Почти празнично за народните будители

Навън е почти нощ. Повечето хора спят, било в леглата си, било пред телевизорите. Някои „будуват“ под оглушителния трясък на чалга дискотеките. Отблясъците на светещите реклами, изписани на латиница и лазерите на нощните заведения, чертаещи неразбираеми символи по небето, създават усещане за идваща буря.
Скоро бе денят на народните будители. Празник, чрез който отдаваме почит на всички онези, които по време на Възраждането водят нашия народ към национално освобождение, към просвета. Които тогава, а и по-късно, през годините след освобождението, та до ден днешен, ни възпитават в културни и национални ценности, в любов към всичко българско.
Как изглежда тяхното дело през очите на съвременния човек? Дали празникът не е просто дата в календара, която подминаваме с безразличие и за която се сещаме единствено гледайки новините по телевизията? Не се ли размиват усилията на тези достойни хора да съхранят възстановят и съхранят българското самосъзнание, духовност, култура в безличната река на нашето глобалистично и материално – потребителско настояще?
Връщайки се назад в годините, се опитвам да си отговоря на въпроса кой от будителите е оказал най-голямо влияние върху мен. Трудно ми е да посоча определено име. Може би Христо Ботев – тази невероятна сплав от поезия, пламенна публицистика и революция. Може би Никола Вапцаров – пак поезия, вяра и борба за по-добро бъдеще. А може би… по-близо във времето. Учителите. Тези, които ми дадоха не само знания, но и любов към науката и културата. Един поглед към учебниците на децата ми е достатъчен, за да извика от глъбините на паметта дати, факти, цифри, формули. И днес помня стихотворенията, научени наизуст в училище. Както помня и първите си по детски наивни мои стихотворения, които ревниво криех в ученическите си тетрадки.
Тогава денят на будителите не се отбелязваше официално. Но нима от това бяхме по-малко будни? Както обикновено че на празника видни политически фигури четоха тържествени речи, предварително написани им от някой друг. В същото време днешните будители – учители, поети, писатели, творци ще четат рекламните диплянки на магазините за дрехи втора употреба. Нали се сещате за онзи тъжен виц, когато ученик срещнал своята учителка и я познал по палтото, което и преди 20 години си било все същото.
Малко след като самият аз започнах работа на учителското поприще, срещнах моя учител по български в гимназията Цако Бочев. Накрая на разговора ни той ми каза: „И помни, ти имаш мисия – да продължиш моето дело. Да доразвиеш и предадеш по-нататък това, на което съм ви учил.“ Цената на тази мисия може би най-точно знае семейството ми, защото много често тя се нарича „оцеляване“.
Денят на будителите, не празникът, а обикновеният ден, днес е труден. Изпълнен с грижи, лишения. Денят на тези, които трябва да пазят българското, да градят духовните опори на нацията. Повечето колеги редовно комбинираме по две и повече работи наведнъж, за да си осигурим хляба. Учителки чистят в свободното си време офисите на бивши ученици срещу мизерни подаяния. Писатели и поети не могат да издават книгите си, ако не се намерят мастити спонсори. Или ако не станат „комерсиални“, тосет да слязат на нивото на чалга псевдокултурата. Така човекът на изкуството, призван да възпитава в духовност, става зависим от хора със съмнителна репутация и морални принципи.
Живеем в бездуховно, робско време. Днес свободата е илюзия, плод на въображението на разни донкихтовци. Роби сме на чужди политически интереси, според които на българите ни е отредена участта да обслужваме по-богатите ни съседи от западната част на континента и отвъд океана. Затова будни хора не са нужни. Трябва да си скот, да си част от стадото. Най-лесният начин да унищожиш една нация е да погубиш нейното самочувствие, нейното самосъзнание, нейната духовност, да заличиш нейната родова памет. Под предлог, че се ремонтира, образователната система, която беше една от най-добрите в Европа, а и в света, днес се руши. Изискванията в училище се принизяват. Тревожната статистика показва, че децата ни са на едно от последните места в Европа по грамотност, но това не ни притеснява. Нормално, след като в парламента е пълно с депутати с фалшиви дипломи, хора без образование карат луксозни лимузини и тънат в лукс.
Роби сме на собственото си бездушие. Нищо не ни интересува, нищо не ни вдъхновява. Нямаме идеали, искаме само да уредим някак живота си. Може би затова ни е трудно да разберем Левски, който е вписвал прилежно в тефтерчето си всеки изразходван грош. Както и неговото: „Народе????“.
Какво да възпитават будителите? Свидетели сме на брутална подмяна на ценности. Оказва се, че ако лъжеш, значи си находчив, ако крадеш, значи си предприемчив, ако си брутален, значи си упорит, ако си егоист, значи си личност. Меркантилността и идеализмът неминуемо влизат в сблъсък. Новите идоли се пръкват от всяко телевизионно предаване или надничат от страниците на вестниците като някакви зли духове, красят обложките на разни лъскави списания и проповядват материално благополучие, забавления и първични инстинкти.
Не искам да сравнявам днешното и предишните поколения – проблемът за бащите и децата съществува откакто свят светува. Но какви ще бъдат нашите деца? Влезте в час! Липса на интерес към образование и култура, на уважение към учители и родители. Парите, чалгата, модните дрехи. Англо-американските думи, които изместват родната реч. Агресия, дрога. В името на такива ценности ли са умирали нашите прадеди?
И все пак, дълбоко в душата ми има надежда. Някъде там виждам пламъчето на свещта на Паисий. Нима на него му е било по-леко? Проблясва сабята на Ботев. Вапцаров поема към своето безсмъртие…
Животът е ценен тогава, когато има идеали и стремежи, в името на които си готов да се жертваш. Животът е смислен, когато се чувстваш част от народа си, когато съхраняваш и предаваш на следващите поколения неговата култура, бит и традиции.
В противен случай ще се стопим, ще изчезнем в морето на историята. Което би обезсмислило подвига и делото на народните ни будители от Възраждането и на всички след тях.
Няма вечна нощ. Сред проблясващите светлинки сигурно са и настолните лампи на бъдещите будители. Те също имат мисия. Поне аз вярвам в това.

Боян Бойчев, учител и поет

Етикети: , , , ,

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*