България – разорената целина

147994__377-502x350

Диана е „мениджър човешки ресурси“ в софийския офис на голяма международна компания. Тошо по принцип работи в строителството в София, но откакто кризата натисна сектора, повече работи над себе си в квартирата в Люлин. Общото между двамата е малкият град, в който са родени, и сантименталните спомени, които ги свързват.

Разговаряйки на кафе, откриха още нещо общо – притежаваха по едно парче земя в различни селца близо до градчето, наследство от отдавна забравени дядовци. Темата се дъвчеше в медиите, та неусетно влезе и в разговора.

Тошо тъкмо бе получил рентата от земята си. Четири декара по 20 лева. Добре му дойдоха да си смени амортисьора на корсата – има добър приятел, който ги взема евтино. Диана притежава 20 декара в същото село, но получава рента само за 15 – според поземлената комисия една четвърт не се обработва.

Тошо мисли да продаде земята си. Трябват му 300 лева да си оправи зъбите, а „бизнесът“ по строежите не върви. Не може обаче да уреди документите си – наследниците са много, единият е в чужбина и четирите декара земя, които би спечелил, струват по-малко от самолетния билет до България.

Диана има редовни документи за земята си. Но не бърза да я продава. Не ѝ трябват спешно пари, а земята не се амортизира, няма нужда от поддръжка и всяка година ѝ носи приходи. Пари не се хвърлят на пътя, затова, макар да са малко, Диана се прежалва да иде до село веднъж годишно.

И двамата са доволни от решението на правителството да забрани продажбата на земя на чужди граждани. Тошо твърдо вярва, че дедите ни са я поили с потта и кръвта си и не бива да им я продаваме на чуждите поробители! Диана не вярва толкова твърдо и тайно се надява чужденците да вдигнат цената на земята ѝ. Никога обаче няма да си го признае. „Националното чувство“ е една от последните ѝ илюзии за съпричастие с хора като Тошо – с евтини дрехи, никакви връзки, мазоли по ръцете и развалени зъби, но с общи спомени за свобода и безгрижие.

И двамата са прецакани от решението на правителството. Тошо би продал земята си срещу малко повече пари, а Диана би придобила малко повече самочувствие на собственик на недвижим имот. Разбира се, българските търгаши нямат интерес да пускат „чужди поробители“ да въртят далавери в „нашата“ държава, която всъщност е тяхна. Правителството гласува мораториума и всички останаха доволни – и фондовете, купуващи земята на безценица, и дребните собственици, които, ако не им забрани законът, с удоволствие биха я продали на „поробител“ за няколко лева повече. Доволен е и Тошо, с развалените зъби и сляпата вяра в глупостите на държавната пропаганда, и Диана, с недвижимия имот, крепящ самочувствието ѝ.

Но промените в земевладеенето идват като лавина и никакъв закон не може да ги спре. Годините, по които въздишат хора като Тошо и Диана, в които всеки селянин ровеше парчето си земя, безвъзвратно отминаха. Повечето земя в България се обработва от няколко хиляди огромни „земеделски стопанства“, които практически превръщат нефтени продукти (горива и тор) в земеделска продукция. Това става с помощта на скъпи машини и малцина работници. Дребните стопанства, разчитащи на много труд и амортизирана техника, за да оцелеят, практически нямат пазарна стойност.

Никакви държавни политики за развитие на устойчиво земеделие и поддържане на дребни стопанства не биха могли да бъдат приложени против интересите на управляващата класа, част от която са едрите земевладелци. 78% от държавните „помощи“ в земеделието се прибират от 3,4% от „фермерите“. Огромна част от раздадените пари вреди на производството – унищожават се готови градини, за да се отчете създаването на нови; сее се там, където нищо не никне, но има законово основание; пустеят плодородни земи, за които несъществуващи фирми прибират държавни субсидии.

Селата опустяха с механизирането на земеделието и навлизането на торовете и пестицидите. Никакви държавни политики, „преходи“, смяна на правителства, влизания и излизания от ЕС не можаха и няма да могат да променят този процес. Вчерашните селяни мият чинии и тоалетни в Англия и Испания, а къщите им се рушат като след война. От работещите в земеделието 60% са над 55 години, а под 35 години са едва 7%.

Земята неизбежно ще стане притежание на „зърнените босове“, които печелят от нея. Хората като Тошо, живеещи в несигурност и вечен недоимък, огромното мнозинство от българите, ще бъдат принудени, по един или друг начин, да я продадат. Ако трябва, ще им „помогне“ дори държавата, ведно със синдикатите, според чиито анализи вече „сериозна бариера за дългосрочни инвестиции в селското стопанство е раздробяването на собствеността на земята“. Тогава такива като Диана също ще продадат земята си – никой няма да се занимава да чопли нейната, когато има достатъчно своя. Всички ние ще бъдем окончателно изхвърлени от селото и от „българската земя“, там ще останат само хората, които „могат да си позволят един по-качествен живот“ и техните прислужници.

ЕС няма нужда от реална, защото купува „виртуална земя“         

През 2010 г. независимият европейски изследователски център OPERA представя най-мащабното до момента изследване на вноса на земеделска продукция в ЕС и стига до извода, че Съюзът използва близо 35 милиона хектара земя извън своите граници в своя полза – територия, която е почти равна на територията на Германия и която изследователите наричат „виртуална земя“. Бързаме да се мръщим, когато гладни за ресурси нации изкупуват земя в други страни – казва проф. Харалд фон Вицке от Хумболтовия университет в Берлин, – но ние правим абсолютно същото, макар и с пазарни средства, вместо с чуждестранни инвестиции“. ЕС е най-големият вносител на селскостопанска продукция в света – 102 милиарда евро годишно спрямо 85 и 82 милиарда за САЩ и Китай, съответно, и въпреки това отдавна няма нужда да купува директно земя – той може да се снабдява с всичко необходимо, като диктува както цените, на които купува, така и цените, на които продава своята продукция. Само за последната, 2012 година, ЕС бележи ръст от 12% на печалбите си от селскостопански износ – предимно крайни продукти – спиртни напитки, бебешки храни и пр. Близо половината от този ръст се дължи на увеличените цени, обаче, а не на количествата. Богатите територии като САЩ – най-големият износител на селскостопански продукти в света – и ЕС все още могат да печелят от земеделие, като дори подбиват цените на бедните страни. Пословичен е примерът с Хаити – една от най-бедните страни в света, която някога е произвеждала достатъчно ориз, за да се изхрани, днес внася 80% от ориза, който потребява – предимно от САЩ. Бедните фермери просто не могат да продават толкова евтино, колкото най-богатият им съсед. За хищническите апетити на глобалния корпоративен капитал бедната страна има смисъл да съществува единствено като потребител – Хаити е един от трите най-големи клиенти на американските производители на ориз – и операцията по ликвидирането на нейното земеделие е извършена достатъчно експедитивно, за да се впише в „схемата“ на капитализма. Субсидиите на богатите страни са само едната страна на монетата – те са по-малко, отколкото са печалбите от износа. Производителността на високотехнологичната механизация и окрупняването на земите са много по-сериозен фактор – през 1930-те години в САЩ 1/4 от населението се занимава със земеделие в близо 6 милиона малки ферми. Само 60 години по-късно земеделците са едва 2% от населението, а лъвският пай – 3/4 от продажбите – се реализират от 160 хиляди големи стопанства.

Въпросът е какъв е въпросът?

Ясно става, че въпросът не е в това чия е земята – било фактически, било юридически. Въпросът е в това, че в епохата на глобалния корпоративен капитал единственото нещо, което една бедна държава може да си гарантира с послушание е собствената си мизерия. Бедни и богати държави ще има дотогава, докато има държави и никакви реформи не могат да възпрепятстват световната експанзия на капитала. Най-търсената стока в света са парите, а световните пари все още се печатат във Вашингтон и Франкфурт. Бедните страни биват баламосвани вече половин век, че трябва да се „приобщят“ и „отворят“ към Запада, след което щели да цъфнат и вържат. Така Хаити се „отваря“ през 1995 г., като намалява вносните мита от 50% на 3%, и резултатът е налице – мизерията се увеличава пропорционално на „отварянето“. Това далеч не е изолиран пример. Страните, в които местното производство на селскостопанска продукция е най-малко в сравнение с вноса – или, по-просто казано, онези, на които храната им излиза най-скъпо – са именно най-слабо развитите. По данни на ООН, първите 20 страни в света, при които вносът е по-голям от износа на земеделски продукти са Джибути, Кирибати, Сомалия, Гвинея-Бисау, Бенин, Гамбия, Източен Тимор, Либия, Йемен, Сао Томе и Принсипе, Зимбабве, Сенегал, Хаити, Афганистан, Кабо Верде, Либерия, бившият Судан, Коморските острови, Гвинея и Египет. Нито една от тези страни също не е промишлен гигант.

България е друг чудесен пример за това какво цъфване и връзване настана след великото присъединяване към „Европа“ – цъфнала е отвсякъде като стар галош и се чуди как да върже двата края. След 24 години „демокрация“ и 6 години „европеизация“, правителства и парламенти от всички цветове на дъгата, пред- и следприсъединителни програми и фондове, пак по официални данни на ООН, равнището на нейното земеделие е на нивото на 1960 г. и с 1/3 по-зле от оруеловата 1984. За никого не е тайна каква трагедия беше икономиката на „социалистическия лагер“ през 80-те години на миналия век и затова спокойно можем да перифразираме стария тъжен виц, че през 1989 г. България е била на ръба на пропастта, но с помощта на ЕС и международните финансови институции е направила решителна крачка напред. Тази пропаст народът все още може да премине, ако я напълни с разплутите телеса на своите вождове. Друг брод и „преход“ към спасителния бряг няма.

Златко и Сашо

Адрес на статията
Етикети: , , , ,

За Свободна Мисъл

Вестникът е официалният печатен орган на Федерация на Анархистите в България
Абонамент за известия при нови коментари на тази публикация

14 коментара

  1. „За никого не е тайна каква трагедия беше икономиката на „социалистическия лагер“ през 80-те години на миналия век…“

    Моля, разкрийте на нам, несведущите, тази грандиозна тайна! Ако е възможно с конкретни стойности по конкретни показатели. Защото иначе някой може да реши, че от идеологическо късогледство сте започнали да припявате в синхрон с минорните тонове на капиталистическата пропаганда.

    С останалото в статията съм съгласен – звучи правдиво. Но твърденито за социалистическата икономика не следва от структурата на изложението и изглежда вметнато с единствената цел да се удари по падналия „идеологически враг“. Кой извлича изгода от геройствата на левия антикомунизъм би трябвало да разбирате добре – същата онази класа, която твърди че капитализмът няма алтернатива.

    Чакам числата, доказващи тезата ви, придружени с подобаващ анализ.

  2. Ако сте съавтор на публикацията, то „упражнението“ по намиране на достатъчно фактически данни, с които да подкрепите тезата си (личните спомени не вършат работа точно защото са лични, т.е. ограничени в пространството и времето до възприятията на индивида / личността и „пропускливостта“ на неговата памет), е не само желателно с оглед отправеното Ви възражение, но задължително от гледната точка на онова, което аз бих определил като интелектуална чистота, а мнозинството понякога означава като „морал“.

    Не бих искал да Ви подражавам в опита за разводняване на дискусията, но „последвалите събития в края на 80-те“, които според вас обясняват нещо общоизвестно, съвсем не са еднозначно оценени и далеч не представляват ноторен факт, който изключва нуждата от обяснение. Започнете с по-простото – сравнителни данни (за да можем да добием представа) за това „…каква трагедия беше икономиката на „социалистическия лагер“ през 80-те години на миналия век…“, а после спокойно бихте могли да се поупражнявате с какъвто желаете анализ на други събития и процеси.

    Вярвам, че следващият Ви коментар ще бъде по същество.

    • Съавтор съм на статията, но точно този текст не е мой, така че не считам за свое задължение да го доказвам. Все пак, елементарно търсене в Интернет води до Уикипедия, на български или на английски. По думите на водачите на „социалистическия лагер“ от края на 1980-те, предишните 15-20 години са „период на застой“. Всеки може да си вярва какви са причините да използват този термин, може и извънземните да са виновни.
      Горната книга не са „лични спомени“ а сборник статии, публикувани по това време „в света на развития капитализъм“. В нея могат да се намерят и данни, и източници.

  3. Да навлезем в „сухата“ икономическа материя – причини за фалита на СССР и т.нар. Източен Блок през 80-те години на 20-ти век:
    1) Техническа и технологична изостаналост.
    В началното на 70-те години ръководството на КПСС лекомислено пренбегрегва проблема с подготовката на учени в областта на високите технологии. Изискванията към водещите съветски специалисти и инженери са най-вече да са предани на Партията, а не толкова на науката. Това води до тотална изостаналост на съветските предпиятия, които генерират огромни загуби, поради своята неефктивност и разточителност на ресурси. Загубите се компенсират от износа на нефт и газ, с които Русия разполага в огомни количества във всеизвестните Сибирски находища.
    Но през 1984г. се случва:

    2) Трикатното понижение на цените на нефта и газа.
    През 1984-85г. СССР окончателно губи битката за „петродолари“. Годишния бюджет спада с 2/3, което води до криза на цели отрасли. Индустриите на водещите в технологично отношение стани като САЩ, Великобритния и Япония се оказват много по-ефективни и пестеливи от към ресурси. Изгубената технологична война също си казва думата – вместо да създава иновации, СССР е поставен в унизителното положение да копира съвременни технологии от западни производители в сфери като електрониката и автомобилостроенето на пример.

    3) Двойни стандарти.
    Колкото и да се опитваха да го скрият – в СССР един офицер от армията или службите получаваше в пъти по-висока заплата от един обикновен работник или инженер. В страната, където официалната пропаганда тръбеше, че няма класово деление и всички са равни, това доведе до спад в морала и доверието към Партията, а от там и до демотивация на трудешите се за по-високо качество и производителност.

  4. Slona,

    При цялото ми уважение към усилията, които си положил да издириш и копираш този текст, не бих могъл да се въздържа да те попитам, имаш ли представа, какво значи спад с 2/3 на държавен бюджет, при това на страна с планово стопанство?! Отговор не чакам. Нямаш! Иначе не би публикувал подобна глупост тук. Останалото е още по-зле.

    Ако продължиш да браниш незащитимото, разчитам да си послужиш не със съчинения-разсъждения, копирани от блога на някой „красив и интелигентен“ пубер, а с числа. Нека го видим този прословут „спад с 2/3 на годишния бюджет“. Може и някой долар направо от „Института“ CATO да закачим… за съчиняване на паралелна икономическа реалност.

    Хайде да не те мъча, виж какво пише един от официозите на идеологическия враг по повод баналностите, които си изцвъкал:

    http://www.foreignpolicy.com/articles/2011/06/20/everything_you_think_you_know_about_the_collapse_of_the_soviet_union_is_wrong

  5. Ироним, тогава защо се срути Съветския блок, като всичко му беше наред? Само не ми казвай, че е защото ЦРУ вербувало Горбачов …

  6. И аз съм на мнение, че чисто икономически соц – лагера не беше толкова зле. Просто трудно издържаше на надпреварата във въоръжаването, участието в различните конфликти на САЩ – Куба, Никарагуа и т.н. Да не споменаваме Афганистан. Все неща, които сериозно затормозяваха икономиката на СССР (все пак тя беше „основата“ на целия лагер). Именно затова Рейгън даде пълен напред – явно стратезите му са разбрали, че чисто количествените разлики в икономиките на двете империи, не могат повече да бъдат компенсирани от военния пат.
    Мисля, че и двете мнения имат основания донякъде. Социалистическите страни никога не са достигали индустриалната и финансова мощ на запада. Но от друга страна, не е ясно как щяха да се развият икономиките им, ако не бяха подложени на такъв натиск.

    от страна на СССР

    • Последното „от срана на СССР“ не знам как се появи, да не се чете.

    • Ами всъщност това е, че през 70-те години партийния елит на СССР не се чувства подложен на почти никакъв натиск, защото износа на суров петрол върви чудесно. Цената му е доволно висока и продължава да се покачва, големи по обем сигурни парични потоци текат към тях и живеят с усещането, че това ще продължи вечно. Това униние им изиграва лоша шега – те дори не предполагат,че само след 10 години, да разполагаш с ресурси няма да е достатъчно и техническият прогрес също ще е толкова важен. Някой по-горе ми писа за „паралелна икономическа реалност“, но точно това се получава – в началото на 90-те пост-съветските заводи и предпиятия все още произвеждат серии черно-бели телевизори и грамофони с винилови плочи. Да забраниш на хората достъп до съвременни техологии, защото това е цената на борбата с идеологическия противник.. просто не минава.

  7. Горбачов има решителния принос за унищожаването на работническата държава. Но всичко наистина започва от хрушчовизма и отказването му от революционната теория и налагането на принципа за „мирно ко-съществуване“.

    • Тогава да кажем, че всичко тръгва от Сталин и неговото отказване от революционната теория и опита за построяване на социализма в една отделно взета страна ;)

  8. Мирното ко-съществуване не е като да е толкова невъзможно. Социалистическа Република Югославия го беше постигнала. Но Тито до карй си остана Партизанина Тито, докато Горбачов беше най-обикновен бурожоа.

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*