Картини от една „изложба“

На партерния етаж в сградата на Държавния архив на Московска №5 (бившия филиал на инквизиционно-екзекутивното ведомство на ДС) е открита подвижна изложба „България 1944-1989 – Забранена истина“, която има претенциите „да документира престъпленията на комунистическата система спрямо собствения ѝ народ, със специфичните български компоненти на сталинския репресивен апарат.“ „Проектът“ е финансиран от истинолюбиви германски институции като Фондация „Аденауер“ и др., а изпълнението е на един български политик, музеен работник и препаратор на птици и художничка от български произход на свободна практика в бившата ГДР от 1974 г. (!), специализирала се в изработването на проекти по „оформление на околната среда“ (?!?).

Този пътуващ цирк, който започва обиколката си из страната след 5 ноември, е поредната фалшификация на „забранената истина“, изложена в 18 раздела със снимки, диаграми, нечетливи документи и вестникарски изрезки от времето на „случилото се“ от 1944 г. до 1989 г. Макар че за незнаещите годините и събитията са изложени от „противоположни гледни точки“ – на сталинистката ДС и на „безпартийните фашисти“, – двете се допълват и взаимно спомагат „да се тури пепелта на забравата“ и преутвърди лъжата, с чиято помощ новите поколения са поставени като Буридановото магаре между конфронтацията (или „конвергенцията“?) на привържениците на двете позиции – „преди Девети септември“ или „преди Десети ноември“, – около които се разиграва „идейната борба“ (или трагикомедия) на отечествените „елити“ през последните 23 години. Трагедията е за оплетеното в тези кълчища електорално овче стадо, а комедията е за водещите го политически овчари и полицейски песове.

„Изложбата“ започва с раздел, оневиняващ и дори героизиращ фашизоидните политически и военнопрестъпници на царския режим, с което се съдейства и за реабилитацията на престъпленията на диктатурата на БКП с нейните соц. наследници. И защо не? След като бяха реабилитирани Александър Цанков и Богдан Филов с техните шпицкоманди и жандармеристи, защо от това да не се възползват живковци, мирчоспасовци и други палачи, които умряха в леглата си и бяха изпратени с почести до „сетното им жилище“.

След 10 ноември „червеният елит“ не последва „царския“ и то е една от сериозните причини за нескончаемия „мирен преход“, чиято жертва отново е героичният, трудолюбив и… шибан „брашнен чувал“… Още по-печално е, че неговата шибана „младеж“ не разбра и не пожела да разбере тази и още няколко елементарни истини и вместо да се бори за себе си и за бъдещето си, реши да се спасява поединично в бягство на Запад, където сега мие чинии, проституира или се препитава с апашлък на дребно и ще продължи да го прави до второто пришествие…

Може би всеки раздел на „изложбата“ заслужава анализ, но тук ще обърнем внимание на следните два момента:

1) На желанието на авторите по известния патриотарски маниер да преувеличат и да героизират борбите на малцината смелчаци, станали жертва на предателства и на провокации, и репресиите на мнозина, с които диктатурата успя да сплаши милиони и да ги превърне във верноподаници на нищожества от рода на правешкото и на „обкръжението“ и наследството му.

2) На опита да се фалшифицира наложената от Москва, чрез посланика ѝ генерал от КГБ Шарапов, промяна на 10 ноември 1989 г., като се представи като „революционен“ резултат от натиска на дисидентите-„неформали“, принудил режима да отстъпи и довел до „тържеството на пазарната демокрация“.

Цялата тази манипулация се насърчава и покровителства и от днешните властници, които обещават да направят „Музей на жертвите на комунизма“ и се приветства и посреща с благодарност от оцелелите бивши концлагеристи, политзатворници и доносници на диктаторския режим.

При това положение не ни остава друго, освен да дадем думата на единствения, истински национален герой – Мунчо от „Под игото“, написал във в. „Жълт Труд“ от 24 октомври 2012 г., бр. 43, стр. 12, „Из делниците на един луд“:

„…Президентът Плевнелиев, който оня ден предложи внука на Борис Велчев (дългогодишен член на политбюро на ЦК на БКП) за конституционен съдия, вика: „Скоро в България ще има музей на жертвите на комунизма“. Много интересно ще се получи. Например при Николай Младенов – син на щатен служител на Първо главно (ДС), внук на активни борци, а самият той комсомолски секретар на Първа английска. И сега правителството, в което участва, прави музей на жертвите на баща му и дядо му. (Да не говорим за вътрешния ЦЦ, щатен служител на VII у-ние на ДС и потомствено ченге, за Симеон Дянков – стипендиант на Фондация Людмила Живкова във Виенския университет, за „мултака“ Вежди Рашидов, за доносника Божидар Димитров, за генерал Аню Ангелов, завършил военната академия в Москва, за Нона Караджова – дъщеря на завеждащ отдел в ЦК на БКП и т. н., и т. н., и т. н.) Също толкова интересно ще е и при Лиляна Павлова (министърка в правителството на ББ), внучка на Георги Павлов, партизанин и член на ЦК на БКП. А не трябва ли и премиерът, преподавател в школата в Симеоново, също да е в музея? Щото, първо, в Симеоново се подготвяха палачите на жертвите и, освен това, както и да ни заглавичква с прадядо си, той по баща си е второ поколение милиционер. Пък и президентът, ако вярно е бил окръжен шеф на комсомола, би трябвало също да потърси скромно местенце в музея… Щото тоталитарната машина не се състоеше само от Тодор Живков и ДС. В нея влизаха партията, младежките организации, творческите съюзи, професионалните съюзи, парламентът, медиите и т. н., и т. н.

Абе, искам да кажа, че точно на тези хора не им отива да правят точно тоя музей.“ •

Георги Константинов

Адрес на статията
Етикети: 

За Свободна Мисъл

Вестникът е официалният печатен орган на Федерация на Анархистите в България

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*