Векът на излишните

Милиарди хора се нуждаят от великите открития на компютърната епоха и от още по-основни неща, но понеже не могат да го изразят по пазарен път, остават без тях.

На света днес има 6,8 милиарда души. Скоро ще станат 9 милиарда. Дори да успеем да намалим това предвиждане с 10-15%, пак ще имаме растеж от 1,3% на година.

Бил Гейтс

 

Далеч съм от мисълта да обвинявам драгия Бил, че мисли лошото на човечеството. Напротив, той е доста загрижен за бъдещето на планетата, по свой си начин. Важното в случая е, че на форуми от значение за целия свят като конференцията ТЕД и икономическия форум в Давос въпросът с хората „в повече“ се поставя на дневен ред и то от едни от най-успешните „мозъци“ на планетата.

Не че „на Земята ѝ тежим“. Напротив, последните наблюдения показват, че тенденциите в растежа на населението се променят с индустриализирането на човечеството и дори страни като Китай скоро ще се борят със застаряването на населението. ООН очаква населението на планетата към 2100 година да се стабилизира на около 10 милиарда души.

Ако е вярно, че човек е толкова по-полезен за обществото, колкото повече пари получава от него (често посочвано морално оправдание на неравенствата в доходите, ако си позволя да цитирам отново Бил: „Геният на капитализма е в това, че личният интерес служи на общия интерес“), то излиза че безработните са си направо безполезни. Нещо повече – всички онези, които имат месечен доход под средния за страната, са длъжници на останалите, защото в много отношения получават същите права като тях. Например един клошар получава точно толкова право да се разхожда в парка, да диша въздух и да живее сред хората, колкото и един милионер. Само че клошарят живее от социална помощ, което значи, че единствената му заслуга към хората (разбирай онези с висок доход, другите са нещо като… подчовеци) е в това, че им дава възможност да се чувстват благотворители. Освен това, представете си, клошарят има точно същият глас при управлението на държавата (поне на теория), колкото и милионерът.

Дори един Аристотел, според който „за робите е най-добре да бъдат роби“, не си е помислил, че господарите могат да живеят без тях. В наши дни обаче „икономистите“ вече претендират, че всеки, който няма място на пазара, е излишен баласт. Още Адам Смит в „Богатството на народите“ отбелязва, че ниските заплати са единственият „цивилизован“ начин за ограничаване на размножаването на „нисшите“ класи.

Идват добри времена за демокрацията, защото баластът тепърва ще става все повече.

По времето на робовладелчеството, феодализма или дори индустриалната революция, огромната част от хората е била отстранена от управлението. Масите роби или крепостни не са имали никакво отношение към вземането на решения. Все пак те са били нужни на властниците – в качеството си на работен добитък. Както един пастир се грижи за овцете си – да са охранени и да дават мляко, така и властта се е грижела за хората – колкото да свършат нужната работа. При борбата между различните властнически банди (иначе казано – държави), включително и днес, броят на добитъка (пардон, на населението) винаги е бил важен фактор.

В наши дни обаче хората вършат все по-малко работа. Физическата им сила практически не се използва като източник на енергия. Управлението на машините става все по-специализирано, но един специалист произвежда все повече. Вече няма нужда властта да поддържа армии от шивачки, орачи и пр. – дори в Китай се оказва икономически по-изгодно да се въвеждат устремно модерните технологии.

При условие, че се запази количеството създавани блага, все повече хора ще трябва да останат без работа, следователно – без доходи и следователно, според вездесъщата пазарна логика – излишни. Излишните хора няма къде да отидат. Колкото и евтино да работят, колкото и малко да потребяват, винаги ще е по-евтино… да ги няма. Системата успява временно да ги интегрира по различни начини, обикновено в сферата на услугите (От 1980 до 2008 г. в САЩ работещите в сектора на услугите са нараснали от 11% до 16%. Работещите в производството са намалели от 21% на 10%) или на държавна заплата (около 25% от работещите в България и 100% от пенсионерите се хранят директно от държавата). Това противоречи на основния принцип на капитализма – увеличаване на печалбата. Един краен случай, в който сферата на услугите включва почти всички хора, с изключение на малцината, които притежават производството, е толкова невъзможен, колкото и крайния случай, в който всички хора са назначени на отговорни постове в държавната администрация и се администрират помежду си.

Прилагането на моралните устои на капитализма („добродетелите на егоизма“ – както ги нарича проповедничката Ранд) в света на ограничени природни ресурси, в който живеем, води до един единствен изход – отпадането на „безполезните“, „непроизводителните“, „излишните“ от голямото състезание за оцеляване. Както виждаме по-горе, това е толкова античовешко, че дори Бил не го приема. Нито социалните помощи обаче (в какъвто и вид да бъдат поднесени), нито благотворителните мераци на милиардерите (Бил дарява милиарди долари под формата на… софтуер) могат да компенсират клеймото на безполезност, което системата налага на все повече хора.

Колкото и да не им се иска на самоназначилите се специалисти икономисти, безполезността всъщност е психологическо понятие. Човек може да бъде полезен на някой друг човек, но не и полезен „по принцип“. Точно с този аргумент те оправдават проституцията например – щом има клиенти, значи тя е полезна на тези хора. С такъв аргумент можем да докажем, че безимотните са безполезни. Ако помагаш на хора, които нямат пари, излиза, че вършиш нещо ненужно, защото не получаваш пари срещу него.

„Нужни“ остават само собствениците на средствата за производство (енергийни ресурси, автомати, технологични патенти и др.) и специалистите, които ги обслужват. Останалите остава да се докажат като полезни за „нужните“, за да оправдаят съществуването си. Те търсят различни начини – расте секторът на услугите (включително еротичните), расте броят на служителите на властта (включително охранители и военни), расте делът на луксозните стоки в производството. Но дори и в тези сфери технологиите навлизат все-повече и правят все повече хора ненужни за производството. Но все по-нужни за икономиката.

Онова измислено чудовище с невидимата ръка, Пазарът, предоставя две роли – производител и потребител. На практика днес производителите са достатъчно – всеки тарикат с достатъчно пари може да се уреди „да произвежда“ нещо. Потребителите обаче са кът и са все по-малко платежоспособни на фона на огромната маса произвеждани стоки. Затова Пазарът започва да буксува. Тук отново навлиза сферата на услугите – ролите на производителят и потребителят се разширяват в роли на продавач и купувач. За продан вече не е само плодът на труда, но и онова, което е спечелено от столетната борба за права на хората – от правото на политически глас до… правото да легнеш с човек, когото обичаш. Пазарът вече умее да продава неща, които по времето на Адам Смит не са и сънували – например правото да гледаш телевизия без реклами, т. е. купуваш правото да не ти продават. Обикновените хора могат все по-малко да предложат и затова, ако искат да живеят „като нормални хора“, трябва да намерят да продадат нещо.

На подсъзнателно ниво хората усещат това. Патриархалното семейство е било обусловено от общото обработване на земята. Работническото семейство е било обусловено от общата работа в предприятията. Постмодерното семейство… се разпада, защото обща работа… няма. Животът на хората днес е по-удобен, но много по-динамичен отколкото преди 100 или преди 500 години. Не е ясно къде е стойността на човека – не е в принадлежността му към рода, не е в способността му да произвежда. Може би е в умението му да продава. Онзи, който не умее да продава, остава излишен. Дори да не го осъзнава, той усеща празнотата на непълноценността си.

В рамките на ценностната система, която е обвързана с производството, чийто морал в голяма степен все още господства в публичното пространство, съвременният човек не може да се чувства пълноценен. Може би инстинктивната реакция на това са контракултурите, които са се опитали (изглежда, общо взето, неуспешно) да осмислят по нов начин съществуването на човека. По-актуалната ценностна система, която все-повече се налага публично, е ориентирана към консуматорството. Един човек, който не умее да накара другите да консумират нещо, може да бъде ценен само като консуматор сам по себе си.

Подобна ценностна система не оставя място за солидарни взаимоотношения. Напротив, тя паразитира върху тях и постепенно ги унищожава в така наречения „мрежов маркетинг“, при който разпространителят изгражда мрежа от свои клиенти, които на свой ред се превръщат в разпространители за други хора. Подобни „маркетингови“ мрежи се изграждат върху съществуващите мрежи от хора, създадени на друга основа – роднински връзки, междуличностна симпатия и прочие. Като се вземе предвид, че според данните на самите компании 99,9% от участниците в края на краищата губят от парите си, можем да си представим по какъв начин тези „бизнес“ отношения влияят на междуличностните връзки.

Хората губят пари, губят и близки – логичният краен резултат е да умират бедни и самотни. Лишено от икономически основания за творчество, общуването им с другите хора слиза до нивото на стадното поведение. Масмедиите заместват междуличностното общуване с общуването между индивида и „стадото“ и изземват функциите на общността. Ролята на пасивен зрител съответства на ролята на пасивен гласоподавател – дори напоследък е модерно зрителите да си плащат, за да се отчита гласът им в телевизионните предавания.

В политическия живот личностите също са излишни. Хората са превърнати в част от масата, оценяват се чрез преброяване на гласове по въпроси, които някой друг поставя. „Автоматизира“ се дори начинът, по който правят избора си. Политическата система, която в последните години замества дори диктаторските режими, дотолкова се е специализирала, че умее да създава илюзията, че избираме нещо, когато практически резултатът от избора не ни касае.

Огромната част от нас остават излишни – и в материалната, и в политическата сфера на обществения живот. В допълнение към преките следствия от недостатъците на капитализма – недоимъка и несигурността, това внася в живота им чувство за неудовлетвореност и изолираност. Докато през последните стотина години, с развитието на „социалдемократичните“ практики, системата намира начин поне временно да тушира преките следствия, струва ми се че тепърва ще расте броят на хората, които осъзнават, че нямат място в този свят. Не защото са гладни, а защото са осъзнали, че системата няма нужда от тях и ще ги унищожи – физически или морално.

Златко

Адрес на статията
Етикети: ,

За Свободна Мисъл

Вестникът е официалният печатен орган на Федерация на Анархистите в България
Абонамент за известия при нови коментари на тази публикация

3 коментара

  1. Страхотна статия….толкова истинска, че цялата ми душа „настръхва“ от това на къде отива светът !!!

  2. Страхотна статия, наистина! Солидарност със идеята около ценностите на капитализма и в какво те са превърнали масата.
    Липсва ми само изхода или моралът, който може да ни изведе от тази ситуация…също така има ли алтернатива на капитализма и каква е тя? Айде късмет и \\// :)

  3. статията е толкова елементарна и прозрачна, пропита с някакви морални догми. Да те питам – да не би да си я гледала по БТВ или взе идеята от господари на ефира.

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*