Шин Донг – Хюг: „Никога няма да мога да избягам от миналото си“

Шин Донг – Хюк е единственият севернокореец, роден в концентрационен лагер за политически затворници (куанлисо), който е успял да избяга. Шин Донг – Хюк е роден през 1982 година в Лагер 14 (провинция Южен Пьонган, Северна Корея). През 2005 той успява да избяга от лагера като преминава под бодливата телена ограда и успява да се добере до Южна Корея. Срещаме се с него в Лондон (Великобритания) на представянето на книгата „Оцелял от Лагер 14“, в която са събрани потресаващите му преживявания и която е издадена от журналиста Блейн Хардън.

– Как бихте описали ежедневието вътре в концентрационния лагер (куанлисо)?

– Живеех с майка ми в една мръсна килия. Място, в което живеят престъпници, не може да бъде чисто. Моите родители бяха обявени за престъпници и аз трябваше да живея живота на престъпник. Когато валеше стените мухлясваха и по тях се стичаше вода. През зимата килията ставаше ледена. Всяка сутрин се събуждах питайки се дали ще успея да изпълня работната норма за деня. Ако не успеех да си изпълня нормата, ме лишаваха от храна. Ядях това, което ми даваха надзирателите и правех това, което те ми нареждаха да правя.
В училище се научих единствено да пиша, малко да смятам и още от 6 – годишна възраст започнах да превивам гръб от тежката физическа работа на полето. Никога не ни бяха говорили за Северна Корея, нито за нейното правителство, нито за външния свят. Политическите затворници не се смятат за човешки същества, а за животни, които не заслужават никакво образование.

Кои са Вашите най – лоши спомени в лагера?

Най – страшните неща бяха гладът, принудителният труд и постоянните побоища. Надзирателите не проявяваха никаква снизходителност към жените, децата и старите хора. При най – малката грешка веднага следва жесток побой. Много хора бяха пребивани до смърт.
Един ден учителят в училището в лагера пребърка джобовете ни и намери пет царевични зърна в джоба на едно момиче. Той помисли, че тя ги е откраднала и я преби изключително жестоко пред нас, без да му мигне окото. Момичето припадна и ние го отнесохме при майка му. На другия ден момичето беше мъртво. Тя беше на шест години. Такива неща се случваха много често.
По – късно, когато вече работех в текстилно ателие (отново в лагера), случайно съборих една шевна машина на земята. Тя се счупи и вече не ставаше за нищо. Един от надзирателите нахлу побеснял в помещението и за да ме накаже, ми отряза част от средния пръст на ръката. Тогава си помислих само, че имам невероятен късмет, заради това, че не ме екзекутираха.

– Какви бяха отношенията Ви с Вашите родители?

– В нашите отношения нямаше обич. Аз не познавам чувството за семейство. Ние всички бяхме просто престъпници. Не знам какво означава изразът „да създадеш семейство“.

– Как си представяхте външния свят?

– Мислех, че на света няма нищо друго освен това, на което ни учеха и това, което виждахме и чувахме в лагера. В света, който тогава познавах, съществуваха само надзирателите и затворниците. За първи път чух да се говори за външния свят, когато се запознах с един от затворниците на име Парк. Не успявах да си представя външния свят много добре, но започнах да разбирам какъв всъщност би трябвало да представлява той. Въпреки, че не вярвах на това, което Парк ми казваше, реших да опитам късмета си. Опитахме се да избягаме заедно. За съжаление той не успя.

– Вие самият също сте били измъчван: какво всъщност се случи?

– Докато бях в лагера, не смятах, че това са изтезания. Мислех си, че заслужавам да бъда изтезаван, защото съм допуснал грешки. Когато майка ми и брат ми бяха екзекутирани заради това, че са се опитали да избягат, аз и баща ми също трябваше да бъдем екзекутирани. По някакво чудо обаче ние двамата успяхме да избегнем смъртното наказание. Докато висях с главата надолу над огън от горящи въглища заради опита за бягство на майка ми и брат ми, си мислех, че това, което се случва с мен, е справедливо. Чувствах се разгневен не на тези, които ме измъчваха, а на майка ми и на брат ми заради това, че са се опитали да избягат.

– От кога и в каква степен Вашата гледна точка се промени?

– Откакто избягах от лагера обиколих целия свят, изпитах много нови емоции, но все още се чувствам много неориентиран. Докато бях в лагера си мислех, че е напълно нормално и естествено да преминавам през всичките тези болезнени преживявания. Сега, откакто съм на свобода, съм живял известно време в САЩ и в Южна Корея и трябва да кажа, че от тази гледна точка преживяванията ми в концлагера ми изглеждат още по – болезнени и мъчителни. След публикуването на книгата за моя живот, се чувствам много по – зле, отколкото докато бях в лагера. Не вярвам, че някога ще мога да избягам от миналото си. Книгата пресъздава моето минало в лагера и аз го преживявам отново.

– Какво може да направи останалият свят, за да бъдат затворени политическите концлагери в Северна Корея?

– В книгата аз разкривам една ужасна тайна, която бях премълчавал с години: майка ми и брат ми бяха екзекутирани публично, защото аз ги предадох. Питам се дали хората, които ще прочетат тази книга само, за да се информират, просто от някакъв интерес и след това ще забравят всичко, или наистина ще предприемат някакви мерки, за да се сложи край на това брутално нарушаване на човешките права. Надявам се, че международната общност ще направи нещо, за да предотврати други подобни убийства в Северна Корея. От изключително важно значение е общественото мнение да стане по – чувствително на тази тема и мисля, че книгата ще допринесе за това.
В Северна Корея никой не може да направи нищо. Ако се предприеме някаква промяна, мисля, че тя ще бъде осъществена от неправителствени организации като Amnesty International, които да окажат натиск върху севернокорейския режим. Ето защо е много важно да подкрепяме организации като Amnesty International.

– Вашата история е много трудна за разказване – защо се решихте да я споделите?

– Наистина е прекалено мъчително да си спомням за неща, които искам да забравя. Но когато си мисля за бебетата, които се раждат в политическите концлагери и които са осъдени да останат роби до края на живота си, имам чувството, че това е най – малкото нещо, което мога да направя, за да се сложи край на тази жестока система.

– Сега кое Ви кара да продължавате напред?

– От материална гледна точка сега живея много по – добре. В това отношение съм доволен от живота си. В духовен план обаче се чувствам напълно опустошен. Живея между Вашингтон и Сеул, но не вярвам, че някъде по света съществува място, където наистина да се чувствам уютно.

“Amnesty International”
юли – август 2012 г.

Превод от френски език за „Без Лого“:
Ирис Ким

Етикети: 

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*