Отворено любовно писмо до най-красивата от Pussy Riot

Скъпа Надежда Толоконникова,

птичка моя, политическо сияние мое, светъл лъч в мракобесната епоха, моя белая ночь в самые темные времена, гледах ви често по телевизията, гледах ви често по плакати, гледах ви често като име на протестни акции и сама знаете как е (сега се сетих, че вие сте феминистка и всъщност изобщо може да не знаете) душата на мъжа е безпомощна под напора на политическата епоха и ето, лирическият демон се събуди и реших публично да оповестя на света нововъзникналата любов в мене към вас. Аз, противно на руския класик Афанасий Фет, изобщо не съм убеден, че мъжът трябва да се държи по описания от него начин:

Я тебе ничего не скажу,

Я тебя не встревожу ничуть,

И о том, что, я молча твержу,

Не решусь ни за что намекнуть.

Ние авангардистите трябва да викаме в лицата си, защото иначе, в епоха с толкова бял шум, едва ли някой ще забележи, че си мълчиш като руска опозиция след гаф на Путин, нали? А фактът, че сте женена никак не намали моят душевен порив към вас. В крайна сметка женитбата е преходна, артистизмът е вечен, n,est pas?

Драга Надежда,

брезичке моя, след като установих, че любовта се е пробудила в мен като руска мечка след елцинова епоха, съвсем неочаквано ме загриза и червеят на ревността. От една статия на Тина Канделаки всъщност разбрах с колко много ваши снимки е изпълнен интернета и как шефовете на поне три еротични списания ви чакат да се появите на свобода, за да ви офертират за гола фотосесия. Разбира се, голотата ви за никого не е тайна, защото все още си спомняме как правехте секс в 9-тия месец на публично място (Зоологическия музей) с вашия благороден съпруг.

Днес тази акция се нарича „културно мероприятие”, изнежени интелектуалци от всяка част на алкохолния спектър със сълзи на очи разказват какъв висш философски смисъл има в това опъване и как всъщност този пърформанс е накарал Путин да се задави по време на закуска и да кашля близо 1 минута и 33 секунди – чудовищен успех за протестното движение.

Трябва да споделя, че никак не одобрявам обекта на моите възвишени чувства да се държи по този начин, драга Надя. Ако да се чукаш на публично място с политическа цел е феминизъм, то значи аз съм от другата страна на културата, там, където е прието сексът да бъде бурен, но все пак интимен акт. Вероятно е висш постмодернизъм да направиш целия свят свидетел на сексуалните си страсти, но нека да наричаме това просто ексхибиционизъм, а не културна акция. Ако обявяваме сбърканото за култура, въздигнем перверзното в норма и твърдим, че нечистотата е начин да станем ангели, тогава какъв е смисълът от изкуството въобще?

Невероятна Надежда,

моя кремълска звезда, конфетка ненаглядная, не съм от хората, които могат да приемат една жена да лежи в затвор 2 години, само защото е решила да направи литургия срещу Путин и молебен за „срането господне” (каквото и да означава това последното – аз го тълкувам в най-чистия и невинен смисъл – че властта в Русия днес е божи екскремент, но това пък навежда на мисли за толкова неортодоксално християнство, че човек почва да се пита защо не щурмувахте някоя тоалетна, а не храма „Христос-спасител”). Заради това ще настоявам за вашата свобода, а сърцето на влюбения е всеопрощаващо и благородно. И все пак – в името на бъдещите ни емоционални взаимоотношения трябва да уточним някои неща в арт-разбиранията си за света, защото иначе ще трябва да чакам някой брой на украинския „Плейбой”, за да разбера какво мислите за основни положения в света, вселената и за душата човешка.

Заради това, драга Надежда, позволете ми да ви разкажа за един бунтар. Тази история е много красива и тъжна, но описва състояния на творчество, върху които се налага спешно да дискутираме. Този бунтар се ражда през 1890 година. Неговата поезия е толкова своеобразна, интересна, на места загадъчна, на места дидактична, че не можеш да я оставиш, дори и да искаш. Въпреки, че в определени периоди от живота си този бунтар е гравитирал край ЛЕФ (Левый фронт искусств), той винаги е отстоявал собствена линия на творчество, а малко преди края на живота си получава и Нобелова награда за литература. Името му, разбира се, е Борис Пастернак. И сред неговото творчество може да открием един такъв куплет:

Цель творчества самоотдача,

А не шумиха, не успех.

Позорно ничего не знача,

Быть притчей на устах у всех.

Много ми е интересно какво смятате за това послание, драга Надежда?

С него не ви давам акъл да сте тиха, скромна и да не правите секс на публично място, опазил ме Аллах от това, пък и веднага ще ме обявят за нагъл консерватор, който не може да разбере висшия културен смисъл на това да напъхваш замразено месо в интимните си части. Просто се питам доколко си вярвате, че сте артистка и до колко се възприемате като политическа активистка? Защото, ако се заблуждавате, че някой ви защитава заради творчеството ви, дълбоко се лъжете. Те (Те са невероятно широк кръг от хора, които никога не биха казали и една дума за вас, ако се борихте за индивидуална свобода и изкуство без граници) говорят за вас, защото си мислят, че така уязвяват Владимир Путин и сриват неговата власт. Те, разбира се, изобщо не познават Русия, но вие, Надежда, нямате това оправдание, вие познавате вашата държава и трябва да знаете, че всъщност този шум бетонира така мразената от Вас власт. Аз съм автор на любовно писмо, а не дидактичен проповедник, аз вярвам във вас, дори и женена за друг, но ако не си давате сметка за тази подкрепа, значи изобщо не познавате света. Залагам кутрето си и цялата си колекция от списания „Плейбой”, че две трети от хората, които днес така яростно защитават Pussy Riot всъщност пет пари не дават за вас като артистки, художнички, философски или радикални интелектуалки, тях ги интересува единствено политическия смисъл на акцията и биха забравили името ви 5 минути след като то престане да бъде монета за геополитическа употреба.

Аз, Надежда, не съм като тях. Аз ще си спомням за вас, защото акцията ви повдигна въпроси и смятам, че те са много повече естетически, отколкото политически.

Разбунтувана Надежда,

московско сияние мое, глътка водка след сутрешен махмурлук, смятам, че вие имате голям късмет, че сте рускиня. Защото в произволна друга страна подобна акция изобщо не би влязла в новините, не би станала публична, а присъдата ви изобщо не би била обект на публичен дебат. Представям си например някой да се опита да нахлуе в католическа катедрала във Вашингтон и да направи литургия за камъните в бъбреците на Господ и молебен за прогонването на Обама от власт. О, боже мой, мисля, че със скоростта на падането на борсов индекс всеки осмелил се да стори това ще получи такава присъда, че ще се почувства като корпоративен шеф, купил си петролен кладенец в Тексас, който обаче се оказва пресъхнал. И това го казвам не, за да ви настройвам антиамерикански, а за да демонстрирам какви са разликите между развиващата се и развитата демокрация. В развитата демокрация никой никога няма да си помисли да нахлуе в църква, защото знае, че наказанието е неизбежно, жестоко и моментално. Виж – в развиващите се демокрации хората правят глупости, защото им е останала надеждата, че ще им се размине.

Заради това всъщност аз съм фен не на развитите, а на развиващите си демокрации – само там е останал терен за свобода в този глобализиран свят, дори когато за две минути свобода плащаш с две години затвор.

Това си е свобода в чист вид. Защото свободата не идва даром.

Звездна Надежда,

рябина красная, пролет моя, по същото време, когато целият свят се вълнуваше от вашия протест, а Европейският съюз забрави за криза, дългове и всичко, за да проследи тъжните ви устни, които кълнат режима и мракобесието, един човек в Европа бе подложен на не по-малка репресия от вас. Този човек се казва Джулиан Асандж, а неговият грях е, че също като вас направи една политическа арт-акция – освободи американска секретна дипломатическа информация, направи я публична и веднага след това бе погнат от развитите демокрации. В мига, в който Катрин Аштън изразяваше загриженост за вас, нейната държава (мъгливата Великобритания) бе заплашила, че ще щурмува еквадорското посолство, защото слънчевият Еквадор си бе позволил нещо нечувано – въпреки разпорежданията на Големите демократи, даде убежище на Асандж. Демокрацията изведнъж спря да работи, когато се отнася за човек, накърнил американските и английските интереси. И сега да ви попитам – вярвате ли, че Те наистина са загрижени за вас? Ако сте наистина артистка и творец, значи знаете колко е гаден живота, наясно сте с изменчивостта на правителствените загрижености и сте в час с неизменната подлост на междудържавните отношения.

Ако смисълът на вашата арт-акция е бил да се превърнете в разменна монета в Голямото дипломатическо ритане по кокалчетата, значи трябва да сте доволни – литургията за срането господне успя. Аз обаче си мисля, че все пак вашите мотиви са били благородни, а днес просто сте жертви на нещо, което и вие не разбирате докрай.

Но, високоблагородна Надежда Толоконникова, стига толкова с тази проклета политика, това е любовно писмо. Любовта е от сферата на вечността, а политиката от сферата на пиара. Несъвместими са като руска девойка и дълга пола. Аз се опитвам да ви разбера. Което не означава, че ще приема правенето на секс да се превръща в политика, защото по този път не ни чака нищо добро, а ме е страх, че ако превърнем сексуалния акт в публична акция, въпрос на време е полицията да почне да слага и камери в спалните, за да следи дали гражданите правоверно се опъват в политически правилните пози. Също така, Надежда, смятам, че феминизмът трябва да има граници. И тези граници са много ясно видими – когато един ден щерката на феминистката поиска майка й да й сготви, феминистката трябва да изостави поне за миг бунтарските четива за превъзходството на вагината и поне един път да се опита да прочете кулинарна рецепта от край до край.

Разбира се, не ви карам да се променяте. Аз споделям културния възглед на Андрей Вознесенски, който патетично бе казал, но пък бе казал с възторг:

Недостойную фразу твою

не стерплю, побледнею от вздору.

Но тебя я боготворю.

И тебе стать другой не позволю.

Така че, Надежда Толоконникова, не се променяйте. Аз няма да престана да се моля за вашата свобода, няма да престана да искам да ви пиша, защото знаете за приликата между влюбените, лудите и абсолютните психопати, но се надявам, въпреки че трагично знам за невъзможността на тази любов и евентуално за събудено мислени, че поне ще разберете какво исках да ви кажа. Изкуството трябва да бъде политическо. Но никога, ама никога, никога, не трябва да бъде давано в ръцете на политиците. Те никога не знаят какво да правят с него и винаги го изпортват. Съжалявам, че вие ще научите този урок по трудния начин.

Съжалявам, че светът ще научи този урок по трудния начин. Но кой е казал, че нещо е лесно.

Нима любовта е лесна?

С уважение и възторг:

Александър Симов – свободен електрон във вселената

Адрес на статията

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*