Какво си надробихме за след протестите

1043862_10151683367119644_2005632056_nМесеците на затихваща и избухваща наново гражданска енергия, преобразиха по немислим начин значителна част от обществото от пасивни наблюдатели в активни участници в обществения живот, Независимо от многото неизвестни, този факт е неоспорим, а освен това, вярвам, положителен. Хората усетиха, че заедно и солидарно те представляват силата, която може да определя дневния ред и това, ако не сега, то в дългосрочен план ще даде своите плодове. Въпреки предимно позитивистките позиции спрямо протестите и особено последната им вълна, много малко остана казано по въпроса какво друго спечелихме освен узряването на някаква част от обществото до нивото, че вече може да си представи, че политика се прави и на улицата, а не само зад кулисите на народното събрание. Мълчанието по тази тема, придружено с папагалско повтаряне на мантри за новото гражданско общество и новият морал в политиката, могат да се окажат не само тревожна, но и самоубийствена тенденция. И понеже тази българска “пролет” надали щеше да се случи без събитията от последните три години в световен мащаб (арабската пролет, протестите на канадските студенти за безплатно образование, движението “Окупирай”, “Възмутените” в Испания, битката за Гърция, въстанието в Турция и тн), нека излезем за момент от късогледството на трицветните байряци и виковете “оставка” и да си направим една историческа разходка:

Възмутените

Годината е 2011, денят е 15 май. В 58 испански града “Възмутените” окупират главните площади и така започва двугодишният жесток антагонизъм между властта и хората. Под знамето на послания като “Не сме стока в ръцете на политици и банкери”, милиони испанци не само излизат да протестират, те започват да създават алтернативи на сегашната йерархична структура на властта – асамблеи по площади и квартали, самоогранизирани колективи с най-различна насоченост, работни групи, които засягат проблеми от подобряването на положението на нелегалните имигранти до промяна в политическата система към истинска демокрация на участието. Протестите са откровено антикапиталистически, защото за разлика от българите, испанците не живеят с химерите за “нормалния” Запад и чудесата от благоденствие, които се леят по улиците там. Въпреки масовостта на протестите, изборите ноември същата година още веднъж доказват абсолютната неадекватност на системата на представителна демокрация и след месеци борба по площадите, Испания осъмва с ултра-дясното правителство на Мариано Рахой. Социалният конфликт се задълбочава, безработицата достига катастрофални нива, ограбени са най-уязвимите, докато пари се наливат безконтролно в испанските банки, образование, здравеопазване и социална грижа достигат до ръба на абсолютен колапс. Рахой засилва репресиите, като батални сцени, подобни на тези в Истанбул в момента, стават част от всекидневието на испанското общество. Борбата продължава. В Испания в момента се влиза в затвор за статус във фейсбук.

Родно и мръсно

Да се върнем към България 2013. Въпреки че огромните наистина всенародни протести, които избухната през зимата, адресираха най-сериозните проблеми на страната – бедността и неравенството, тези теми бяха старателно избутани в периферията, за да видим как в края на юни те почти не съществуват в общественото пространство. Дори и протестиращите да говорят за това, в медиите те са “средната класа”, а сериозният анализ на ситуацията и проблемите в страната (от който идва и евентуалното им решение!) беше изместен от духовете на “комунизма” (ходи обяснявай, че не е имало комунизъм от какъвто и да е вид в България), разговори за нов морал в политиката, изборен кодекс и борба с мафията. Усиленият пропаганден опит, започнал още по време на екологичните протести миналата година, когато изтъкнати блогъри като Асен Генов и сие, на заплата към няколко неолиберални тинк-танка, започнаха да говорят за това как проблемът не е в богатите и в системното неравенство, а в липсата на законност и правила, както било в по-добрите общества. Подобни интелектуални пигмеи със съмнително финансиране, както и някаква самопровъзгласила и самопрославила се интелигенция с елитарни уклони, започва да подменя, разделя и постъпателно да дава насока на протеста. Резултатът – т.нар. “млади и красиви” погледнати през различно от медийното криво огледало се оказаха тълпи крещящи “червени боклуци” и “турците сте”, а расистки и хомофобски атаки плюс горчивото усещане след отменения “по съображения за сигурност” софийски прайд проясниха картината на протеста като носител на бъдеще.

Бъдещето…като поглед в миналото

Политическата есхумация придоби чудовищни размери и доскорошните десни трупове на 90-те, заедно с крайно неадекватните им за ХХI век анализатори, започнаха да се готвят за нов поход към властта на базата на своята “нормалност” и “морал”. Инициативи като “Харта 2013″ завъртяха в оборот неолибералните клишета за законността и някак (сигурно случайно ха ха!), не пропуснаха гарантирането на едрата собственост, но забравиха да обелят и дума за бедността. И докато България е на командно дишане след 23 години неолиберален експеримент, същите неолиберали се обявиха за реформатори и спасители, готови да приложат още веднъж политиките, които доведоха страната ни до поредната национална катастрофа след освобождението, несравнима дори с войните в началото на ХХ век по своите социални последствия. Гоненето на “комунизма”, в лицето на не по-малко дясната от ГЕРБ, БСП, даде на последните шанса отново най-нагло да си присвоят някаква куха лява реторика, за да може театъра на абсурда на си свърши работата и подмяната да бъде пълна, неоставяйки и сантиметър място за алтернатива, идваща отдолу и предлагаща реална промяна.

Оптимистична теория за българския народ

Оптимизмът в случая идва не от българския народ като такъв, а от времената, в които живеем. Дори кукловодите на деня да успеят да си изиграят спектакъла без да бъдат обезпокоявани и се озовем в позицията на испанските протестиращи при избирането на Рахой, подценяването на случващото се може да им изиграе много лоша шега. В един свят на ожесточена и нестихваща социална борба срещу системата на бедност, експлоатация и смърт, наречена глобален капитализъм, България е нищожна частичка, която следва световните тенденции и ако не днес, то в обозримото бъдеще, новият бунт на гладните и ядосаните ще потропа на вратата на поредните спасители и десни реформатори. Този път потропването, обаче, ще бъде с окончателния и нелюбезен характер на хората, нямащи какво да губят и тогава милионите на неолибералните тинк-танкове ще изпълнят единствената си полезна функция – на горяща хартия. Тогава алтернативите, за които се оглеждаме, няма да дойдат от декларативния език на харти и партийни поучения, а от окупираните фабрики на Аржентина и Гърция и асамблеите в Таксим и Сао Пауло. Този ден не е толкова далеч. Първите семена вече са посети.

Адрес на статията
Етикети: ,
Абонамент за известия при нови коментари на тази публикация

2 коментара

  1. В България все още не са възможни „откровено антикапиталистически“ протести. Капиталът, получи твърде голяма засилка. След катастрофата, перфектно режисирана и изиграна от властта, обществото ни вместо да се събуди, изпадна в кома. Дано сте прави и това, което наблюдаваме е събуждане, а не просто объркване на медикаментите, от некомпетентната медицинска сестра.

  2. Прочетете за апартейда в юар и как чернокожото население ги принуди да го отменят и да станат равностойни в тази държава

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*