигурност в Белия дом. Байдън мотае в джоба си някакво кръстче; адмирал Мълен – също. Хилари покрива уста с ръка, докато фотографът на Белия дом снима – на лицето ѝ се чете ужас, по-късно твърди, че било от алергия. Политиците гледат до края четирийсетминутния видеоматериал, след което екипът на „тюлените“ предава паролата за успех: „Джеронимо“. Обама се обръща към своя съвет: „Убихме го“.

Бях в Ню Йорк на 11 септември 2001 г., последна година студент. Когато небостъргачите паднаха, извървях деветдесет и една преки, за да стигна възможно най-близо до мястото на взривовете, за да видя с очите си руините, които щяха да определят нашето бъдеще. Когато стигнах в Багдад четири години по-късно, малцина американци смятаха, че хората, с които воюваме в Ирак, представляват някаква заплаха за Съединените щати. Даже военната преса не си правеше труда да лъже повече и наричаше нашите врагове „бунтовници“, а не „терористи“. Жена, която обичах, беше убита в Багдад през януари 2007 г. Ал Кайда в Ирак си приписа заслугите за това, а по-малкият ми брат воюва петнайсет месеца като командир на пехотен взвод и беше награден с Бронзова звезда. Други мои приятели – както американци, така и иракчани – също изгубиха много: ръце и крака, близки хора, живяха като изгнаници без дом.

През есента на 2008 г., когато се прехвърлих в Афганистан, Бин Ладен и Ал Кайда бяха едва бележки под линия към нашите действия там. „Не сме тук заради Бин Ладен – ми каза един офицер от военното разузнаване. – Тук сме да оправим кашата“. Щом не сме там заради Бин Ладен, за чий изобщо сме там? Защо водим войни, които изобщо не ни доближават до човека, отговорен за ужаса на 11 септември? Докато пътувах с Маккристал, останах като гръмнат, когато генерал Майкъл Флин ми каза, че не вярва някога да хванем Бин Ладен. Въпреки това, всеки път, когато нашите президенти и генерали ни казваха защо продължаваме да се бием в Ирак и Афганистан, винаги използваха Бин Ладен и 11 септември като оправдание. Докато продължаваха да настояват, че трябва да водим войни, които не трябваше да водим, раната в сърцето на Америка не можеше да заздравее.

От самото начало идеята за войната с тероризма беше меко казано мъглява. Обещаха ни, че няма да има „плацдарми и десанти“ по думите на президента Джордж У. Буш. Щяло да бъде тайна война, водена предимно на тъмно, без задръжки. Така и можеше да стане, ако бяхме хванали Бин Ладен по-рано, жив или мъртъв. Не стана обаче така. Вместо това се втурнахме да колим и бесим посред бял ден. Получихме си и плацдармите, и десантите в крайна сметка. Кабул, Кандахар, Багдад, Фалуджа, Рамади, Наджаф, Мосул, Киркук, Басра и пак Кабул и Кандахар – списъкът продължаваше да расте. Не можехме да намерим Бин Ладен, затова гонехме всеки, който прилича на него.

Смъртта на Бин Ладен разкри най-голямата лъжа на войната – митът за „държавите, даващи подслон на терористи“ – афганистанският вариант на „оръжията за масово поразяване“. Идеята да водиш изключително скъпа и кръвопролитна война за потушаване на бунт, за да предотвратиш даването на убежище на терористи, поначало не е особено логична. Терористите нямат нужда от държави. Бин Ладен беше убит в Пакистан – американски съюзник и получател на 20 милиарда долара чуждестранна помощ от 2001 г. насам. Живееше си необезпокояван в богаташко предградие на столицата Исламабад, на пет минути пеш от пакистанската военна академия. Повечето терористични нападения срещу Запада през последното десетилетие не бяха подготвени в Афганистан, а в други страни, включително нашите собствени – Йемен, Нигерия, Сомалия, Индонезия, Пакистан, Кънектикът, Тексас и Лондон. Нещо повече – вместо да намалят заплахата от тероризъм, нашите масирани военни интервенции родиха невиждан дотогава брой атентатори самоубийци – за последните десет години броят на самоубийствените атентати е двайсет пъти по-голям, отколкото през предишните три десетилетия. Сбъркахме войната, сбъркахме начина, сбъркахме държавата.

Около три хиляди американци загинаха на 11 септември. Оттогава досега 6 хиляди американски войници – мъже и жени – загинаха в Ирак и Афганистан, а над 42 хиляди бяха ранени. Повече от три хиляди войници на съюзниците изгубиха живота си, заедно с близо 1200 волнонаемни, служители на хуманитарни организации и журналисти. Откакто Обама стана президент, хиляда войници бяха убити в Афганистан – над два пъти повече, отколкото през годините на Буш. Повечето от тях не загинаха в боя – те влязоха в мръсната статистика на самоубийствените атентати, ескадроните на смъртта, нападенията на пропускателните пунктове, килиите за изтезания и импровизираните взривни устройства. Цивилни на път за работа или войници, обикалящи в кръг по следите на един враг, когото рядко можеха да открият. Едва ли някога ще разберем колко са избитите невинни цивилни в Ирак, Афганистан и Пакистан, но по приблизителни данни за момента са над 160 хиляди. На този фон изгорелите в световния пожар дейци на Ал Кайда са съвсем малко – вероятно едва „десетки“, както би казал Обама. Възможно е и поначало да не са били кой знае колко много.

През онази нощ мислех за всички загинали и какво реално означаваше добавянето на името на Бин Ладен към списъка. Мислех за Инграм и за Аройо [американски войници, за които става дума по-рано в книгата – Майкъл Инграм е убит от пехотна мина, а Изриъл Аройо пише имейл до Маккристал, в който критикува тактиката на главнокомандващия и който по-късно е публикуван и вдига голям шум – б. прев.], който никога повече няма да спи спокойно. Мислех за пръстите, които висяха от бодливата тел, за локвите кръв като моторно масло на бетона, в малките постове, които едва си спомнях. Погребенията, на които възрастни мъже плачеха над чифт празни обувки. Погребението, на което аз плаках над празен ковчег. Взривовете в хотелите и държавните учреждения. Мислех за операторите – за всички нас, които направихме кариера от бинладеновия филм на ужасите: Маккристал, Петреъс, Дънкан, Дейв, братята Флин, Лам, Старки, Хо, Хикс, двайсет и тримата „тюлена“, които го убиха, и даже самия президент, когото вълната на антивоенните настроения доведе на власт. Мислех за тежката присъда, която историята ще произнесе един ден над всички нас.

Колкото и да е странно, смъртта на Бин Ладен не се отрази с почти нищо на самата война – войната в Афганистан вече дълги години не се водеше за залавянето на Бин Ладен. Тя обаче се отрази на мисленето на Вашингтон за войната. Тя даде на Обама политическото оправдание да произнесе своята реч през юни, на която обяви, че войната в Афганистан върви към своя край или поне началото на началото на края. •

Превод: А. Ванчев

Адрес на статията
Етикети: ,

За Свободна Мисъл

Вестникът е официалният печатен орган на Федерация на Анархистите в България

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*