Бунт, политически преврат или Социална Революция?

398014_475034659219562_147110811_n

Масовите политически вълнения от първата половина на 2011 г. доведоха до сравнително “мирното” събаряне или отменяване на авторитарните режими на “несменяемите президенти” Бен Али в Тунис, Хосни Мубарак в Египет и Али Абдалла Салех в Йемен, без да решат проблемите, които ги предизвикаха. Сходни форми на социални протести заплашват съществуванието на диктатурите в Сирия, Йордания, Алжир, Бахрейн и някои други страни.

В Либия събитията се развиха по друг сценарий. Въоръженото противо-поставяне на опозицията, поддържана от военната мощ на НАТО, и частите от вярната на Муамар Кадафи регулярна армия, тласна страната към гражданска война. Политическите наблюдатели бяха затруднени в отговора си на въпроса как да характеризират либийските събития: като въоръжен метеж против “законната власт” или като революция на масите против тирана?; като пучистки бунт или като политическа революция на въоръжената опозиция? Убийството на Кадафи не даде еднозначен отговор на въпросите.

По същество, събитията във всички изброени страни се развиха и продължават по сходен сценарий. На определени места се струпват маса протестиращи с различен социален статут, политически и идейни убеждения и стремежи. Те организират импровизирани митинги, издигат различни искания и лозунги, които в последна сметка се свеждат до премахване на съществуващия политически строй.

Полицията и “органите на сигурността” се оказват безсилни да се справят с масовите протести, като не се намесват или преминават на страната на протестиращите. Властта изпада в колапс, от който се възползват незабавно опозиционните сили, стремящи се да наложат политическото си влияние и да го превърнат в нова власт. Армията в много страни до известно време не взема страна в политическите борби и се задоволява с ролята на наблюдател или арбитър. Хаосът и привидното безвластие не могат да измамят внимателния наблюдател: практически, всички събития – от първите актове на “гражданско неподчинение” до момента на смъкване на “ненавиждания диктатор” – протичат по невидим сценарий, ръководени в различна степен от политически и религиозни манипулатори. Жертвите, които дават митингуващите, се оказват “експлозивен материал”, който разгаря и взривява протестното движение. Погребалните процесии събират все нови и нови участници във вълненията, засилвайки още повече напрежението.

Такива събития се срещат практически често в арабската политическа култура и в историята на всички страни от регионите на Близкия Изток и Северна Африка, както и отвъд границите им, и представляват устойчива форма на политическите борби. Те се обозначават с термина ал-фитна, еквивалентен на смут или бунт. Това понятие се среща повече от 30 пъти в Корана, винаги с отрицателна морална оценка. То обхваща широк кръг от явления и действия, които могат да се преведат като смут, метеж, въстание, безумие, заблуждение, искушение, съблазън, но също и с глаголите: омагьосвам, очаровам. Това натоварва понятието с оттенък на “неосъзната”, “неволна” постъпка, което може да послужи, като оправдание пред “всевишния”. В Корана обаче е казано, че ал-фитна е по-голям грях дори от убийството, откъдето и “заповедта на пророка”: “Избивайте ги, докато не се прекрати ал-фитна!”

Сходно е значението и на термина фауда (“хаос”). Съотношението между тези понятия може да се илюстрира по следния начин: едромащабната фитна обикновенно прераства във фауда, тоест разрастващият се бунт, като правило хвърля обществото в “хаос”. Докато фитна характеризира душевното състояние на участниците в бунта, фауда по-скоро определя състоянието на обществото, обхванато от него.

Независимо от моралното осъждане на фитна в Корана, опитите да се използва стихийното недоволство за политически цели, след което спонтанният протест да се направи управляем, са често срещани през различните периоди на арабско-ислямската история. Отличаващото съвременните бунтове и въстания в Близкия Изток от предишните най-често дворцови преврати, е масовото участие на градските “нисши” слоеве и на младежта, които повече няма на какво и на кого да се надяват, освен на себе си. Психологически техният бунт е породен от чувството на отчаяние, на безперспективност и безсилие пред властта или пред различни външни сили и е активен израз на колективното недоволство. Участниците в него демонстрират готовността си да прибягнат до революционни методи на борба, ако исканията им не бъдат удовлетворени. Това е последната степен на възмущение, преди метежа и въстанието, но то все още не е обявяване на война срещу властта. Този предреволюционен характер на движението позволява да се поставя под съмнение правото на властта да отговаря с репресии на тая форма на народния протест. Неговата масовост служи като гаранция за безнаказаност на участниците, а стихийността му се превръща в аргументирано доказателство за правомерността на колективните искания, които са съвсем конкретни и могат да бъдат удовлетворени незабавно.

Социалната или идейна основа на бунта още не се осъзнава като теория, нито е осмислена като програма. Въвлечените в него не съзнават ясно, стоящите пред тях революционни задачи, а идейният им багаж е ограничен от няколко на брой, лаконични искания-лозунги, най-типичният сред които е “Долу-у…!”

Първоначално, бунтовниците може да нямат очевидни организатори, нито да са формулирали ясно и категорично своите политически и икономически искания, но социалното напрежение им служи като благоприятен фон за възникващите вълнения, докато отсъствието на видими организатори не изключва съществуванието на скрити от повърхностния поглед пружини, задвижващи механизма на бунта. Обикновенно, това са изразителите на социалните интереси на различни обществени групи, които са провеждали определена организационна дейност в предходния период. Участниците в бунта чувстват резултатите от тази дейност, макар масите да не съзнават себе си, като съпричастни към нея.

В повечето случаи, като искра може да послужи някакъв локален конфликт или улично стълкновение, което участниците в бунта разглеждат като първопричина, докато истинските цели се маскират старателно от стремящите се към властта политици и клирици. Тълпите се концентрират в места, като площади, пазари, джамии, кафенета и др., където струпването им е естествено. От тук, след като са набрали сила, участниците излизат на улиците, разделят се на групи и се придвижват към различни набелязани обекти в града или се събират на едно место. Тогава настъпва период на неопределено по време изчакване, в което властта се стреми да оцени степента на опасност от бунта и да определи методите и средствата за парирането му. Тълпата също изчаква, като че ли дава шанс на властта да вземе правилно решение, все още въздържайки се да пристъпи невидимата граница, която разделя законността на колективния протест от антидържавния и противозаконен метеж.

В този момент е възможна погрешна оценка на характера на протеста от страна на властите и обявяването му за метеж или въстание, което повлича кървава разправа с участниците. Възможно е и надценяване на опасността, ако бунтът се приближава по градуса си до въстанието. И наистина, критичната маса на участниците, при определено ниво на организираност на протеста, позволява превръщането му във въстание и дори в революция.

При липсата на подтикващият и подкрепащ фактор на организацията, властта често не се подхвърля от протестиращите на яростни атаки. Дори може да се създаде впечатление, че те искат да й помогнат в намирането на решение на проблемите им. Напрежението започва да спада и угасва, когато се появят политическите или религиозни посредници, докато истинските организатори на бунта могат да съхраняват дълго време своето инкогнито. Търсенето на такива посредници става най-важната задача на властта, която се стреми към най-бързото постигане на компромис и примирие.

 

С помощта на посредниците, тя разглежда и удовлетворява онези искания на участниците в бунта, които не засягат породилите го коренни причини. От този момент бунтът започва да гасне, натрупаната разрушителна енергия се разпилява с помощта на престорената твърдост и праволинейност на посредниците, тълпата започва да се разотива и всичко свършва до тук, ако властта изпълни договорените искания (от рода на тези в БГ от края на 1989 г. “за премахване на член 1-ви от живковата конституция”). Властта не се стреми да накаже участниците в бунта, което и без това е затруднено от масовостта им и от това, че те са предимно от низините, което лишава арестите от политически смисъл. Обратно, тя не проявява снизходителност към подстрекателите и организаторите на бунта и се старае да ги разкрие и накаже. Правомерността на тези репресии се базира на негативната оценка в Корана спрямо съпричастните към бунта, която гласи, че имащите отношение към него, заслужават да бъдат опозорени в земния живот и да получат най-тежко наказание в задгробния… Заплахата от репресии, спрямо подстрекателите намалява крайно, ако бунтът доведе до сваляне на управляващата върхушка, но тогава и оценките за него търпят коренни промени.

Най-често разбунтуването на масите приключва с непроменящата социалния статут на редовите участници смяна на властта, докато новите властници се “самоорганизират”, наричайки настаняването си в овакантените министерски кресла революция (саура), която заживява свой живот, съобразно собствените си легенди, митологии и новосъздадени закони.

Ако бунтът/въстанието излезе из под контрола на политическите партии – посредници, привърженици на законността и на правовата или теократична държава – тогава той се превръща в “най-зловещо” въоръжено въстание, което разтваря широко вратите пред гражданската война, която е симптом за неизлечимо заболяване на обществото и неговата държавна организация…

Възможни са различни гледни точки върху събитията в Арабския свят, като:

1) Вълненията, смутовете и бунтовете, преминали във въоръжена борба с властта в някои страни от Близкия Изток, са предизвикани от специфични вътрешни проблеми и тяхното времево съвпадение е чиста случайност.

2) Най-важна роля в тези събития играе външният фактор и затова всички политически революции са толкова сходни.

3) Те са резултат от системната криза в социалните отношения и държавното управление в страните на тази зона от стратегическо значение за съвременния свят.

4) Нямаме работа с регионални проблеми или само с криза на системата на държавно управление и социалната поляризация, нито с международен заговор против арабите, а сме свидетели на един от етапите на променящото се глобално и интернационално статукво, което поражда конкуренция и сблъсък на виталните интереси на старите с новите империалистически сили в този полигон, които активират, противопоставят и подкрепят различни “туземни” слоеве, фракции и “пети колони”, независимо от националните интереси на въвлечените в досегашните “революции” страни. Последната гледна точка има обобщаващ характер и би трябвало да привлече вниманието ни към следващите етапи на все по-ускорените и брутални процеси на обедняване на масите и на разместванията на глобални и регионални сили върху скалата на икономическата и военна мощ което носи в утробата си зреещият глобален конфликт.

Най-близо до истината е хипотезата, че събитията са резултат от комбинираното взаимодействие или противопоставяне на факторите в изброените гледни точки, както и от изявата, в перспектива, на социални сили, които за сега са в латентно състояние, но могат да станат решаващи в “точката на бифуркация”, към която ни приближава разрушаването на международното и социалното статукво не само в Близкоизточния регион с неговите петролни залежи. Ако нашият анализ е точен, събития като тези, които започнаха от началото на 2011 година в Тунис, в Египет, в Иемен и Йордания, в Мароко, Либия, Бахрейн и в Сирия, трябва да се очакват и в други страни от Близкия Изток и отвъд неговите предели. В случай, че събитията потвърдят тази хипотеза, можем да поставим въпроса след “цветните революции” в Украйна, Грузия, Киргизия и особенно тези в арабските събития, дали “заразата” няма да обхване Русия, Китай, Европейския Съюз, а защо не и САЩ?

Опитът от случващото се в Близкия Изток и в Африка, което е далече от своя завършек, ни дава основания да мислим, че подобен сценарий е вероятен, без да можем да определим отнапред “момента на бифуркация”. Причината е в това, че скритият в умовете и в сърцата на всяко онеправдано човешко същество, стремеж към свобода и равенство, изригва внезапно не от днес и присъства в латентна форма през цялата история, във всяко класово общество. Той отприщва колосалната енергия на протестите, страстното отхвърляне на “реда и на законността”, помитайки изглеждащата до вчера непоклатима власт на “елитите”. До сега, този иманентен стремеж на потиснатите и експлоатираните се е ограничавал успешно от политическата принуда и от диктатурата на закона, и е сдържан чрез организираното държавно насилие, с цел накърняване или лишаване на масите от индивидуалните им и колективни права и свободи.

В Близкия Изток и в Северна Африка ние наблюдаваме през последните години избликналия на повърхността и с нищо не сдържан порой от сковавани от “цивилизацията” човешки емоции и волеизявления. Наблюдавайки тези процеси, мнозина са склонни да приемат, че съвременният свят се приближава до момент на рязка, качествена смяна на посоката, като се прощава с миналото си и се устремява към бъдещето. Не са малко вече и писателите, учените, анализаторите, политолозите и всевъзможни книжни плъхове, които до неотдавна се отнасяха с благоговеене към миналото и прибавяха към редица нови явления приставката “пост-“ (като постмодерност, постсъветско пространство, постиндустриално общество, посткапитализъм и т.н.), а сега в писанията си започват да преминават от “пост-” към “прото-”. Така съвременното общество се нарича протоинформационно или протоглобално. Господарите на днешния престарял свят се стремят и ще направят всичко възможно, за да пренесат в новия “протосвят” не това, което искаме, а всичко, което ги устройва и дори много от онова, с което сме свикнали да мислим, че сме се разделили завинаги или с което бяхме готови да си вземем последно сбогом. Така, миналото може да възкръсне и в бъдещето. Да уловим и анализираме тази реакционна тенденция, както и да й противодействаме, помагайки за осъзнаването на стихията на разбунтувалите се маси, е наша задача и задължение. На това трябва да бъде посветено разясняването на смисъла на неприключилите още събития в Близкия Изток.

***

В заключение можем да “предскажем”, че в съвременното “информационно общество” бунтът на “нисшите” класи, като израз на едни или други тяхни искания за права и свободи, ще бъде използван от най-различни политически, религиозни и обществени сили, слоеве и групи, докато стартирането му и отиването отвъд очертания от тях предел ще се улеснява с помощта на новите комуникационни средства и интернет. Наклоняването на везните на историята към “политическата стабилност” или към революционния “хаос”, от който се раждат нови светове, ще зависи от способността на властта да се справи с тази традиционна за арабския свят форма на протест, пренесена от миналото в новите условия на “протоглобалния свят” или от критичния минимум на организираност на бунтовниците, който е необходим за революционната им намеса в момента, когато разцентрованата социална и международна система достигне точката на бифуркация и започне радикалната и универсална трансформация на несъстоялата се глобална империя на капитала. За нея ще бъдат необходими глобални идеи за свобода, равенство и братство, нова етика, мироглед и осъзнат общ интерес, от които да се ръководят в своите борби нисшите класи и подрастващата младеж, за които в света на капитала и държавността повече няма бъдеще.

Трябва да се подчертае дебело, че в глобалния свят въстанията изгубват своя локален характер и все по-често и неизбежно ще се превръщат в интернационален инструмент за натиск и ликвидация на властта била тя диктаторска или пазарнодемократична. Бунтовете ще стават нормално поведение на масите, стереотип на тяхното мислене и неформален модел на протест, съпротива и борба срещу властта изобщо, независимо от нейната тоталитарна или демократична (правна) маска.

П.Ц.

Етикети: , ,

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*