„Неписаната история на Съединените щати“

wpid-untold-history-of_opt-250x379Трудно може да се каже дали Оливър Стоун е сред най-скандалните кинематографи в Холивуд, но със сигурност е сред най-отличените. Носител на три награди Оскар – за сценария на „Среднощен експрес“, режисурата на „Взвод“ и „Роден на четвърти юли“ и още десетки златни глобуси, сребърни мечки и пр., включително и два ордена от войната във Виетнам, където служи като 20-годишен младеж. Заедно с доцента по история от Американския университет във Вашингтон Питър Кузник, именитият сценарист и режисьор създава документалния телевизионен сериал „Неписаната история на Съединените щати“, който в момента се излъчва в САЩ, а през ноември излезе от печат и обемистият том със същото заглавие като „помагало“ за зрителите. На 750 богато илюстрирани страници с академично прецизна библиография Стоун и Кузник запознават читателя с множество истини за „Века на Америка“, които остават слабо известни и днес, когато, по думите на авторите, „завесата бавно се спуска над Американската империя“. Следват няколко откъси от тази забележителна книга.

Из Увод: корените на империята: „войната е рекет“

…Защо нашата страна има военни бази във всяка част на земното кълбо – над хиляда на брой по някои данни? Защо Съединените щати харчат за своите въоръжени сили толкова, колкото всички останали страни взети заедно? Защо все още разполагат с хиляди ядрени оръжия, много от които в готовност да бъдат изстреляни моментално, при положение, че няма държава, която да представлява непосредствена заплаха? Защо разликата между бедни и богати е по-голяма в Съединените щати, отколкото във всяка друга развита страна, и защо Съединените щати са единствената развита нация без универсално здравеопазване?

Защо такъв малък брой хора – независимо дали цифрата е 300, 500 или 2000 – контролират повече богатства, отколкото най-бедните 3 милиарда души в света? Защо на едно нищожно малцинство от богати американци е позволено да упражнява такъв контрол върху вътрешната политика, външната политика и медиите на САЩ, докато влиянието и жизненият стандарт на огромните маси постоянно падат? Защо американците днес са подложени на такива нива на следене и намеса, потъпкване на гражданските права и нарушено право на личен живот от страна на държавата, които биха потресли основателите на САЩ и предишните поколения? Защо в Съединените щати има по-малък процент синдикално организирани работници, отколкото във всяка друга развита индустриална демокрация? Защо в нашата страна власт получават водените от лакомия и тесни лични интереси, а не носителите на такива общочовешки ценности като добрина, щедрост, състрадание, взаимопомощ и солидарност? И защо за огромното мнозинство от американците стана толкова трудно да си представят различно, да не кажем по-добро, бъдеще от очертаното от текущите политически инициативи и обществени ценности?

…Проблемът се утежнява от това, че американците постоянно отричат имперското минало на своята нация и начините, по които то формира днешната ѝ политика. Както отбелязва историкът Алфред Маккой, „за империите миналото е просто поредната чужда територия, която плаче да бъде устроена и даже измислена наново“.

…След изборите [президентските през 1900 г., по време на агресията на САЩ във Филипините – б. прев.] започват да циркулират сведения за зверствата, извършени от американската армия във Филипините, изпъстрени с потресаващи разкази за убийства, изнасилвания и прочулите се и напоследък изтезания с вода. През м. ноември, 1901 г. кореспондентът на в. Филаделфия Леджър в Манила пише:

„Днешната война не е безкръвна, фалшива, бутафорна схватка. Нашите войници безмилостно избиват мъже, жени, деца, арестанти и пленници, активни бунтовници и заподозрени – от десетгодишни момчета нагоре. Преобладава представата, че филипинецът сам по себе си не е нещо повече от куче,… чието място е на бунището. Нашите войници наливат солена вода в гърлата на мъже, за да „ги накарат да говорят“, взимат в плен хора, които се предават с вдигнати ръце, и час по-късно, без капка доказателство, че са бунтовници, ги изправят на перилата на моста и ги разстрелват един по един, за да паднат във водата и да плават за назидание на онези, които намерят разкъсаните им от куршуми трупове“.

Войник изпраща следния разказ на в. Омаха Уърлд-Хералд:

„Просваме ги по гръб, по един войник стъпил на всяка ръка и всеки крак, след това вкарваме тояга в устата им и изливаме една кофа вода в устата и носа. Ако продължат да се опъват, изливаме друга кофа. Надуват се като жаби. Казвам ви, това е ужасно мъчение“.

…През септември 1901 г. един двайсет и осемгодишен анархист, Леон Чолгош, застрелва президента Маккинли на Общоамериканското изложение в Бъфало. Негов познат анархист разказва как Чолгош се е възмущавал от „зверствата, извършени от американското правителство във Филипинските острови“. По ирония на съдбата атентатът довежда на власт още по-закоравял империалист – Теди Рузвелт.

…Защитата на все по-големите инвестиции на американските бизнесмени изисква постоянна военна намеса за поддържането на корумпирани диктатури и смазването на революционни движения. От 1900 до 1925 г. Съединените щати правят непрекъснати военни интервенции в Латинска Америка. Те пращат войски в Хондурас през 1903, 1907, 1911, 1912, 1919, 1924 и 1925 г.; в Куба през 1906, 1912 и 1917 г.; в Никарагуа през 1907, 1910 и 1912 г.; в Доминиканската република през 1903, 1914 и 1916 г.; в Хаити през 1914 г.; в Панама през 1908, 1912, 1918, 1921 и 1925 г.; в Мексико през 1914 г. и в Гватемала 1920 г. Единствената причина, поради която не се намесват и по-често, е, че в много случаи войските просто остават там и окупират страните продължително време: Никарагуа от 1912 до 1933 г., Хаити от 1914 до 1933 г., Доминиканската република от 1916 до 1924 г., Куба от 1917 до 1922 г. и Панама от 1918 до 1920 г.

Из Първата световна война: Уилсън срещу Ленин

Американските работници също участват в радикалния подем: 365 000 стачкуващи металурзи повеждат вълната, последвани от 450 000 миньори и 120 000 текстилни работници. В Бостън полицията гласува 1134:2 да стачкува, което кара Уол Стрийт Джърнъл да предупреди: „Ленин и Троцки идват“. [Президентът Уудроу] Уилсън нарича стачката „престъпление срещу цивилизацията“. Освен това генералната стачка в Сиатъл е водена от Съвет на войниците, моряците и работниците по модела на Руската революция. Кметът на Сиатъл Оле Хансън я заклеймява като „опит за революция“.

Той обвинява стачкуващите, че „искат да сложат ръка на нашето американско правителство и да се опитат да копират руската анархия“. Над 5 милиона работници стачкуват само за тази година [1919]. Когато стачкоизменниците, охранявани от въоръжени пазванти, общинска полиция и набързо ръкоположени заместник шерифи, се оказват недостатъчни, за да смажат стачките, са призовани щатски доброволни отряди (милиции) и дори федерални войски да ги довършат, с което нанасят на синдикалното движение тежък удар, от който то не успява да се възстанови през следващите десет и повече години. Макар използването на федерални войски в защита на интересите на влиятелни капиталисти да е силно оспорвано през 1877 г., работниците научават с всеки изминат ден, че полицията, съдилищата, войската и целият апарат на държавата ще се изправят срещу тях, когато се борят за по-високи заплати, по-добри условия на труд и правото да се сдружават в профсъюзи.

След като отслабват сериозно Левицата през войната, държавните чиновници вече се опитват да я довършат окончателно. През ноември 1919 г. и януари 1920 г. главният прокурор А. Мичъл Палмър използва вълна от анархистки бомбени атентати – предимно неуспешни – като претекст да насъска федералните агенти да обискират радикалните групи и профсъюзните организации по цялата страна. Макар да са известни като „Обиските на Палмър“, операцията реално се ръководи от 24-годишния директор на отдел „Радикали“ към Министерство на правосъдието Дж. Едгар Хувър. Над пет хиляди предполагаеми радикали са арестувани, мнозина от които са държани зад решетки месеци наред без обвинения. Родената в Русия Ема Голдман и стотици други родени в чужбина активисти са депортирани. Това крещящо нарушение на гражданските права не само съсипва прогресивното движение, но и умишлено слага знак за равенство между несъгласието и антиамериканизма. За Хувър обаче това е само началото. Към 1921 г. неговата картотека на потенциално подривни елементи – хора, групи и издания – вече съдържа 450 000 имена.

… По време на предизборната кампания за президент през 1920 г. [бъдещият президент Уорън] Хардинг се хваща за думите на кандидата за вицепрезидент Франклин Рузвелт, че като заместник-министър на военноморския флот, той лично бил написал конституцията на Хаити, за да увери слушателите, че като президент той, Хардинг, никога не би „упълномощил един заместник-министър на военноморския флот да пише конституция на безпомощните съседи в Западните Индии и да им я натъпква в гърлото под насочените щикове на морските пехотинци на Съединените щати“. Той изброява и други зулуми на Уилсън, които нямало да повтаря: „Нито ще злоупотребявам с изпълнителната власт, за да прикривам под булото на секрет­ност­та непрекъснатите актове на неоправдана намеса във вътрешните работи на малките републики в Западното полукълбо, което не само превърна във врагове онези, които би трябвало да ни бъдат приятели, но и с право дискредитира нашата страна като техен верен съсед“.

На практика обаче Хардинг и наследилите го републиканци имат повече приятели сред банкерите в САЩ, отколкото сред жителите на тези малки републики. През м. май 1922 г. списание Нейшън отразява поведения от революционери бунт срещу „крайно непопулярния президент на Никарагуа, назначен от Браун Брадърс [американска инвестиционна банка, предшественик на днешната Браун Брадърс Хариман – б. ред.]“. Когато революционерите превземат крепост над столицата, командирът на морските пехотинци на САЩ просто ги предупреждава, че ще използва срещу тях артилерия, ако не я предадат. Нейшън вижда в това типичен пример за всичко, което става по цяла Латинска Америка, където банкерите на САЩ властват чрез марионетни правителства, охранявани от войски на САЩ. Списанието открито заклеймява това достойно за порицание поведение:

На юг има – или по-скоро имаше – двайсет независими републики. Поне пет от тях – Куба, Панама, Хаити, Санто Доминго и Никарагуа – вече са превърнати в колонии, в най-добрия случай с някакво фиктивно самоуправление. Други четири – Гватемала, Хондурас, Коста Рика и Перу – изглежда са на път да ги последват. … Опитват ли се Съединените щати да създадат огромна империя в това полукълбо – империя, върху която Конгресът и американският народ няма да имат никаква власт, империя, управлявана от група банкери от Уол Стрийт, на чието разположение Държавният департамент и Военноморският флот любезно предоставят своите възможности? Това са въпросите, които хората, обикновените хора, чиито синове мрат от тропическа треска или куршуми на патриоти, имат право да задават“.

Демокрация и свобода по американски: историята на Хенри Уолас

„Някои говорят за „Века на Америка“. Аз казвам… векът,… който трябва да се роди от тази война, може и трябва да бъде векът на обикновения човек… Никоя нация няма да се ползва с божествено право да експлоатира други нации… Не трябва да има нито военен, нито икономически империализъм…

Международните картели, които обслужват американската алчност и германската жажда за власт, трябва да изчезнат… Походът към свободата през последните 150 години е… една велика народна революция, Американската революция от 1775 г., Френската революция от 1792 г., революциите в Латинска Америка от боливарската ера, Германската революция от 1848 г. и Руската революция от 1917 г. Във всички тях се чува гласът на обикновения човек… Някои от тях стигат до крайности, но… хората се движат пипнешком в тъмното към светлината… Съвременната наука, която е плод и основна част на народната революция, прави възможно… всички хора на света да имат достатъчно храна…

Народната революция е в настъпление“.

Това са думи на вицепрезидента на САЩ Хенри Уолас, изречени през май 1942 г.

Мнозина оспорват искреността на антиколониалните стремежи на Рузвелт по време на войната и макар той да не е такъв разгорещен борец срещу колониализма като вицепрезидента Уолас, той непрекъснато изразява своето възмущение от несправедливото и нечовешко отношение към колонизираните народи. Елиът Рузвелт си спомня острите думи на баща си пред Чърчил, който бил „на път да получи апоплектичен удар“ през 1941 г.: „Не мога да повярвам – казва той, – че можем да водим война срещу фашисткото робство и едновременно с това да не работим за освобождаването на народите по цял свят от една назадничава колониална политика“. Той настоява Чърчил да сложи край на британската власт в Индия и другите ѝ колонии. На пресконференция през февруари 1944 г. Рузвелт публично заклеймява британската колониална власт в Гамбия, Западна Африка, която посещава предишната година. „Не съм виждал нещо по-ужасно в живота си – заявява той. – Местното население е с петстотин години назад… Британците са там вече двеста години и за всеки долар, който са вложили в Гамбия, са взели десет. Това е чиста експлоатация на местния народ“.

„Индокитай не трябва да се връща на Франция – казва той на Държавния секретар Кордел Хъл през октомври 1944 г. – Франция държи тази страна – тридесет милиона жители – вече близо сто години и хората там живеят по-зле, отколкото преди това… Народът на Индокитай заслужава по-добър живот“.

На 19 юли 1945 г. започва Националната конференция на Демократическата партия в Чикаго. Франклин Д. Рузвелт безпроблемно си осигурява кандидатурата за безпрецедентен четвърти мандат. Истинската борба е за вицепрезидентския пост. Хенри Уолас си навлича гнева на партийните консерватори както с призивите си за световна „народна революция“, за постигането на която Съединените щати и Съветския съюз трябва да работят заедно, така и със застъпничеството си за каузата на синдикатите, жените, чернокожите и жертвите на европейския колониализъм. Негови врагове са банкерите от Уол стрийт и други антисиндикални бизнес интереси, сегрегационистите от южните щати и защитниците на британския и френския колониализъм.

Уилям Стивънсън, шеф на британското разузнаване в Ню Йорк, дори възлага на Роалд Дал да шпионира Уолас, докато лейтенантът от кралските ВВС и бъдещ писател е разпределен във Вашингтон. През 1944 Дал се сдобива с чернова на предстоящата за издаване брошура на Уолас „Нашата задача в Тихия океан“. Прочетеното, по неговите думи, „му изправя косата“. Уолас призовава за „равноправието… на колонизираните народи“ в Британска Индия, Малая и Бирма, във Френски Индокитай, Холандските Източни Индии и множеството тихоокеански островчета. Дал измъква ръкописа от дома на един приятел на Уолас и по най-бързия начин го изпраща за копиране и изпращане до Британското разузнаване и Чърчил. „По-късно ми казаха – спомня си Дал, – че Чърчил не можел да повярва на това, което четял“. Уолас пише в своя дневник, че „целите британски тайни служби и британското външно министерство се тресяха от възмущение“.

През март 1943 г. Уолас заминава на четирийсетдневна обиколка на добра воля в седем държави от Латинска Америка. Той говори испански и навсякъде е приет радушно. Първата му спирка е в Коста Рика, където 65 000 души – 15 процента от цялото население на държавата – се събира, за да го посрещне. … Това обаче е само началото. Триста хиляди посрещат самолета му в Чили. Над един милион го приветстват, докато обикаля улиците на Сантяго под ръка с президента Хуан Антонио Риос. Сто хиляди души, с 20 000 повече, отколкото са местата, изпълват стадиона, за да го чуят. Посланик Клод Бауърс докладва във Вашингтон: „Никога досега в чилийската история чужденец не е посрещан с такова въодушевление… Неговото просто държане, общуването с всякакви хора, посещенията в работнически квартири без предупреждение… и инспекциите на жилищните квартали поразяват масите, които реагират почти истерично“.

В университета в Гуаякил, Еквадор, трогва аудиторията със своето виждане на следвоенното бъдеще. „Ако освобождението на хората, за което днес се води борба с кръвта на младежите и потта на работниците, доведе утре до империализъм и потисничество, тази ужасна война ще бъде напразно – заявява той. – Ако пожертваната кръв и сили отново доведат до съсредоточаване на богатствата в ръцете на малцина – разкош за привилегированите и бедност за народа като цяло, – тогава демокрацията ще е претърпяла провал и всички жертви ще бъдат напразни“. Двеста хиляди души го приветстват в Лима. Обиколката е не само личен триумф, но и показно упражнение по дипломация. След нейния край дузина латиноамерикански страни обявяват война на Германия, а двадесет прекъсват дипломатическите отношения.

Уолас е не по-малко популярен у дома. Докато е в чужбина, Галъп провежда анкета сред гласоподавателите на Демократическата партия за тяхното одобрение и неодобрение на четиримата водещи кандидати да наследят Рузвелт, ако той реши да не се кандидатира отново. Рейтингът от 57 процента одобрение на Уолас е над два пъти по-висок от този на втория след него.

Непрекъснатият възход на Уолас кара неговите врагове да действат. Партийните шефове са наясно, че все по-лошото здраве на Рузвелт няма да му позволи да изкара своя четвърти мандат и решават да изхвърлят Уолас от вицепрезидентския пост и да го заменят с някой по-приемлив за консервативните фракции в партията. През 1944 г. те провеждат „преврата на Поли“, както го наричат посветените – по името на ковчежника на Демократическата партия, петролния милионер Едуин Поли. Поли шеговито отбелязва веднъж, че е влязъл в политиката, когато е разбрал, че излиза по-евтино да назначиш нов Конгрес, вместо да купиш стария. Неговите съзаклятници са Едуард Флин от Бронкс, кметът на Чикаго Едуърд Кели, кметът на Джърси Сити Франк Хейг, министърът на пощите и бивш председател на партията Франк Уокър, секретарят на партията Джордж Алън и националния председател на Демократическата партия Робърт Ханеган.

В проучването на Галъп сред вероятните гласоподаватели на демократите, публикувано по време на конференцията в Чикаго на 20 юли 1944 г., за това кой биха искали да се кандидатира за вицепрезидент, 65 процента избират Хенри Уолас. Труман се нарежда на осмо място с 2 процента одобрение. Рузвелт обаче, отпаднал, болен и силно зависещ от партийните шефове за своето преизбиране, не е готов да се бори за Уолас както през 1940 г. Той просто обявява, че ако е бил делегат, е щял да гласува за Уолас. Вождовете правят всичко възможно да стегнат конференцията в желязна хватка. Редовите демократи обаче не се предават без бой и въстават в залата. Вълната от подкрепа за Уолас е толкова голяма, че въпреки процедурните хватки и силовите подходи на шефовете, Уолас е на път да бъде избран след оглушителна демонстрация в негова подкрепа. В нейния разгар сенаторът Клод Пепър от Флорида осъзнава, че ако просто издигне името на Уолас като кандидатура същата вечер, конференцията ще го гласува единодушно начаса. Пепър си проправя път през тълпата и в мига, в който застава на метър и половина от микрофона, изпадналият в истерия кмет Кели, под предлог, че има опасност от пожар, заставя председателстващия сенатор Самюъл Джаксън да прекрати заседанието. Ако Пепър е съумял да измине още метър и половина и да номинира Уолас, преди шефовете да прекратят заседанието против волята на делегатите, Уолас е щял да стане президент през 1945 г. и ходът на историята е щял да бъде драстично променен. Всъщност, ако това е станало, може би е нямало да има атомни бомби, ядрена надпревара във въоръжаването и Студена война. При възобновяването на заседанието обаче шефовете ограничават още по-силно присъствието и започват с пълна пара планираните задкулисни сделки. Труман накрая печели на третото прегласуване. Раздават се посланически постове, държавни служби от всякакъв калибър и суми в брой на куцо и сакато. По настояване на Рузвелт Уолас приема да остане в кабинета като министър на търговията.

Джаксън се извинява на Пепър на следващия ден. „Знаех, че ако беше направил предложението – обяснява той, – конференцията щеше да издигне кандидатурата на Хенри Уолас. Имах строги указания от Ханеган да не допусна конференцията да издигне кандидат за вицепрезидент онази вечер. Затова трябваше да прекратя заседанието под носа ти. Надявам се да ме разбереш“. В своята автобиография Пепър пише: „Разбрах едно – за добро или за лошо, историята беше обърната с главата надолу през онази нощ в Чикаго“.

САЩ в Гражданската война в Гърция

Гражданската война в Гърция става все по-кръвопролитна и военнослужещите на САЩ започват да пристигат в зоната на бойните действия през 1947 г. Те използват Гърция като опитно поле за тактиките – някои стари, някои нови, – които по-късно ще бъдат прилагани във Виетнам – например унищожаването на синдикатите, изтезанията, опожаряването на села с напалм, принудителните масови изселвания в концентрационни лагери без съд и присъда, масовото затваряне на жени и деца на хора, заподозрени в подривна дейност, масови екзекуции по заповед на военни съдилища и цензура на пресата. Така Гърция е оставена в ръцете на монархистите и богатите бизнесмени, мнозина от които са дейни помощници на нацистите; жертвите са предимно работниците и селяните – именно онези, които се съпротивляват срещу нацистите.

Боевете продължават още две-три години. Историкът Джордж Херинг ги описва като „особено жесток сблъсък със зверства, извършени и от двете страни, при които дори децата стават пионки“. Освен че изпращат голям контингент „съветници“, Съединените щати въоръжават до зъби дясната гръцка монархия. Съветският съюз известно време помага на левите сили, но след това прекратява помощта. През февруари 1948 г. Сталин нарежда на югославския маршал Йосип Брос Тито да престане да подкрепя „партизанското движение“ в Гърция, което става повод за разрив с най-близкия му съюзник. Когато югославяните се възпротивяват, Сталин отсича: „те нямат никакви изгледи за успех. Какво си мислите – че Великобритания и Съединените щати – Съединените щати, най-силната държава в света – ще ви оставят да прекъснете връзката им със Средиземно море! Глупости. А ние военноморски флот нямаме. Въстанието в Гърция трябва да спре възможно най-бързо“. Когато Тито отказва да се подчини на съветските искания, Коминформът изключва Югославия. Държавният департамент докладва: „За първи път в историята, може би, в международната общност има комунистическа държава,… независима от Москва… Нов фактор с дълбоко, фундаментално значение е въвлечен в световното комунистическо движение с демонстрацията, че на Кремъл успешно може да се противопостави една от собствените му креатури“. Въпреки че оказват тайно подкрепа на Тито, Съединените щати така и не променят реториката си, за да отразят факта, че международният комунизъм вече не е толкова монолитен, за колкото се смята.

Чърчил по-късно казва на един американски журналист: „Сталин не наруши никога дадената пред мен дума. Ние се разбрахме за Балканите. Казах му, че може да вземе Румъния и България, а той каза, че ние можем да вземем Гърция… Подписа едно листче и удържа на думата си. Така спасихме Гърция“.

Прекратяването на помощта на Сталин за бунтовниците вещае техния край и Труман провъзгласява победата на Съединените щати. Гръцкият народ обаче няма особен повод за радост. Повече от 100 000 души са избити, 800 000 са бежанците. Действията в Гърция имат и други тревожни последици. Макар и предимно местно въстание, Труман гледа на него като на съветски план за световно господство, който дава основание на САЩ за намеса в подкрепа на десни правителства в името на антикомунизма. Съединените щати заменят дипломацията със силата, прегръщат доктрината на едностранното действие, вместо на работата чрез ООН, и на репресиите, вместо на отстраняването на социално-икономическите причини на народното недоволство. Историкът Арнолд Офнер заключава: „В резултат на тези действия, в продължение на близо три десетилетия, изредилите се гръцки правителства използваха държавния апарат – декрети, полиция, армия и Централната информационна служба, изградена по модела на ЦРУ – за систематично преследване на бившите си врагове и за отнемането на техните основни права и поминък“.

Реалните цели във външната политика на САЩ

През 1948 година, в строго секретна докладна записка, Джордж Кенан [тогава експерт по Съветския съюз, по-късно посланик в СССР и Югославия] очертава дилемата, пред която са изправени отговорните фактори в САЩ, като ясно показва защо хуманните алтернативи са отхвърлени с такова презрение:

Ние държим близо 50 процента от богатството на света при едва 6,3 процента от населението… Няма как да не бъдем обект на завист и възмущение. Реалната ни задача през бъдещия период е да измислим такъв модел на взаимоотношения, който ще ни позволи да продължим да поддържаме тази неравностойна позиция… За тази цел трябва да се сбогуваме с всички сантименти и въжделения… Трябва да престанем да говорим за неясни и… нереални цели като човешките права, повишаването на жизнения стандарт и демократизацията… Трябва да работим с чисто силови понятия. Следователно, колкото по-малко се затормозяваме с идеалистични лозунги, толкова по-добре.

bild-322_opt-620x350

САЩ бомбардират света с демокрация и свобода

[През 1960 г.] Съединените щати, с разрешение на Айзенхауер, участват в опит за убийството на Патрис Лумумба, демократично избраният министър председател на богатата на природни ресурси Конго, когото Алън Дълес нарича „африканския Фидел Кастро“. Лумумба наистина е убит следващия януари, но бившите колониални владетели на Конго – белгийците – носят лъвския пай от вината за това. ЦРУ поставя Джоузеф Мобуту на мястото на Лумумба. След няколкогодишни сражения Мобуту успява да се бетонира на власт. В своята отличена с награда Пулицър история на ЦРУ Наследство от пепелища, Тим Уайнър описва царуването на Мобуту така: „Той властва три десетилетия като един от най-жестоките и покварени диктатори на света, задига милиарди долари приходи от огромните залежи на диаманти, полезни изкопаеми и стратегически метали в страната, избива огромно множество хора, за да съхрани властта си“. През това време той е най-верният съюзник на ЦРУ в Африка.

Другаруването на Айзенхауер с диктаторите от третия свят, колкото и да е незащитимо от морална гледна точка, бледнее в сравнение с най-стъписващия и потенциално смъртоносен аспект от неговото президентство – трупането на ядрени оръжия и опасното прибягване към ядрен шантаж за извличане на предимства в Студената война.

…През август 1960 г., президентът Айзенхауер одобрява изготвянето на Национален списък със стратегически цели и Единен интегриран оперативен план (ЕИОП). Неговата цел е нанасяне на максимум поражения. Целите включват Съветски ядрени сили, държавни центрове на властта и градската промишлена база. Когато бива запознат със степента и мащабите на разрушенията, Айзенхауер признава на своя съветник по военноморските въпроси капитан Е. П. Оранд, че „изтръпнал от страх“. Има защо. Съветът на началник-щабовете в последствие е натоварен да изчисли жертвите при такова нападение. Цифрите са смразяващи: 325 милиона убити в Съветския съюз и Китай, още 100 милиона в Източна Европа, подобен брой в Западна Европа от радиоактивно заразяване и до още 100 милиона от радиоактивно заразяване в съседни държави като Финландия, Швеция, Австрия, Афганистан, Пакистан и Япония. В тези цифри не са включени евентуалните жертви на съветските ядрени оръжия или на тактическите оръжия на САЩ. Те също така не отчитат неизвестния към този момент факт, че едно нападение от такава степен почти сигурно ще предизвика ядрена зима, което повишава вероятността от изчезване на човешкия род.

…Айзенхауер е дълбоко разочарован от натиска на войнствените учени и военни съветници, който осуетява усилията му да подпише договор за забрана на ядрените опити, преди да напусне президентството. С тази мисъл, той произнася необикновена прощална реч, чието предупреждение за възхода на един все по-мощен и застрашителен „военнопромишлен комплекс“ е не само в пълно противоречие с действителното му наследство като президент, но и описва явление, отгледано лично от самия Айзенхауер.

Тази реч, най-запомнящата се от президентството на Айзенхауер, е създадена в разговори между главния автор на речите на президента Малкълм Мус, политолог от университета Джонс Хопкинс, и Ралф Уилямс, военноморски капитан от запаса, който също работи в екипа, подготвящ речите. Мус и Уилямс се срещат на 31 октомври 1960 г., за да обсъдят идеите за прощална реч и се съгласяват, че е необходимо да се изобличи „проблемът с милитаризма“. Докладната записка на Уилямс изразява съвсем ясно техните тревоги:

…за първи път в своята история Съединените щати имат промишленост, основана на перманентната война… Не само това, но флотски и войскови офицери се пенсионират в ранна възраст, за да заемат постове в а) един промишлен комплекс, основан на войната, който формира нейните решения [на САЩ] и направлява нейната огромна мощ. Така се създава опасността онова, което комунистите от край време говорят за нас, да се сбъдне. Трябва да внимаваме „търговците на смърт да не започнат да диктуват държавната политика“.

…Джак Реймънд от Ню Йорк Таймс публикува на цяла страница анализ на военнопромишления комплекс, изпъстрен с графики и показващ подробно безумните мащаби на разходите на САЩ за отбрана, които възлизат на 59 процента от близо 81-милиардния национален бюджет. Освен че изяжда повече от половината федерален бюджет, отбелязва той, Пентагонът контролира и недвижими имоти за 32 милиарда долара, включващи военновъздушни бази и оръжейни арсенали.

…На външния наблюдател вероятно би се сторило, че американците са изгубили своя разсъдък през лятото и есента на 1961 г., когато се вихри продължителен национален дебат за етичните измерения на това да убиваш приятели и съседи, за да съхраниш неприкосновеността и оскъдните запаси в домашното противоатомно убежище… Мнозина тъжно отбелязват как Студената война и заплахата от унищожение изкривяват съзнанието на американеца. Редакторът на Бюлетин на атомните учени Юджийн Рабинович нарича домашните противоатомни убежища „жалки“ и определя дискусиите за убиването на съседите като „свидетелства за човешката низост“. Историкът Гейбриъл Колко отбелязва, че неутралната позиция на правителството в дебата „застреляй ближния“ предполага, че „то няма нищо против ближните, които нямат убежища, да свалят филтрите или да нахлузят найлонова торбичка на въздуховода на убежищата на своите въоръжени комшии“.

Казват, че Съединените щати изгубили душата си във виетнамските джунгли. Цената, която плащат за това, е двойна. Войната, която Съединените щати ще изгубят позорно въпреки усилията на Джонсън, ще бележи и края на последния значителен период на социални и политически реформи за Щатите. От обещанията за пушки и масло САЩ ще изпълнят само първото. Следвоенното благоденствие първо ще забави своя ход, а след това ще се сгромоляса с гръм и трясък.

…С наближаването на мобилизацията на 15 ноември [1969 г.], журналистът на свободна практика Сеймур Хърш разкрива, че войските на САЩ са избили близо петстотин цивилни в южновиетнамското селце Ми Лай, което американските войници наричали Пинквил [Розовград – б. пр.] заради силните му симпатии към Виет Конг. Много от жените били изнасилени. Клането продължило толкова дълго, че войскарите прекъсвали избиването и изнасилването, за да си правят обедни почивки и да изпушат по една цигара. Нито един куршум не е бил изстрелян по американските пехотинци.

През този ден войниците на САЩ изпълнявали типичната бойна задача „откривай и унищожавай“ в селцето Сон Ми. В селцето открили, с незначителни изключения, само жени, деца и старци. Повечето от убийствата били извършени от 1-ви взвод, командван от лейтенант Уилям Кали. Клането спряло едва когато Хю Томсън приземил своя хеликоптер между вилнеещите войници и бягащите виетнамци, които са щели да бъдат избити. Томсън наредил на другарите си Лари Колбърн и Глен Андреота от екипажа на хеликоптера да открият огън по американските войници, ако те посегнат на виетнамците, които спасявал от бункера. Колбърн си спомня: „Това бяха старци, майки, деца и бебета… Те нахлули, изнасилили жените, избили бебетата, избили всички… Не само че избивали цивилни, те ги клали. Само дето не ги сготвили и изяли. Как може човек да стигне дотам?“

Чудовищният инцидент е укриван повече от година… Военщината успява да прикрие събитието въпреки факта, че поне петдесет офицери, включително генерали, са знаели както за него, така и за неговото укриване. Традиционните медии не обръщат внимание на новината, докато накрая тя не е публикувана от Хърш в малката телеграфна агенция Диспач Нюз Сървис след като големите издания отказват неговите материали.

Американците остават поразени от разкритията и потресени от уродливата и все по-неоспорима безчовечност на войната. Майката на един от участниците в клането в Ми Лай, земеделска работничка от Индиана, казва пред един репортер: „Дадох им добро момче, те ми върнаха убиец“.

Никсън се жалва от лошата реклама от новините за клането, като неколкократно повтаря пред своя заместник асистент Александър Бътърфийлд: „Това е на ония мръсни евреи от Ню Йорк работа“.

В Ми Лай нещата стигат до крайност, но безразборното избиване на цивилни е всекидневие. Специалист 4-ти клас Том Глен, служил в минохвъргачен взвод, описва редовните безчинства в писмо до генерал Крейтън Ейбрамс, командващ всички войски на САЩ във Виетнам:

Отношението към виетнамския народ на средния американски войник твърде често е пълното отрицание на всичко, което нашата страна се опитва да постигне… и поставя под въпрос самата им човешка същност… Американците, просто за кеф, стрелят безразборно по виетнамски къщи и, без да бъдат предизвиквани, неоправдано стрелят по самите хора… Настървено, с безскрупулна омраза, въоръжени с фрази от рода на „Вие, виетконгци“, войниците често „разпитват“ с… тежки побои и изтезания с нож, опрян на шията.

Писмото на Глен е препратено на майор Колин Пауъл в Чу Лай, който отхвърля оплакванията на Глен. „Пълно опровержение на неговите описания – заключава Пауъл – е фактът, че отношенията между войниците от Американската [дивизия] и виетнамския народ са отлични“.

…На проведените проучвания на общественото мнение, 65% от американците заявяват, че клането в Ми Лай не ги притеснява. Непрекъснатото потискане на всяко човешко чувство за съпричастност, описано така красноречиво от Дуайт Макдоналд като резултат от ужаса на атомните бомбардировки над японските градове, отново е заразило цялата нация.

Новините за Ми Лай отприщват порой от истории за ужаси. Обществеността научава за „зоните за свободен отстрел“, където се убива всичко, което се движи. Научава за десетките хиляди, избити от ЦРУ по „Програмата Феникс“, и „тигровите клетки“, в които са затваряни и жестоко насилвани политическите затворници. Научава за изселването на над 5 милиона виетнамски селяни в опасани с бодлива тел лагери. Научава за повсеместните изтезания без всякакъв повод, които потрисат поне малцина американци дотам, че да се чуят и искания за трибунал за военнопрестъпници.

…Над малкия Виетнам Съединените щати изсипват повече бомби, отколкото са хвърлили всички страни във всички предишни войни в човешката история – три пъти повече взривни вещества, отколкото са хвърлени от всички страни през Втората световна война… Седемдесет и два милиона литра хербициди отравят природата. На юг, САЩ унищожават 9000 от общо 15 000 селца. На север разрушават и шестте промишлени центъра, сравняват със земята 28 от 30 областни центъра и 96 от 116 окръжни града. Повече от 58 хиляди американци умират в боевете, но това бледнее пред броя на избитите и ранени виетнамци. Робърт Макнамара по-късно ще обяви пред студенти от Американския университет, че 3,8 милиона са загиналите виетнамци.

Катастрофата на Буш и Чейни

Междувременно, зад идеологическото було на пазарния капитализъм, най-богатите американци продължават да плячкосват националното богатство. Буш и Чейни правят всичко възможно да ги улеснят, като прекрасно съзнават последиците. Малко преди президентските избори през 2000 г. Буш се шегува пред някои от богатите си поддръжници: „Впечатляваща група сте – имащите и имащите повече. Някои ви наричат „елита“; аз ви наричам „моя твърд електорат“.

Няколко месеца след като идва на власт, Буш прокарва закон, намаляващ данъците на най-богатите американци. Той прокарва нови данъчни облекчения през 2002 и 2003 г. Междувременно държавните разходи скачат рязко – със 17 процента само през първия му мандат. При Клинтън държавните разходи се увеличават с 11 процента за два мандата. През 2004 г. Буш превръща 128-милиардния бюджетен излишък, който наследява, в 413-милиарден дефицит. Ню Йорк Таймс пише, че за Уол стрийт годините на Буш са нов Златен век. Банкерите, пише Таймс, отпразнуват фантастичните си премии с вечери с петцифрени сметки. Държавната сметна палата съобщава, че между 1998 и 2005 г., две трети от американските корпорации, поне четвърт от които имат активи над 250 милиона долара, не са платили и долар данък печалба. През същите години се отбелязва и най-резкият ръст на неравенството в доходите в историята на страната. През 2005 г. 44,3% от националния доход отива при най-богатите 10%, което е по-високо дори от 43,8-те процента, които отиват при горните 10% през 1929 г., и е далеч над 32,6% за 1975 г. През 2005 г. най-богатите 3 милиона имат доходи колкото най-бедните 166 милиона, които са повече от половината население. Редиците на американските милиардери набъбват от 13 през 1985 г. до над 450 през 2008 г. 227 хиляди души се вливат в редиците на милионерите само през 2005 г. Заплатите на работниците обаче едва догонват инфлацията, а 36 милиона живеят под линията на бедността. Почти цялото новосъздадено богатство заминава директно към най-богатите 10% от населението, а по-голямата част от него – към горната една десета от процента (0,1%). През 2006 г., най-богатите мениджъри на хедж фондове в Щатите взимат средно по 570 милиона долара на калпак годишно. През 2007 г. средните им доходи скачат до 900 милиона долара.

Международната организация на труда докладва, че между 2003 и 2007 г. заплатите на висшите ръководители са скочили с 47% в реално изражение, тези на средните – с 15%, а тези на средния работник – само с 3%. През 2003 г. висшите ръководители в най-големите 15 фирми в САЩ взимат 300 пъти повече от средния американски работник. През 2007 г. тази разлика скача вече на 500 пъти.

…В световен мащаб неравенството е още по-драстично. През декември 2006 г., икономисти от САЩ, Канада, Великобритания и Финландия съобщават в доклад, че най-богатият 1% в света притежава 40% от световните богатства, а най-богатите 10% притежават 85%, докато най-бедните 50% едва свързват двата края със своя мизерен 1%. Богатството на човек от населението през 2000 г. варира в диапазона от 180 837 щатски долара в Япония и 143 727 щатски долара в Щатите до 1100 в Индия и 180 в Демократична република Конго. Към 2008 г. чистото състояние на най-богатите 1100 души в света – милиардерите – е приблизително двойно по-голямо от това на най-бедните 2,5 милиарда души. Други анализатори изчисляват, че най-богатите 300 души в света имат повече богатства от най-бедните 3 милиарда.

…Към 2009 г. вече над 40 милиона американци живеят в бедност. През 1988 г., 26% от американците казват пред анкета на Галъп, че страната е разделена на имащи и нямащи, като 59% обявяват себе си за имащи и само 17% за нямащи. Когато Пю провежда същата анкета през пролетта на 2007 г., вече 48% отговарят, че страната е разделена на такива, като 45% се считат за имащи, а 34% – за нямащи.

Съединените щати се превръщат в плутокрация, при което близо една четвърт от доходите отиват при най-богатия 1 процент, а най-богатите 0,1% печелят колкото най-бедните 120 милиона. Бившият министър на труда на САЩ Робърт Райх казва кои са новите плутократи: „С изключение на шепа предприемачи като Бил Гейтс, всички са висши ръководители на големи корпорации и Уол Стрийт, мениджъри на хедж фондове и мениджъри на частен капитал“.

През ноември 2008 г. за повечето американци е ясно, че вътрешната и външната политика на Буш-Чейни е пълна катастрофа. Проучване на Си Би Ес Нюз/Ню Йорк Таймс заковава прощалния рейтинг одобрение на Буш на 22%, в сравнение с 90% след нападението на 11 септември 2001 г. Този на Чейни е покъртителен – 13%.

Американците жадуват промяна. Писнали са им войните на САЩ, безконтролните военни разходи, загрижени са за погазването на конституционните права, разярени са от политиката, облагодетелстваща най-богатите, и се тревожат за задълбочаващия се икономически колапс. Малцина обаче съзнават колко силни са бенефициентите на военно-промишления комплекс в Щатите и държавата на националната сигурност и колко яростно ще се съпротивляват на всеки опит за промяна на тяхната власт. Скоро американците ще получат горчив урок.

Обама: директор на една ранена империя

…Поразително свидетелство за упадъка на Съединените щати предоставя изследването на фондация Бертелсман Щифтунг от октомври 2001 г., озаглавено „Социалната справедливост в Организацията за икономическо сътрудничество и развитие – сравнение между държавите членки“, в което Съединените щати заемат 27-мо място от тези 31 държави, изпреварвайки само Гърция, Чили, Мексико и Турция. Изследването измерва множество фактори, включително борбата с бедността, нивата на бедност при децата и възрастните хора, неравенството в доходите, разходите за предучилищно образование, здравеопазване и други основни показатели. Съединените щати се класират на 29-то място по общата бедност и на 28-мо място в детската бедност и неравенството в доходите. Националният център по децата, живеещи в бедност, на Колумбийския университет докладва, че 42% от децата живеят в семейства с ниски доходи, половината от тях – под линията на бедността. Асошиейтед прес съобщава през декември 2001 г., че почти половината от всички американци живеят в бедност или едва се препитават с ниски доходи. По данни на Държавния статистически институт на Щатите, през 2010 г., 46,2 милиона американци живеят под линията на бедността – най-високото ниво, откакто тази статистика започва да се публикува преди 52 години.

…Ангажиментът на Обама с „прозрачността“ не трае дълго. През лятото на 2001 г. Американският съюз за гражданските свободи предупреждава за „съвсем реалната опасност администрацията на Обама да узакони завинаги практиките, които бяха считани за крайности и беззакония по време на администрацията на Буш. Съществува реална опасност, с други думи, администрацията на Обама да ръководи създаването на едно „ново нормално“.“

Обама прави точно това – далеч от предизборните му обещания да защитава конституцията от посегателствата на Буш. … Вече на власт, той се отмята… и използва „държавната тайна“ повече от всеки друг президент в историята, за да блокира съдебни процеси за изтезания, извънредно прехвърляне на арестанти в чужди затвори и незаконни подслушвания. … Отказът му да разследва и даде под съд хората от администрацията на Буш, виновни за изтезания, само по себе си е нарушение на международните договори.

Джак Голдсмит пише в Ню Рипъблик: „Истината е по-скоро обратната: новата администрация копира повечето от програмата на Буш, разширява части от нея и стеснява съвсем малко. Почти всички промени на Обама са на ниво фасада, аргументация, символика и риторика… Затова стратегията на Обама – заключава той – може да се определи като опит да се направи базовият подход на Буш към тероризма политически и законово по-лицеприятен и съответно – дълготраен“.

Защитниците на гражданските свободи за потресени – те очакват много повече от бившия преподавател по конституционно право [Обама – б. пр.]. Неговият колега от Чикагския университет Джефри Стоун, председател на управителния съвет на Американското конституционно общество, заклеймява разминаването между политиката и предизборните обещания на Обама, като изразява съжаление за „разочароващата готовност да продължи по стъпките на своя предшественик“. Професорът по право в Университета „Джордж Вашингтон“ Джонатан Търли разочарован отбелязва, че „изборът на Барак Обама може да се окаже един от най-съкрушителните удари срещу гражданските свободи в нашата история“.

В много отношения Обама е по-параноичен и от патологично вманиачената в секретността администрация на Буш-Чейни. Правителството на Обама засекретява повече информация и отговаря по-бавно на заявките по Закона за свободен достъп до информация от това на неговия предшественик. То дава под съд повече държавни служители, разкрили уличаваща правителството информация, от всички останали администрации, като използва Закона за шпионажа от 1917 г. в шест дела, в сравнение със само три такива за всичките 92 години, преди Обама да дойде на власт.

Най-драстичният случай е с редника Брадли Манинг, 22-годишен анализатор във военното разузнаване в Ирак. Манинг е обвинен за предаването на секретни документи на Уикилийкс и е съден по 34 обвинения, включително нарушаване на Закона за шпионажа и „помагане на врага“. Без съд и присъда, Манинг е държан гол дни наред, девет месеца в карцер при условия, които за мнозина представляват изтезаване. Фактът, че Обама решава да съди Манинг за разкриването на истината, но да си затвори очите пред лъжите, изтезанията, нападението над суверенни държави и военните престъпления на Буш, Чейни и техните съучастници, е тъжно свидетелство за чувството за справедливост и прозрачност на днешното правителство на САЩ. Професорът по право Марджъри Кон отбелязва: „Ако Манинг беше вършил, а не беше разкривал военни престъпления, днес той щеше да бъде на свобода“.

превод: А. Ванчев

Етикети: ,

За Свободна Мисъл

Вестникът е официалният печатен орган на Федерация на Анархистите в България

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*