Идеологическите фокуси на Фукуяма

от родилните напъни на Фукуяма и събратята му, е на път да се роди овехтелият хибрид на… идеологическа мишка

Един от видните казионни социолози, политолози, политикономисти и писатели на съвременната американска буржоазия – Франсис Фукуяма – е публикувал в брой 1, 2012 г. на списание „Външна политика“ („Форин афеърс“) статия под заглавие „Бъдещето на историята“. Фукуяма е бакалавър по политическа философия и доктор по политология на Харвардския университет. Работи в Хъдзъновия и ред други ключови институти, разработващи стратегическите проблеми на американската външна политика. Заема поста заместник държавен секретар по времето на Буш-старши (президент на САЩ в периода от 20 януари 1989 г. до 20 януари 1993 г.), когато става световно известен със своята статия „Краят на историята“, публикувана през 1989 г. В добавка към биографичните бележки за това едрокалибрено оръдие на официалната американска пропаганда и идеология, следва да упоменем, че Фукуяма е ученик на пруския философ Георг Вилхелм Фридрих Хегел (1770-1831 г.), тоест е диалектик, занимаващ се и с „философия на историята“.

Неговата статия представлява идеологическа попара, предназначена да подхрани с философски аргументи вярата на „електората“ в окончателната победа на американския либерален капитализъм и на демократичната форма на държавата в света или по-накратко – на пазарната демокрация, почиваща върху така наречената средна класа. Тя е интересна в много отношения и подробният анализ на всички твърдения, както и отговорът на прокламираните в нея тези, се нуждае от цяла книга, затова тук ще фиксирам само най-важните моменти.

Преди това обаче бих искал да напомня онова, което самият Фукуяма забравя или иска да отмине с диалектически каламбури в заглавията на статиите си, които му носят рекламната слава на философско-политически гений на буржоата. Предишната му теза за „края на историята“ всъщност е формулирана преди два века от неговия учител Хегел, който счита тогава, че краят ѝ настъпва с въплъщението на Абсолютния дух (за малко да напиша „Светия“ дух) в Пруската абсолютна монархия. Други по-сетнешни последователи на казионния пруски професор виждан този край било в ленинско-сталинското „Царство на свободата“, било в хитлеровия „Хилядолетен Райх“. Поблазнен от славата на своите предтечи, Фукуяма бърза през 1989 г., когато „съветската Империя на злото“ се срутва, да провъзгласи, че Духът се въплъщава в американската Империя на доброто и светът ще се превърне в един оркестър под диригентската палка на единствената Свръхсила, а историята ще замръзне в позата на гоголевите герои от последната сцена на „Ревизор“. Впрочем диалектическият фокус на Фукуяма съответства и идва в подкрепа на официалната американска доктрина за „Новия световен ред“, обявена от бащата Буш. (Понятие, което напомня твърде неприлично за „новия ред“ на Фюрера).

През изтеклите 23 години, от розовите блянове за световно господство на „глобалната“ империя на САЩ не остава много нещо, поради ред причини, за част от които Фукуяма споменава с философско мънкане в новия си политико-стратегически „бестселър“ за „Бъдещето на историята“, с който той, като че ли е изоставил „голямата американска мечта“, но не и надеждата да се съхрани „най-добрият от всички възможни светове“ на позакърпената с всевъзможни идеологически кръпки и изпаднала в най-тежката криза от съществуванието си през последните 300 години „пазарна демокрация“. Криза, която, ако не „края на историята“, вещае глобалния край на капитализма.

Тук отбелязвам с кратки анотации само основните идеологически, апологетични и футурологични акценти, поставени от Фукуяма в неговото „Бъдеще на историята“, чийто подробен критичен анализ може да бъде предмет на серия статии. В сегашната си статия той твърди, че

1) Първата голяма „светска идеология“, удържала (почти) световна победа, е либерализмът в икономиката и кореспондиращата му парламентарна демокрация. Тя е без сериозна конкуренция и алтернатива от 300 години насам, т. е. от началото на капитализма, който печели първата си значима победа в Англия със „Славната революция“ през 1688-1689 г., когато британските аристократи и буржоа постигат консенсус и компромис, които правят възможни „мирния преход“ от феодализъма към капитализъма и „конвергенцията на елитите“ от „двете системи с различен обществен строй“. (В определен смисъл, „Славната революция“ е прототип на „нежната революция“ – онази мечта, с която начена и нашият преход от държавен към частен капитализъм три века по-късно.)

2) Политическата демокрация има за своя база така наречената средна класа. Това е социологическо понятие с доста неясна дефиниция. Според някои нейни съвременни теоретици, в САЩ към тази класа принадлежат всички, които имат месечен доход над 1000 долара (или годишен от 12 000), независимо от това, че преди повече от 30 години, други социолози изчисляват американския „праг на бедността“ на 11 000 долара! Тази класа-фантом при определена степен от развитието на либералния капитализъм (в стадия на нещо като „развит“, „зрял“, „реален“ и т. н. капитализъм) се превръща в мнозинство.

3) „Левицата“ (под това понятие Фукуяма разбира двата големи клона на марксизма – социалдемокрацията и болшевизмът) е победена или умъртвена от съвременното капиталистическо развитие, превърнало работническата класа в малцинство, а средната – в мнозинство, поради което “лява алтернатива“, която да мобилизира масите под знамето на социализма, става невъзможна.

4) Въпреки световната победа на „пазарната демокрация“, констатира Фукуяма, нейната дълбока криза е факт и двата доминиращи процеса на нашата епоха – новите технологии (или роботронната революция) и глобализацията – заплашват да срутят цялата конструкция, защото вместо „средна класа“ те пораждат планетарна социална поляризация, поради което е необходима сериозна интелектуална дискусия за социално-икономическото устройство на света, с оглед създаване на „идеология на бъдещето“.

Такива са основните либерално-демократични аксиоми на Фукуяма в „Бъдещето на историята“ и те си струват „литургията“, тоест разглеждането им заедно с повдигнатите мимоходом от него множество въпроси, около всяка от неговите „аксиоми“, в серия отделни статии и изложението на анархокомунистическата алтернатива. Заедно с това, ще се спрем на характерните противоречия на диалектическото мислене и на неговите „закони за борба и единство на противоположностите и за отрицание на отрицанието“, които пак свидетелстват за поредното безсилие на диалектическия метод да обясни съвременния свят и да предложи решение на породената от него „глобална“ криза, без да забравяме, че диалектиците от всички времена и школи – от пруската, през болшевишката и нацистката, до либерално-демократичната – са намазани с шарлан и се изплъзват от хватките. Вуйчо ми Тодор Пенков илюстрираше тази им способност така: „Диалектиката е метод, с който те предсказват бъдещето, а ако предсказанието не се сбъдне, обясняват защо това бъдеще не се е състояло.“

Както ще видим в една следваща статия, от родилните напъни на Фукуяма и събратята му, е на път да се роди овехтелият хибрид на… идеологическа мишка. В проектираната „идеология на бъдещето“, скърпена от мъртвите парчета на минали догми, както и трябва да се очаква, са изключени „служебно“ всякаква революционна теория и практика като отговор и решение на социалните и интернационални проблеми, породени от последната фаза на капитализма…

Наред с това ще покажем, че казионните философи, социолози, политолози или футуролози са апологети на либералния капитализъм и на държавата, които единодушно са съгласни, че епохата на революциите е отминала. Отрадно е все пак, че в новата си статия Фукуяма е разбрал: вместо край, историята продължава. В нея е имало и ще има империалистически, колониални и национални войни, социални и класови борби, преврати и въстания, еволюции и революции, реакции и контрареволюции.

Наше задължение е да докажем с мисълта, волята и делата си, че ХХI век ще бъде век на великата универсална социална революция, с която ще се преодолее започналата глобална криза, чийто финал не може да бъде друг, освен краят на всички и всякакви форми на капитала и държавността. •

Георги Константинов

Адрес на статията
Етикети: , ,

За Свободна Мисъл

Вестникът е официалният печатен орган на Федерация на Анархистите в България

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*